Ориз със спанак за компенсация

31 януари, 2012

Вчера беше доста натоварено. Имаше един куп работа да се върши и свършихме доста късно вечерта. Затова днес сме като премазани. Мотаме се като сомнабули из къщи. Не ми се ни готви, ни пазарува, но се налага.

Минах през магазина. Днес е вторник, ден за риба, ама като имам ребърцата от вчера? Какво да правя? Нищо няма да правя. Един спанак само ще взема и ще направя манджа.

Така и стана. Ориз със спанак. Имам хубав ориз, бомба. Свеки го беше взела за суши и остана. Този вид ориз има много скорбяла и иска повечко варене. Става и за ризото, италианския оризов "специалитет".

Днес направих манджата по малко по-различен начин. Имаше чесън! И лук! И запържих червения пипер. С 2 супени лъжици олио, стигна за всичко. Дааа, веднага замириса на манджичка. И ориза го запържих, така става по-стегнат и не се разкашква. А водата добавях малко по малко като при ризотото. Когато ориза си пускаше скорбялата и ставаше на кашичка, пак слагах вода и бърках, бърках.

Чак на финала сложих спанака и изключих. Черен пипер, юзум и доматено пюре. И една малка бучка масълце за примижаване на погледа.

Ребърцата замирисаха откъм печката. Сега вече няма как да не станат. Днес имам време, т.е. започнах навреме.

Мислех да не ям месо, ама не можах да им удържа на кокалчетата. Пусто много обичам да огризвам!

Хубав обяд, простичък, лек и вкусен. 

Не можахме пак да го изядем. Остана и за вечеря на детето.

А утре какво? Ще чакам да видя дали ще ме вдъхнови нещо........

Антидепресивни ребра

30 януари, 2012

3,50 € килото е цената на ребрата. Една дълга редица не стига и килограм, почти 3 €, плюс една голяма червена чушка и един топъл хляб. Общо 4,50 евро, това ми струваше днешния обяд.

Незнам какво ми стана, но имах нужда от някаква храна с характер, която да ми даде настроение, да ме съживи малко от това безкрайно писане на административни глупости. Чудех се какво и тези ребърца ми намигнаха. Обичам много хрущялите, а на ребрата са най-вкусни!

Разрязах ги на парченца, всяко ребърце поотделно. Леле, какво огризване ще падне!

Веднага наточих зъби.

Чудех се как да ги приготвя, дали в сос и какъв сос. Не, без сосове. Само ребрата, глава лук и чушката.

Подправките. В чукалника счуках по малко от всичко. Кимьон, кориандър, черен пипер, малко червен пипер, индийско орехче, чесън, риган, чубрица, естрагон, лимонова кора, лимонов сок, соев сос, доматено пюре и сол. В чукалника се образува едно свръхароматно пюренце  и залях с него ребърцата. Хубавичко ги овалях и миризмата ме омая.

Само си представях крайния резултат и се опияних.

Миризмите на подправките повишиха настроението ми, вдъхнових се, че ще се получи добре! Някъде четох, че подправките и печеното месо  действат антидепресивно. Какви ли не изследвания правят напоследък и до какви ли не заключения се стига, но това че подправките и печеното месо повишават настроението се оказа вярно. Само подскачах наоколо от кеф! Ребърца, кокали, миризми! Вкуснооооо! Леле каква чревоугодничка съм. Ама какво да правя като обичам да ям? И обичам да ям вкусни неща, не какво да е! Много уважавам тялото си и внимавам какво му слагам за гориво. И така, готвейки за себе си, намазват и другите в семейството. Мога да кажа, че в нашта къща се яде добре. Не много, но качествено!

Назад към ребрата.

През това време фурната загря до дупка. Мушнах ги вътре и след 10 минути вече цвърчаха, сега беше момента да сложа чушката и лука, за да си пуснат водичката и да поемат мазнинката на ребърцата. Намалих температурата и ги оставих 1 час така.

И след толкова точене и облизване, какво беше разочарованието ми когато установих, че не бяха достатъчно опечени. Мама му стара! Липсваха им още поне 10-15 минути! Е, ядяха се, но не бяха както си ги представях. Ехххххх......... То от толкоз мерак... Бързата кучка, сурови ги вади, стана моята работа. Ама детето си дойде, гладно седна на масата и аз бързам да ги вадя, ох..... Май се повтаря ситуацията от преди няколко дни с тутманика. Защо толкова малко се учим от грешките си!? ЗАЩО?

Нищо, поне за утре има готова манджа, т.е. ще допека тези ребърца и може би само ще направя една гарнитура или супа. 

Манджа с много трева

29 януари, 2012

Вчера не можахме нищо старо да изядем и пилето пак остана.

Няма да му мисля много. Имаме  много работа, чиста администрация, която ме кара да се чувствам секретарка. Де да беше! Поне щях да съм на заплата! Пък то...

Айде, няма да се ядосвам, набързо ще спретна една манджичка с остатъците от пилето.

Проста картофена манджа, само на финала ще прибавя месото от пилето. Аааааааааа! Сетих се!

И ще сложа чесън! С люспите, печен директно. Ах как обичам чесън, придава съвсем, различен вкус на яденето.

Някой ми беше казал, че ако се слага чесън, не се слага лук. Аз, обаче, когато работех в една пицерия, видях как се прави рагу по оригинална италианска рецепта и там за първи път видях, че може да се слага и лук, и чесън.

В испанската кухня също. Почти винаги основата е зехтин, лук и чесън.

Верно, че при нас не е традиция да се смесват, но какво пък? Мисля, че трябва човек да се чувства свободен да пробва, да рискува и да се проваля. А личния вкус е определящ. Пробваш, ако не ти хареса, не го правиш повече и толкоз. Но поне си пробвал!

Днес  с кеф сложих две скелидки чесън направо с люспите в нагорещената тенджера. Да хване красива боичка.

Докато свеки е тук не ползвам чесън, защото на нея й пречи. И тогава този прекрасен корен изсъхва забравен в някой ъгъл на чекмеджето. Но сега като я няма свеки, мога да слагам колкото искам и както си искам. Айде, пак на трона!

В днешната манджа малко изтървах червения пипер, а той е един особен. Тук го имат за много специален и е специален, но вкусът е толкова силен, че затапва всякаква друга миризма. И е доста тежичък. За да поправя грешката, трябваше да сложа много други миризми.

Този червен пипер, намример, ако се сложи на постна манджа, направо докарва на месо. Мисля, че е пушен, но не пише нищо подобно на етикета.

Сега наизвадих всички треви и заслагах подред. Изобщо не се притеснявах дали върви или не върви. Червения пипер все още се натрапваше като пияница в дискотека.

Риган, чубрица, юзум и най-вече мащерка.

Най-после замаскирахме положението. И стана вкусно!

На пазлами и сладки приказки

28 януари, 2012

Днес свеки я няма. И няма да се готви. Не, защото няма, а защото има много неща останали от вчера и от онзи ден. Така че, ще си позволия своеволието да работя, да блея и да се загубя в мрежата.

За закуска на детето му спретнах едни питки със сирене. Нищо и никакви питки, ама стават вкуснииии!

Брашно, вода, сол. По желание олио, сода и кисело мляко, стават по-мекички. Разточват се с брашно до малко по-тънки от пици , слага се сиренеи се сгъват наполовина. Стават като презполовени луни. Само трябва хубаво да се изкара въздуха, за да не се надуват много. Пека ги на плочата, без мазнина, на сухо. За да не бяга топлината ги покривам с капак. Това е цялата им  философия! Понеже ми се стори, че направих повечко, половината даже не им сложих сирене, ами ги опекох ей тъй на, като питки. Намазах си една с масълце, само колкото да се разтопи, поръсих с шарена сол и ме лъхна на домашно, на село. И се сетих за пазламите.

Преди време, бях вече по-големичка, бях на село при леля ми и една сутрин тя направи пазлами.

Пазламите са чудно нещо, просто и вкусно.

Точи се кора като за баница, но е по-малка и се оставя по-дебеличка. Ръси се по средата сирене и се затваря като плик от четирите страни. 

Така се пльосва на сача или на тигана. Може да се намаже мазнина, а може и без. Не си спомням леля как точно ги правеше.

Скоро ходихме в Турция и видях за какво става въпрос. Продават ги тези пазлами като баници! Натрупани на куп! И всичките са домашно приготвени! Личи си, защото ги продават едни туркини, които много приличат на нашите баби от село, само дето нося шалвари и са забрадени по друг начин. Познава се отдалеч, че самите те са ги токли и пекли. И сами си ги продават.

По-късно пък гледах няколко документални филми за Турция, Индия, Китай, разбрах, че пазламите не са само турски патент. По-скоро идват от Индия, или може би от Китай. Но ясно е, че са ястие, което е пропътувало доста километри и е минало през няколко модификации, за да се стигне до пазламите на леля ми.

В Китай ги дърпат на намазнена повърхност, също като нашата дърпана баница, но после пак ги сгъват на плик.

В Турция ги точат, даже не ги точат а ги прехвърлят от длан на длан, от ръка на ръка и ги завъртат, така се разтеглят от собствената си тежест. Подобно на пиците, само дето не ги хвърлят във въздуха

В Индия, нещо средно между двете, дърпат ги с ръка. А плънките са най-различни, индийските обикновено с къри и са по-сочни, китайците слагат повече зеленчуци (зеле, моркови, соя), а турците също като нас, слагат сирене с различни комбинации, със спанак, праз и т.н.

Много е интересно да се наблюдава развитието, промяната, пътя на едно ястие. Всъщност е просто хляб, който завива нещо. Нещо като прадядото на сандвича и на затворената пица. 

Няма нищо ново под слънцето, само добре забравено старо. Кой го е казал, не помня, но добре го е казал.

На обяд, тъй като имаше какво да се доизяжда, само реших да опържа едни картофки и да направя една зелева салата. Сипахме си ракийка с мъжът, разприкавахме се съботно, доволни, че всичко е минало наред. Пържа картофки, бочкам салатка, айде наздраве! Свеки по едно време се обади, че е пристигнала по живо по здраво. Айде, пак наздраве по случая. Пийваме, хапваме, а картофите все не стигат. Появи се сина, хапна, и с него се разбъбрихме. Ма за какво ли не! За глупости! То така най-сладко. Така и не се стигна до ядене, наядохме се мезейки. Не ни се ядеше, приказваше ни се. Сякаш не се бяхме виждали месеци! Усетих, че нашият баланс  (ние двамата и детето)започна да се завръща. И ми стана хубаво. След толкова години брак, все още има какво да си кажем и ни е сладко.

Дай, боже, всекиму!

Обяд за изпроводяк

27 януари, 2012

Обяд за изпроводяк

Днес свеки си тръгва. Последен ден. От вчера си мисля какво да й приготвя. Мислех, мислех и се сетих, че много и харесват морските дарове. Казвала ми е сто пъти, че при тях има, но са много скъпи и са все замразени.

Тук пък са евтини (в сравнение с останалата част на Испания) и са свежи! Как да им простиш?

Не исках да си усложнявам много живота и да приготвям много различни неща. Реших едно, или две, но богати на материал.

И измислих! Една супа с морски дарове. Исмислих я. И се получи мнго добре и си я записвам, за да я повторя и потретя.

Първо си я представих. Червена супа, леко гъстичка, с парченца риба, миди и скариди.

Реших днес да използвам едно рибено масло, заделено от една предишна сьомга, която беше доста мазна. Не ми се хвърляше, то си е чиста Омега 3 и 6, че и 9! Как да го хвърлиш?

Мидите. Само ги сложих в тенджерката, прибавих им малко винце, целина и лук и ги оставих да се отворят. Веднага ги махнах и прецедих бульона право в супата.

Скаридите. Имах два вида. Едните обелени и замразени, другите пресни. Пресните ми се досвидяха да ги слагам в супата, затова реших да използвам само главите. Запекох ги на тигана с малко рибено масло и после ги намачках, за да им излезе сока. Сложих вино и оставих да се поизпари алкохола. Прецедих бульончето пак директно в супата.

Преди това.

За супата първо направих една основа от лук, картоф и червена чушка, леко задушени в рибеното масло. После добавих бульона от мидите, бульона от главите на скаридите и малко Вегета. Добавих малко вода и го оставих да се вари. Като се свари го смлях с миксера. Стана една гъста крем-супа, която разредих с вода и добавих доматен сос.

Сега беше ред да прибавя мидите нарязани на парченца, скаридите (замразени) и парченцата рибка, останала от онзи ден.

Малко сметана, черен пипер и девисил завършиха нещата и направиха супата перфектна.

За мезенце преди супата приготвих скаридите, онези свежите. 

Обелих ги, изчистих им лайненото каналче и ги плоснах нежно в тиганчето с две капки от рибеното масло. Скаридите имат толкова нежно месо, че стават светквично. Винаги трябва да се махат леко сурови, защото много лесно се прехвърля момента на сготвянето. Ако се изтърве, стават сухи и жилави. Та, само в последния момент им придадох мекота с една малка бучка масълце. Знам, холестерол, ама като е малко дава мирис и не е страшно. Черен пипер, лимонов сок и магданоз. Станаха най-хубавите, които съм правила досега. Мъжът ги сервира с няколко клечки за зъби забити отгоре и много бързо изчезнаха, като семки. Бяха топли, те тогава са вкусни!

Обядът мина наистина празнично!

Свеки омота две чинии супа! И каза:

-Никога не си я правила така! Супер йе!

-Никога. Днес ми хрумна, ама ми харесва и ще я запомня. Ще се повтори!

По-нататък продължихме с една карамелизирана сьомга, която синът се спретна да приготви за баба си. Правил я е вече няколко пъти и се чувства доста свободно с тази рецепта.

Искаше и той да участва с нещо в този специален ден. Искахме да е различен, празничен, за да си отиде свеки със хубави спомени, в които всички участваме и които дълго да я топлят в студените и самотни дни в Сърбия.

Мъжът обаче реши да се пошегува:

-Виждам аз, че празнуваш, че си отива свекърва ти.

-Ще стигнеш и ти до нейната, ще те питам тогава. Всяко нещо си има и доброто и лошото. Айде да останем с доброто, а?

-Шегувам се.

-Знам.

Да, и ми е хубаво и не ми е.

Един мой колега го каза най-добре. Една двойка, когато е дълги години заедно, се познава толкова добре, че е достигнала до някакъв баланс. Няма нужда да се държи "някак си". Но всяко присъствие на който и да е трети човек предизвиква промяна в поведението и на двамата и разваля този баланс. Вече не са двама, а трима. Няма значение каква е връзката помежду им. Не са двойка, а тройка. И трябва отново да се търси баланса. Но този път е различен. Троен.

Точно това се получава всеки път когато идва свеки. Преминаваме от баланс "между нас двамата и детето" към баланс "между нас тримата и детето". Отношенията са по-сложни, по-разнородни. И никак не е лесно да се намери "златната среда". Трябва да призная, че в началото, като "млада булка" ми беше много трудно. Но с времето и аз и тя се научихме да се уважаваме взаимно. Да отстъпваме, да се изслушваме и разбираме. И никоя да не се налага над другата в нейната собствена къща. Ох, колко нерви ми струваше всичко това!...

Разбира се, че се радвам, че се връщаме към предишното добре познато равновесие, но от друга страна ми е мъчно за свеки, че е самичка там. Ние сме целия й живот! Живее там, но мислите й са все с нас. Да, признавам си, че ще ми липсва. Особено женската част от нея (че и тя е мъжко момиче). Дружки сме си. По женски, че и по мъжки.

Нещата минават и заминават. Докато си се тресеш за нещо, то взело, че минало и не помниш, че си се тресъл. Но затова пък идва друго и пак се тресеш и пак минава. И така малко по малко, съвсем неусетно, минава и живота. Събитие след събитие, среща след среща и раздяла след раздяла. Бил си млад сега си не си.

Няма как, всеки си носи собствения кръст. Тя нейния, ние нашия. И всеки своя.

На добър път свеки! До следващия път...... Живот и здраве!

Диетично пиле

26 януари, 2012

Пак е четвъртък. И е последния ден на свеки в къщи. Утре пътува за обратно. Свършва й гостуването и само мисля какво да й приготвя за прощален обяд и вечеря. Искам да я зарадвам с нещо. Само като я питам:

-Кажи какво ти се яде!

-Нищо! Тези дни сме се убили от ядене и нищо не ми се яде!

Е, как да работи така човек?! Никаква провокация, никакви желания!

Добре, четвъртък, протеини.

Отивам за пиле в магазина и ми се случи нещо странно. Отварям хладилната витрина и започвам да ги опипвам , оглеждам, да си избирам. Да не е мазно, да не е много голямо, да няма синини... И виждам едно, на което краката му бяха сини. Което ще рече, че е удряно или падало, незнам какво, но при всички случаи е страдало. Изведнъж си представих живота на това пиленце. И картината придоби съвсем други окраски! Всички пилета ги видях като трупове на живи същества, същества, които са имали живот, който им е бил отнет, за да завършат на нашата трапеза. Стана ми лошо, чак ми се доповръща. Представих си как мен ме отглеждат за задоволяване на нечии нужди. Дори усетих болката на това животно.

Едно време като дете, баба (другата ми баба, която още е жива и здрава, слава богу, и на която не съм се обаждала отдавна по телефона) ми показа как се коли кокошка. Незнам защо, но на село предимно жените се занимаваха с коленето на пилетата. Поне в нашата къща това беше задача на баба. И тя реши да ме посвети в този ритуал. Не си спомням как точно му отряза главата, но си спомням, като че ли беше вчера, как пилето се мяташе по двора пръскайки кръв и подскачайки без глава. Нищо не разбирах! Защо не падна на земята, а продължи да ходи. Отначало помислих, че баба не е могла да го заколи добре, но тя ми показа главата в ръцете си. Каза ми, че е нормално. Тогава бях дете и приемах всичко, което ми казваха едно към едно, като всяко дете. Щом баба казва, че така трябва да е, значи е така. Но горкото пиле, трудно намери покой. И сега този спомен изникна пред мен, и почти с отвращение към себе си, бързо мушнах опакованото пиле в количката, за да изгоня тези грозни мисли. Все пак, трябва да ядем. Че сме убийци? Да, убийци сме. Но сме и хищници, и всички хищници убиват други животни, за да ядат. Може би някой ден ще оставя месото, но за сега трябва да готвя и за семейството и ми се налага да се насилвам да не мисля за това.

И така. Пиле печено. Обаче диетично!

След толкова години на приготвяне на тази класическа манджа, "печено пиле", най-после открих най-добрия начин за приготвянето му. И най-здравословния!

Първо му махнах кожата, одрях го цялото! Само на крилцата остана, че от там трудно се маха, а и ако се махне, ще изсъхне съвсем.

Следващата операция беше да го разрежа откъм гръбначния стълб, т.е. от към гърба. Направих и няколко разреза на бутчетата. Омотах го малко червен пипер, чубрица и сол, напръсках го с вода, вместо с олио, за да се разтворят подправките и го обърнах с гърдичките надолу. По този начин, ребрата правят естествена бариера и всички сокове остават в месото. Бялото месо не изсъхва, а бутчетата се опичат по-рано.

Цялата история е, че гърдите и бутчетата се приготвят за различно време. Бутчетата искат повече, а гърдите по-малко. Затова повечето пъти бялото месо остава сухо и никой не го яде. Всички се нахвърлят на бутчетата. По начина, по който описвам времето за готвене на различните части се уеднаквява и така всичко става еднакво добре опечено. И най-важното! Бялото месо остава сочно!  И много, много вкусно. Стига да не се пресрочи времето за печене, рабира се. Пилето се опича за около 40-45 минути, зависи от фурната, де!

А за супата ми дойде една идея! Как да е протеинова, но да не е скучна. От кокалите дето сварих за бульон, отделих месенцето и се зачудих какво да направя с него, за да не е обикновеното накъсано и скучно месо в супата. И изведнъж ми проблесна! Топченца! Сложих в миксера месото, един белтък, малко сол и черен пипер и овесени трици. Търнах го на ножа и стана на пастет. Триците го стегнаха и така успях да направя топченца. Стана супер супичка. И на момчетата сложих малко, ама им добавих и картофки и фиденца, та да заприлича на супа топчета.

За тях супа-топчета, а за нас със свеки, само топчета!

Добре хапнахме пак. И мина четвъртъка.

Шкембе чорба

25 януари, 2012

Сряда. Детето го няма за обяд. Какво да сготвя? Нещо, което той не яде. Ееееееееееее, има едно шкембе в хладилника, което беше купено за евентуално махмурлийска новогодишна сутрин, но така и не се стигна до него.

Тук го продават готово сварено и вакуумирано, така се запазва много дълго време и освен това се приготвя много бързо. А и понеже е стегнато, може да се отдели излишната мазнина (сварено е с червения пипер, така че няма нужда ни да се запържва, мързелива работа).

Класическото шкембре се прави с прясно мляко, и аз така го правя, става най-вкусно.

Обаче напоследък гледам да намалям мазнината, затова си измислям разни трикчета, хем да се запази вкуса, хем да свалим количеството на калориите.

За шкембето го нагласих така. В една супена лъжица олио (което е изключително малко за брашното, което трябва да се запържи)изсипах 2 супени лъжици брашно. Става сухо, но въпреки всичко се добива онзи специфичен вкус на запечено брашно. Ако не беше вече овкусено с червения пипер сега е момента да се сложи, т.е. към запърженото брашно. Някои го правят отделно, на финала, но според мен това е добавяне на още мазнина, което АЗ не искам! А и по този начин е сигурно, че червения пипер няма да изгори.

Като замирише хубавичко брашното, му слагам прясното мляко. Напоследък изобщо не се притеснявам за това дали ще стане на топки или не. Миксера ми е готов и го минавам с ножа на финала, изобщо не се притеснявам! Сигурното си е сигурно! Така приготвеното количество е много малко за цялото шкембре, но пък носи вкуса на запържено брашно. Останалата часто от необходимото брашно, просто го разбивам в останалото колиество мляко и го изсипвам в тенджерата. Общо са 4 супени лъжици брашно и половин литър прясно мляко. Разбира се, варира спрямо количеството на шкембето. По този начин си спестявам един куп калории от мазнината и значително се олекотява вкуса му. Гъстотата зависи от вкуса на всеки един, но за мен идеалната гъстота е нещо средно между крем-супа и бяла супа (онази, застроената). Трябва да има консистенция, но да не тежи.

Най-хубавото шкембе съм яла в София преди много години, направено от едни араби.

Имахме репетиции като студенти в Младежкия театър и точно отзад имаше едно малко местенце, където едни араби приготвяха шкембе чорба. Беше малко по-различна от нашата, защото беше бяла (нямаше запръжка с червен пипер) и гъста. Освен това беше телешка, а не свинска. Още усещам в устата си вкуса й след толкова години. Сега вече ни Младежкия тетър е там където беше, нито ние, а арабите... Кой знае! И те сигурно като нас са се запиляли по света да си търсят късмета и спокойствието. Но картината на двамата, които ми предложиха гордо СВОЕТО шкембе, още си я спомням, сякаш беше вчера.

И аз сега така, когато някое ядене ми излезе както съм си го представяла и хората кажат, "Мммммммм, много вкусно!" се чувствам горда, доволна от себе си, сякаш съм се качила на върха на света! Направила съм нещо, което доставя удоволствие на другите. И на мен! И на сърцето ми става топличко... И веднага си мисля: "Днес добре. А утре?"

Тутманик или тиквеник

24 януари,

Днес беше лудница!

Обяда стана превъзходен. Класика! Крем супа от картофки, лук  и един морков с печени хапки. Бебешко ядене. А за второ пържена рибка със сос от печени червени чушки и зелена салата. Чудесна комбинация. Рибката беше и тя нежна, нежна, като за малки дечица. Сосчето й придаде малко характер, но чисто по детски, да не излиза от равновесието. Зелената салатка пък освежаваше и разкрасяваше. Лек и свеж обяд.

Вечерта бях решила да правя тутманик и хляб. С един куршум два заека, така и така ще включвам фурната и ще меся. 

Тъкмо започвам, гледам брашно малко. Айде до магазина. И така стана малко късно. Тутманика е просто нещо, само че си иска времето. Формата е въпрос на интерпретации и импровизации.

Като втаса тестото, не го премесвам, а само го разтеглям. Мажа го добре с олио и една смес от яйца и сирене. После навивам на руло и усуквам рулото около себе си.  Навивам го на охлювче и те ти булка тутманик. Майка ми го прави на две кори, баба ми го прави на топки, от всяка топка прави малка питак и в нея слага яйца и сирене.

Чудех се дали да го направя като баба или като майка, и накрая го издокарах бързата, една кора и край! Свеки ме гледа и се смее:

-Ти само дето се чудиш, накрая пак го правиш както на теб ти дойде!

-Па, нема време, детето гладно, сега ще се заебавам с формички!

Дали защото бързах или защото все му виках тиквеник вместо тутманик, та се обиди, незнам, но нещо така и не вървеше с този тутманик. Бавно втасваше и бавно вървеше нататък. Винаги така става, точно когато най-бързаш, най се осираш.

Пече си се тиквеника, оп, дакажа тутманика и свеки, която през това време приготвяше едно щоколадово руло за радост на внука, ме помоли да й кажа 10 минути преди да го извадя, за да се приготви да мушне блата вътре да използва топлината на фурната.

През същото това време синът наминава от време на време да провери дали е готова вечерята, т.е тутманика. И аз от бързане всичко това да стане по-бързо, взех че извадих тутманика по-рано отколкото трябваше. Осирането беше тотално! Сурово! Недопечено! От края се ядеше, но отвътре си беше почти тесто. Точни 10 минути му липсваха! Защо бързах толкова, защо се потдадох на натиска?! Сама си забих ножа в ...тутманика. Сама му написах присъдата. Ох, стъжни ми се....... Да си видя произведението така красиво и така опропастено за едни нищо и никакви 10 минути.

И си дадох сметка, че много пъти ми се е случвало същото. Бързам! Няколко неща наведнъж! А и се поддадох на натиска, детето гладно, бабата с рулото... И тутманика го отнесе... Бързата работа, сурови ги вади... Жалко... Изяде се, пак се изяде, но трябваше да го доопичам после. Но не беше същото вече........ Ще ми стои като черна точка на челото този тутманик, все наричан тиквеник. Накрая тиквеника бях аз! Нищо... Ще ми е обеца на ухото!

Всичко да се изяде! (Бързо къри)

23 януари, 2012

Днес нищо. Толкова много неща има останали, че трябва да се изяде всичко.

Само извадих кутийките и казах:

-Всичко да се изяде!

И се изяде. А аз бях спокойна, че мога да си свърша някоя и друга работа.

Само за себе си забърках 2 яйца с чушки, че отдавна ми се беше прияло нещо яйчено и чушки на лентички, запеченки на тигана. Просто, бързо и лесно.

Остана само една купичка ориз, която реших да направя нещо с нея за вечеря на детето.

Отворих фризера и гледам кутийки, кутийки. Какво да е? Пак нещо малко и бързо, че не ми се занимава. Къри. С пилешко. Имам една малка кутийка с изрезки от обескостяването на пилето, свеки нещо не ги беше харесала тези парченца и ги отделила за ... нещо. За къри става. Айде в микровълновата на размразяване. Малко ги поизтървах, та направо се свариха. Нищо им няма.

Загрях олиоце и изсипах половин лъжичка къри на прах. Купила съм си го от Хонг Конг, така, че е оригинал "made in china".

Хубаво става като минат подправките през висока температура, (само трябва да се внимава да не загорят) миризмата е коренно различна. Яденето веднага придобива характер. Бързо вътре и месото да поеме миризмите, малко водичка, вегета. Накрая малко нишесте разбито в малко вода, да стане на кашичка. Прибавих и малко сметана, да се омекоти вкуса и това беше всичко. Вечеря за 5 минути! Така обичам да готвя! Бързи, смели, сръчни!

Тегаво

22 януари, 2012

Днес е такъв, тегъв ден. Аз нещо станах накриво, и като че ли повлякох крак и всички се скапаха. Не говорим, не се майтапим, няма живец!

Свеки отиде със сина си до пазара, аз останах с моя в къщи. Аз да готвя, той да учи, който каквото.

Нямах никакво желание за нищо. Всичко правех абсолютно машинално. Предишния път, когато готвех така, манджата стана безсолна и реших, че ако аз съм скапана, поне яденето трябва да е долу-горе на ниво, за да не окапем съвсем.

Открих, че моментното ми състояние не само влияе върху крайния резултат и вкуса на яденето, но и се предава след това на останалите от семейството. Не разбирам защо и какви са механизмите, не мога да си го обясня изобщо, но наблюденията ми са точни.

Положих всички усилия да спася положението, ще се постарая малко повече, все пак неделен обяд, "свечан ручак" както казва свеки (свети обяд, ще рече).

Бях размразила едно месо от вчера, нямах и понятие какво е точно.

Днес отворих торбичката и видях, че са две парчета свинско от плешката обезкостени. Аз пък мислех, че са джолани. Нищо, пак ще ги направя като джолани.

Разцепих месото, направих го по-полоско и го поръсих с подправки. Счуках си в чукалника малко черенпипер, кимьон, кориандът, кардамомово семе, изобщо постарах се да го намиризмя добре, за да замаскира моето вкиснато настроение. Навих ги на рула и ги омотах с конеца.

Не мислех много да се занимавам с тях, във фурната и толкоз. Но пак си спомних, че е неделя и че .... Ох, айде още малко ще поработим. 

Запекох ги първо в самата тенджера с малко зехтин на котлона от всички страни, да си хванат цвят и да се размиришат подправките. А така! Alegría! Така вече по-може да се говори! Фламбиране?

Защо пък не?! Имам един баски ликьор, домашен пачаран. Много е сладък и ароматен, става! 

Полей, залей, пални, тръсни, гаси! Оп, аспиратора! За малко да забравя да го изключа...  Ееееееее, започнах да идвам на себе си.

Сега една голяма глава лук, малко водичка и във фурната на 6. Забравих ги веднага!

Направих едно картофено пюре за гарнитура и супичка от кокали. Абе, постарах се, направих каквото можах. Опитах се да се спася в готвенето, ама все нещо не ми минаваше.

Какво ми става? Някаква необяснима тъга, някаква досада, някаква умора. Женски му работи!...

Защо сме толкова чувствителни към всичко? Защо господ не ни е дал една дебела слонска кожа, която да ни предпази оттакива полъси на настроенията. Малко да подухне и за нас е вече буря! А то не е....

Има моменти, когато ми се иска да избягам, да се скрия, да си сменя пола даже! Но мъж не ми се иска да ставам, а трети пол май няма. Има! Дете!

Да стана пак дете. Да виждам нещата толкова простички, колкото всъщност са. И вятърът да ме кара да летя, а не да ме забива в стената. Да си отворя отново очите, като дете! Да... готвя... !

Като казах слонска кожа, малко индийско орехче на картофеното пюре му придава мек и екзотичен вкус.

Станаха ролцата, вкусни станаха, но сухи... Трябваше да ги опека във фолио, за да не си изгубят сока.

Опитах се със сосчето от смления лук отново да скрия , че ми кисело, даже сложих лъжичка захар... Но не...Може би, ако бях направила гарнитура от някакъв плод, за да компенсира и омекоти вкуса , щеше да е по-добре. Направо ми пресядаше, беше ми прекалено опечено.

На другите май им беше вкусно. Защо тогава не си казахме ни дума по време на обяда.

-Кажете нещо, харесва ли ви?

-Мхм - измънка мъжа и това беше разговора. Синът заклюма с главата в знак, че му харесва, а свеки замаха с ръка, че няма думи. И нямаше повече думи.

Поне беше вкусно, но пак неможах да предотвратя настроението ми да се предаде на другите. Съжалявам, мое мило семейство, извинете ме, но днес ми е такова... Тъжно и кисело, чисто по женски!...

Хляба на сина

21 януари, 2012

Този ден така ме омагьоса, че дори незнам как да го опиша.

Синът ми отдавана заяви, че иска да се научи да прави хляб. Първо започна с мекиците и  днес беше момента за хлябa.

Звучеше като "Малка нощна музика".

Аз казвам, той изпълнява, задава въпрос, после прави нещо друго. Показвам, и го оставям. После докато го прави обяснявам, той слуша, и слуша, и слуша. И после пита. Малко се учуди, после се успокои. Разбра, усети, зацепи, тестото го слушаше и той него, сякаш цял живот само това е правил.

-Не е толкова трудно, каза.

-Не е. Но си има тънкости, които трябва да усетиш. Сега съм тук и показвам, другия път ти сам ще го правиш. Аз само ще отговарям на въпроси.

-Кога ще ходите някъде?

-Някъде?

-Някъде. И като се върнете, аз да съм ви направил хляб.

-Незнам...

-Айде, другата събота пак.

-Нямаш проблем!

Хляба стана превъзходен. Нямам думи. Напираха в мен такива чувства, че не мога да ги опиша, само се усмихвах! Една огромна вътрешна усмивка се разливаше по цялото ми тяло и ме топлеше, топлеше!

И тогава изведнъж нещо проблесна в главата ми. Една мисъл, като падаща звезда описа светла дъга. Вече знам защо описвам всички тези дни. Написаното остава... И вече знам за кого остава!...

Досега пишех ей тъй на, от инат, щото съм си обещала, че ще си записвам, ако ще да е най-голямата глупост. Но сега нещата добиха други окраски. Синът. Поколението. Тези, дето идват след нас. Не че, което пиша е някакво нечувано откритие, не е. Но е част от моя живот, моя опит. И се надявам синът ми един ден да го прочете и, ако не друго, то поне да му помогне да не яде глупости.

Даааа... Написаното остава...

Междувремнно аз се заех да направя една постна леща.

Тази проста, проста манджа, може да се превърне в истински манхар, ако се приложат няколко хитринки.

Баба ми я вареше направо със зеленчуците (морковче, чесън, лук, понякога чушка). И чак накрая запържваше малко червен пипер в олио и заливаше отгоре да почервенее.

Аз обаче, реших да пробвам друг начин. И да си кажа честно става изключително вкусно.

В малко олио, задуших лука (наситно), после морковите (пак така) и чушката (също). Добавих червения пипер, да се задуши и си пусне миризмата на по-горещо. Чак тогава добавих лещата (измита и мокра, отстояла за 15 минути). Като се оваля хубавичко в миризмите (сложих и малко чубрица), добавям вегета и вода.

Какво се получава? Когато е мокра лещата коричката се накисва, но после минава през олиото и се запечатва. Така по-късно зрънцата се сваряват, но остават цели.

Слагах малко по малко водата, за да не се пресича варенето.

Когато се свари добавих доматите (белени, от консерва) и доматеното пюре. Това съвсем попречи на лещата да се разкашка. Киселината на домата стяга. Така поне казваше баба.

Имах пресен юзум, оставих го за съвсем накрая. И докато нещо си бъбрехме със свеки над тенджерата, стана въпрос за едни подправки, който ми донесе и аз извадих едно бурканче с индийски орехчета, просто да й ги покажа! И изведнъж си казвам:

-Я да пробвам нещо.

Отварям капака и помирисвам лещата и докато мирисът й нахлуваше в носа ми, поднесох до него и отвореното бурканче с индийските орехчета. Невероятна комбинация! Без да се замислям повече настъргах малко в лещата. Стана чудесна! Ама чудесна, наистина, нищо общо с онази скучна леща, с която съм свикнала. Богата на миризми и вкус. Без месо!

С хляба на сина направо си лепнаха.

Простите манджи, наистина са най-вкусни, особено когато са направени с кефффф!

Наздраве, сине! 

Ядосани ролца и суши

20 януари, 2012

Днес ми бе даден урок от всички възможни страни. Както с добро, така и със шамари!

Сутринта нещо не мързеше да стана веднага от леглото, или пък ми беше студено, незнам, но измежду многото теми, които ми се въртяха из главата беше и какво да готвя днес. Знам, че има един куп кутийки и торбички, в които има остатъци от разни продукти. Трябва да се разчисти! Как?

Ами как, китайско!

Значи решено, китайско.

С остатъка от пуешкото ще заформя едни ролца.

Имам една странна марула, която повече прилича на зеле, отколкото на марула. Толкова са й яки стъблата на листатa! Kазва се "lechuga romana" (марула римска). Защо римска? А марула? Повече прилича на "col china" (зеле китайско). Този странен зеленчук никога досега не беше влизал в нашата къща именно заради странния си вид и немарулската си тежест. Но я купих за раз нообразие. Вчера я направих на салата и забелязах необикновенно странните й характеристики. Ако не бях видяла на какво прилича щях да кажа, че е китайско зеле.  Значи става за китайски ролца. С пуешкото и малко настъргани моркови, идеални пролетнир олца. Имам обаче само 6 оризови плочки, няма да стигнат. Ще трябва да направя и от обикновени кори. Мислех си, че са останали от гибаницата онзи ден, но не. Е, няма как, ще месим.

И там ми беше грешката! Нещо си представях, друго стана. Направих корите прекалено тънки и малки, марулата си пусна водата и нещата започнаха да се разпадат. Не мога да повярвам!!! Годините дето имам опит с кори и месене и да направя такава глупост! Нищо не ставаше, залепнаха даже за плота и когато исках да ги сложа в тигана, се разпадаха, превръщаха се в една маса от марула, моркови и разкашкано тесто. Идеше ми да се самоубия! Да ги захвърля в кофата!!! Една даже се паркира там! Но беше първата и последната. За другите ми стана жал.

Свеки се появи по едно време да .... нищо, да ме пита как съм  и дали имам нужда от... Не ме питай!!!!! Бясна съм!!! Нищо не ми върви днес!!!!!!! Иде ми да ги изхвърля през прозореца!!!!

-Знаш ща - спокойно рече свеки - като не върви, сипи си ракию и не се ядосвай. Хич не му обръщай внимание. Пак ще го изядем.

-Да - отвърнах - ако трябва с лъжиците да го събираме, ще го ядем! - Твърдо бях решена да не се отказвам.

Грешката ми беше, че направих много меко тесто, много тънки кори и много малки парченца, в които исках да влезе много материал. Е, как да стане?! И само дето го мислех толкова сутринта какво да направя и как да го направя ... И такъв провал! Ох!

Сложих ги в тигана упорито и настойчиво. Бясна на себе си и на света, но най-вече на ролцата!

И взеха, че СТАНАХА! Не мога да повярвам, получиха се.

За сетен път разбирам, че готвенето си е чиста магия! Нещата имат свой собствен живот, който понякога няма нищо, ама нищо общо с твоя!

Даже ми харесаха повече от оризовите. Бяха по-стегнати и по-ароматни, заради тестото ли, заради пиперливите ми думи ли, незнам.  А толкова грозно изглеждаха преди.

Свеки се надумка като за карая на света:

-Да не си посмяла да кажеш на някого колко съм изяла! Катастрофа!

-Няма. Обещавам.

И няма да кажа. Повече от пет и по- малко от осем. Не помня точно:)

Направих и суши. Напълно импровизирано. Ориза обаче, беше от най-добрия, най-кръглия, бомба. Лепкав и плътен. За пълнежа използвах ролца от раци, краставица, червена чушка и от онези странни гули от раци. С малко уасаби и сос от соев сос и балсамов оцет стана супер.

Открих за себе си три важни неща:

Сушито е просто нещо, но има три важни неща, без които не може: 1. Ориза трябва да е лепкав;2. трябва да има уасаби, и 3. задължителна е сместа от оцет и соев сос. Всичко друго е въпрос на импровизация, но без тези елементи си е чисто и просто ориз със нещо. 

Пак хапнахме.

Ядовете избледняха и се превърнаха в смешка. 

Обичам те!

19 януари, 2012

Пак е четвъртък! Имам чувството, че седмицата има повече от един, поне три четвъртъка! Много бързо идват един след друг!

Когато я няма свеки, не съм толкова стриктна, но тя е много отговорна и точно си спазва диетата. Всеки четвъртък - протеини.

Разбирам я! Костваше й много усилия да свали тези 14 килограма и сега си ги пази повече от очите си. Не е била на тези колограми откакто мъжът се е родил и сега се чувства като момиченце, ходи, плува, не се спира. Сякаш да навакса за всичките тези години! Никога не е късно да се чувстваш млад!

Още вчера купих едно парче телешко, което като го сложих да се вари, веднага си смени вида и заприлича на прабабата на телето. Е, добре, че  се вари повече. След един час обаче, стана ясно, че за обяд няма да стане, защото му трябва мноооооого варене. Значи остава за утре.

А за днес? Айде, на магазина!

Върнах се в дните, когато много стрикнто спазвах диетата с протеините. Мозъкът ми беше настроен да не регистрира свинското, хляба, мазнините, сладкото...  И изведнъж изборът се опрости и решението изникна от само себе си. Пуешко! Гледам етикета, пише "бон филе". Аха, ясно.

Когато се отделят пилешките гърди, от вътрешната страна винаги остава едно малко парченце, което все не може да се определи на коя страна да иде. Е това е бон филето на пилето.

А на пуйката, поради разликата в размерите, е голямо колкото едно пилешко филе.

Дааааа. Хареса ми. Веднага ми дойде идеята как да си псетя времето. Целички, само овкусени, на "тигана на мама", онзи, с хубавия капак.

Първо направих супата, по правото две супи - една за момчетата и една за нас със свеки. Използвах бульона от недосвареното пра-кравешко, разделих го на две, т.е. изцапах още две тенджерки и в едната сварих картофки и фиденца (за момчетата), а в другата, протеиновата, сложих протеинови фидета.

Тази идея ми дойде, блеейки по рибения щанд. Някаква нова индустриална измишльотина. Уж е гули, ама не е гули. Било гули от раци! Немой заебавати! Гули от раци!!!!!!!!

Става за супа! Ей тъй на, ние със свеки се снабдихме с нов вид супа. С протеинови фидета.

Беше ред вече на филенцата.

Понамазах ги с разни миризми, малко повече черен пипер, че да се олютим и ги фльоснах на тигана. И стана чудо!!! Гледам в тигана - СЪРЦЕ!!!

Така се бяха извили филенцата, че оформиха едно голямо сърце в тигана. Как стана така? Да, разбирам защо, но как така никога досега не ми се е случвало? Или не съм го виждала?

Сякаш изведнъж някой невидим дух ми каза:"Обичам те!".

Любов има навсякъде, само гледай и виж! 

Сладка рибена опашка

18 януари, 2012

Днес заявих, че няма да готвя. Всъщност почти всяка сряда е така. Детето го няма за обяд и ние си правим каквото искаме. Ядем когато си искаме и каквото си искаме. Тати, мама и баба свободни!

Иначе даваме пример и домашен уют, но в сряда разпускаме. Има нужда човек от такива моменти, да не се обвързва с нищо и с никого. Както в студентските години, сам си си господар на времето (когато нямаше изпити разбира се).

А и беше останало доста ядене от предишните дни и днeс задачата беше всичко да се ИЗЯДЕ!

Седнах си спокойно на компютъра, свърших си работата без да бързам, без да мисля, че трябва да излизам, да пазарувам и да готвя. Само по едно време обявих почивка. Сипах си винце, да ме сгрее и една недовършена рибена салата (от по-онзи ден) мi правеше компания. Ангажирано изгледах новините, ядосах се да целия свят и системата му, както си му е реда. Изобщо не бързах. Глътка винце, хапка салатка, щипка новинарски глупости. После обратно. И така, докато едно от трите свърши.

Свеки, вярна на традициите, въпреки обявата, че няма да готви, направи супичка за двамата. Аз вече бях обявила, че няма да ям, само ще мезя! Тя, обаче, сервира за себе си и сина, нареди масата и си покани момчето. А той... "И аз няма да ям"

Милата свеки, мъчно ми стана. Пълна анархия днес! Добре, че мъжът се смили и седна да обядва с нея, та да не е самичка.

Ей тъй, само на мезе, не си спомням от кога не бях сядала. Сърбите не мезят като нас и този навик лека полека изчезна. А и самичка не ми е итересно.

Вечерта, обаче се случи нещо, което ме впечатли особено.

Свеки, в отговор на моя тиквеник вчера, беше направила гибаница. Гибаницата е почти същото като баницата. Само, че сместта е по-редичка и става по-сочна. Даже не се нареждат корите, а се мачкат, топват се хубавичко в сместта и се нареждат в тавата. Само отдолу и отгоре се слагат опънати кори, за да се затвори. Просто, бързо и лесно.

Връщам се от рисуване, а в къщи ме посреща миризмата на гибаница, която се носеще вече и по стълбището. Седнахме си спокойно, отворихме по биричка, нарязахме гибаницата и я изядохме. Всички заедно! Останаха обаче две нещастни сардини от миналия ден. Казах строго:

-И това да се изяде! Няма да го хвърлям!!!

Мъжът се опита да се възпротиви:

-Е как сардини с гибаница?!

-Ей така! Аз ще дам пример и ще изям едната, вие другата. Щом аз се жертвам и вие ще помагате!

-Да! - съдружнически каза свеки - И аз ще ти помогна!

Мъжът нямаше какво друго да каже. Послушно хвана другата сардинка и я зачопли.

Гледахме някакъв филм с Джаки Чан, смеехме се и си чоплехме костите от зъбите. Синът и той беше с нас, вечеряйки сладко гибаница.

И докато аз си чоплех моята сардина, псувайки се отново и отново наум, че ги изпусна тия сардини и месото им стана такова тричаво, стигам така до опашката и изведнъж чувам синът да казва:

-Този е много добър актьор.

-Кой?

-Този, дето играе лошия.

Стреснах се и забих поглед в рибешката опашка, за да преценя добре как да продължа разговора. Никога досега не е коментирал актьорските способности на който и да е. Това го правим ние с баща му и обикновено се ядосва на нашите коментари. Сега изведнъж дава оценка и то за актьор, който е китаец и е почти непознат. Оказва се, че е гледал някакъв китайски филм от интернет с този актьор и много му е харесал.

Така си останах с опашката на рибата в ръката. Така мило ми стана!!! Детето!!! Мисли! Оценява! И препоръчва на нас какво да гледаме! Порасна, значи. Още мъничко... Почувствах се и аз още мъничко по-стара.

Стана много приятен диалог... Толкова приятен, че ми стана топличко на гърлото, чисто по майчински. А тази рибешка опашка ми се стори най-сладкото нещо на света. Облизах си я и й благодарих, че ме спаси да не кажа някоя мъдра глупост и да разваля магията на непринудения диалог със сина ми.

Колко са сладки такива моменти! И колко редки!

В памет на баба

17 януари, 2012

Слава богу, вчера остана в миналото.  Това му е най-хубавото на този живот, че всичко минава.

Спомням си като бях по-млада. Стигне се до някой сложен изпит или кофти ситуация и си казвах: Ох, само да мине! Ами, разбира се, че ще мине. Няма как да не мине! И няма смисъл да се тревожиш за това как ще мине, защото с нищо не помагат тревогите. Тогава само си мислех за това колко ще е хубаво, когато вече е минало. Само се оставях по течението и се успокоявах, че "и това ще мине".

По-късно, когато бях бременна, в момента, в който си задавах някой въпрос от сорта на, "ама какво ще правя?", "как ще стане?", "дали ще мине добре?", веднага изникваха тревогите от неизвестното. Тогава спрях да си задавам въпроси и само си казах: "Каквото е влязло, трябва да излезе! И ще излезе! Няма  смисъл да се чудя как, просто ще мине."

И мина. Имам най-пресрасното дете на света!

И с премиерите е така. Трепериш като лист на вятър дали ще мине добре, дали ще се хареса, дали ще сгафиш нещо. Тогава затварям очи и само си мисля, че "ще мине".

Няма смисъл от тревоги и излишни въпроси. Нещата стават така, както трябва да станат. Минават. Май имаше една такава фраза?

"Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!" бих добавила "Пък да става, каквото трябва."

Така е. И така правя. Особено когато ми е трудно и тежко. Само мисля, че ще мине. Даже си представям как "е минало и ми е леко". И веднага ми олеква. Е, може би не веднага, но почти.

Днес за обяд не ми се приготвяше нещо кой знае колко сложно, затова взех едно свинско филе, което беше на оферта и си го нарязох "на книжки". "На книжки" означава, че всяко филенце е цепнато на две и се отваря като книжка. Напълних ги с настърган кашкавал, останал от едно пътуване и изгубил първоначалния си чар, и го набучках с клечки за зъби да се затвори. Поръсих ги с една смес от черен пипер, чубрица, морска сол, червен пипер (леко лют), кимьон и кориандър. За любопитство сложих и по няколко зърна ким и зелен анасон. Ей, тъй на, за проба. Добре стана.

Всъщност почти не се усещаха, толкова малко сложих. Залях с няколко капки олио и ги намазах хубавичко. После само ги минах на тигана на бързо и край на готвенето.

Свеки спретна супата набързо и изпанира едни печени чушки, че отдавна им се канеше. Обядът мина добре, леко и приятно.

За вечеря обаче, ме чакаше изненада. Свеки каза, че е време да се направи нещо сладко. И взе да се чуди какво. Тогава изведнъж си спомних, че й бях обещала, че един ден ще й направя тиквеник, така, както баба ми го правеше. Точен, и с орехи.

Темaта се появи по Коледа, когато свеки каза, че тя ще прави тиквеника по сръбски. И я попитах защо не слага орехи. Каза, че при тях не се слагат орехи. Позачудих се, защо да не се слагат. Всеки може да слага, каквото си иска. Но ми обясни, че това е традицията. Е, традицията... Трябва да си призная, че тиквеник без орехи е като целувка без ... Уж я има, ама я не е сладка!

-Да направя тиквеник?

Погледна ме и сякаш ми благодари, че я спасих от мисленето.

Започнах точенето.

Бях 12-13 годишна когато едно лято, на село, баба ми и леля ми се приготвиха да точат юфка. Това си беше събитие!

-Айде да помагаш.

-Какво да правя?

-Да точиш!

Баба ми се опита да спомене, че още съм малка, но леля не ми прости възрастта. Връчи ми точилката и взе да ми показва какво да правя. И досега стои пред мен като заснет на филм целият този ден. Как да хвана точилката, как да я движа, колко брашно да сипвам, как да завъртя... Добре го правех, много добре си спомням. Казаха ми браво, и май го заслужавах, защото корите ставаха тънки и не се късаха. Справих се, значи!

Дълги години след това, по празниците все баба ми точеше баницата и тиквеника за Коледа и Нова година.

Когато вече имах моето собствено семейство, започнах да се уча да се справям с тестото, но точенето, като че ли все не ми се отдаваше докрай. Все нещо не уцелвах тестото. Че и движението. Корите се късаха, залепваха, мачкаха ... Или ставаха прекалено дебели и сухи.

Чак преди година опитах отново. Много страхливо. Пак беше по Коледа. Тиквеник, естествено. Започнах, сигурна, че пак ще се осера. И изведнъж в паметта ми се върна онзи ден, онзи топъл, слънчев, летен ден, когато за първи път хванах точилката, за да точа.

Оставих настрана съмненията, амбициите да стане на всяка цена, тревогите какво точно не правя както трябва, само слушах баба как тихичко нареждаше:

..." слагай брашо, отгоре и отдолу, първо на кубче, то ще си го разснесе. А така. Сега само разстилай, леко , не натискай, че ще залепне. Първо да стане тънко. Айде сега, завивай. Навивай полека и сега напред назад, а ръцете леко от центъра към края. Не натискай! А, така. Лекичко.
И запяха с леля ми. Една след друга се редиха песните и корите. Едната точи, другата носи навън да разстила, другата веднага заема мястото й, а песента не спира. Точим трите, редим корите на постланите на двора бели чаршафи и пеем.

Тогава за първи път се почувствах жена. Жена, която е посветена в тайната на създаването на такова просто нещо, каквото е тестото, хляба, юфката.

И миналата Коледа, за първи път от толкова години, тиквеника стана! Стана точно такъв, какъвто си го спомнях в детството ми. Мек, сочен, ароматен, на тънки накъдрени кори. Бях повече от щастлива! Баба ми беше помогнала от там, където се намираше, усетих духа й, даже дъха й. Усетих ръката й да води моята, леко и спокойно. И даже чух песента. И запях. Тихо, за да не изплаша спомена. 

Днес почти съзнателно извиках същия спомен. Имах нужда от него, имах нужда от баба да ми помогне да си спомня. Бях малко по-нервна, защото свеки ме гледаше в ръцете и се притесних, но видението на баба беше по-силно от всякакви притеснения.

Наточих само три кори, стана малък и симпатичен тиквеник, който бързо завърши съществуването си. Но затова пък ни даде радост, спокойствие и тихичко ни каза "лека нощ".

Спи спокойно, бабо, където и да си. До следващия спомен:)

Безтегловност

16 януари, 2012

Има дни, в които ти се струва, че нищо не става. Че времето е спряло, замразило се е. Че се движиш в някаква мъгла, в която не виждаш дори къде стъпваш, само силуети се мяркат с неясна цел и скорост. Енергията си е отишла и на нейно място е останало само едно желатинено тяло без никакви желания и стремежи.

Днес беше един такъв ден. Колко тъжно. Обикалям магазина без никаква идея защо изобщо съм тук.  Гледам продуктите и усещам, че ги познаввам до болка всичките, че помежду ни връзката се е изчерпала, също като в дългогодишен брак. Познаваме се толкова добре, че ... няма какво да си кажем.

Нещо трябва да сготвя... Нещо, но какво? Гледам безучастно витрините и нищо не ме провокира, нищо няма смисъл. Какво ми става? Уморих ли се? Тогава изведнъж си дадох сметка, че е имало и други такива дни. Може би не толкова мъгляви, но ги е имало. Какво съм правела тогава? Пак нещо съм скалъпвала, нали трябва да се яде. Как да готвя без желание? Както съм го правила много пъти досега. Автоматично.

За себе си съм решила, че няма да ям месо днес. Има един карфиол от преди няколко дни, ще го приготвя преди да е станал на туршия. Взимам някакво пуешко за момчетата. Какво да го правя? Нямам много време. Може би само на тигана с лук и вино. Ще видя. От вчера има картофи, ще останат за гарнитура, има и супа, която трябва малко "да се продужи", както казва свеки.

Тези "продужени варианти" са най-интересни. Неповтроими са. Има супа от вчера, добавяш някое останало сосче, някой забравен зеленчук, малко бульон и фидета и ето ти нова супа.

Да. Така и ще стане.

Карфиола го минах за 5 минути на пара. Бульончето, което остана отиде за супата. Този зеленчук го обичам по-хрупкав. Затова и не го варя до забрава, а само малко. Така се запазват и витамините му, а ги има в изобилие.

Сложих го в йената, покрих го с доматения сос от вчера, натроших му сирене и го залях с три разбити яйца. Влезе тържествено във фурната и стана, какъвто стана... Леко безвкусен, какъвто беше и деня... Сиренето се опита да спаси положението, но къде ти... Като няма, няма. Сега си спомням, че забравих да сложа малко сол на яйцата. Целият ден е такъв, безсолен! Толкова  безсолен, че нямах сили да се амбицирам, да си го направя по-интересен.

Безтегловност. Това е подходящата дума.

И обядът така премина... В безтегловност...

На детето чак не му се ядеше... И на мен... Не беше гадно, не! Нищо такова! Просто енергията, която ни заобикаляше, сякаш си беше отишла. И това се отрази и на готвенето, и на яденето и на настроението... Друг път не трябва да се поддавам на такива "упадъчни" настроения, влияят лощо на всички ни! Само се чудя откъде да взема енергия, как да се спася? Защото е ясно, че такива дни ще има още.

Може би някоя песен, може би някоя смешка, нещо... Депресията дебне зад всеки провал. И не бива да й се поддаваме. Когато има провал, при следващата крачка се залага на сигурно, за да се компенсират загубите. И ако пак има провал? Не се анализира! Пак на сигурно, на друго сигурно. Трябва да се ровиш дълбоко в паметта си, за да изровиш нещо положително, нещо красиво, нещо което да те амбицира.

Ох, колко е лесно да се каже...  Айде, иди рови, де!!! Къде? Как? С какво?

По-късно вечерта, когато блеех безучастно в телевизора, някой каза, че днес е най-тъжният ден...

Е, щом и по телевизията го казват, аз как да се спася? Обясниха го с това, че е понеделник, че са минали всички празници, че пак се връщаме в рутината, бла-бла. Но си е така, днес наистина е един от най-тъжните ми дни. Не защото ми е тъжно, а защото не мога да намеря мотива, смисъла, енергията, радостта от това да дишам, да живея. Даже любовта си беше дала почивка.

Надявам се утре да е различно, искренно се надявам!...

Погребани сардини

15 януари, 2012

Още вчера си набелязах едни свежи сардини и ги купих за днес за обяд. Гледах в едно предаване, че и те могат да се правят в сол и реших да пробвам.

Сардината е много вкусна и полезна риба, но ИМА МНОГО КОСТИ!!! И са мноооооого ситни. Мислех си, че като се направят в сол, ще се промени положението, но беше така!

Този начин на печене на риба е бърз, лесен и изключително здравословен. Единствено важно е солта да едра морска и да се навлажни.

Погребват се в сол.

Т.е. в тавата се постила сол отдолу, слага се рибата, затрупва се със сол отгоре и се слага да се пече във фурната. Това е цялата философия. Подправките не са задължителни, защото ако рибата е прясна, така най-добре й се усеща вкуса. Солта образува коричка при печенето и така се запазват всички сокове на рибката. Не трябва и да се чисти, нито от червата нито от люспите, защото, ако се почисти се отваря и от там ще влезе солта. А това не трябва да се случва!

После само се отчупва коричката и се изважда рибата. Кожата не се яде, защото е много, ама много солена. Само месото, което става нежно и сочно.

Едно важно правило!!! Никога не бива да се оставя във фурната повече време, отколкото да се опече леко. Солта изпива всичките сокове и ако рибата е малка, каквато е сардината, става суха много бързо.

Такъв беше моят случай... Сложих ги за 15 минути.

След 10 минути изключих и казах: "След 5 минути ги вадя." И ги забравих. Заблях се... 5 -те минути станаха 15.

Фатална грешка! Сардините станаха сухи, е само по-малките. И както имаха много кости, направо си бяха сложни за ядене, да не търся други епитети.

Само се зарекох, че повече тия риби така няма да ги приготвям. На скара са много по-вкусни, а и на плоча също. Никаква сол!

Погребвам ги! Този път булвално! И за винаги!

За тази техника са по-подходящи по-големи риби. И по-мазнички.

Още едно доказателство, че не бива да се вярва сляпо в хората, които излизат по телевизията.

Затова пък картофките с доматен сос компенсираха разочарованието. А, и козунакът, естествено, защото свеки и сардините ги яде с него.

-С козунак, всичко върви - каза. А на мен не мисе вярва, но... не посмях да пробвам :)