27 декември, 2011
Днес най-после е някакъв по-редовен ден. Имам предвид, че магазините работят.
Еми, като работят, хайде на пазар. Купихме каквото трябва, между което и едно пиленце за обяд.
Свеки ме гледа:
-Да го мушнем във фурната или да го разфасовам?
-Разфасовай!
-Добре.
И се зае да разпарчатосва пилето, а аз седнах на компютъра, че имаше много нещо насъбрано.
Програмата беше уточнена.
Ориз със спанак (за да се използва плънката за чушките, дето остана от Коледа) и пилето на пържоли. Всичко заедно и кой каквото иска и както иска.
Докато аз си свърша работата, докато свеки накълца пилето, то стана време за обяд.
Бързо!
-Тая манджа сега българска ли е? - ме пита свеки.
-Българска. От дете я ям. И много се радвам, че харесва и на детето, та е е единствения начин да яде спанак. Само така го обича и му е една от любимите манджи.
-И как сега?
-Ами, всеки път е различно, но принципа е долу-горе един и същ. В малко олио лука и стъргани моркови, ако искаш. Аз слагам, ама не е задължително. Може и червени чушки да сложиш. НО колкото по- просто, по-добре. Червен пипер, да си хване цвят, наситно нарязан домат. Сега, ориза може да се сложи преди червения пипер, да се запечата, а може после, след домата. Зависи какъв резултат искаш. Ако искаш да е по-стегнат ориза, тогавас олиото. Ако искаш да е по-разварен, тогава може и след домата, а може и чак след водата. Пропорциите ориз-вода са повече от обикновеното вода, да стане като манджа. Но трябва да се има пред вид, че спанака се слага последен, а и той пуска вода. На финала се слага и доматено пюре,така че трябва да се внимава да не стане водно.
-Аз съм те виждала, да я готвиш тая манжа, ама я правеше по друг начин.
-Така ли? Аз пък си мислех, че все по един и същ начин я правя. Как беше?
-Ами, де да знам, не помня точно, ама не беше баш така.
-Абе, важното е да стане.
-А подправки? Какви й слагаш?
-Само юзум и вегета. Нищо друго. А и малко черен пипер, ама, то това е ясно...
Синът омота светкавично първо спанака с ориз и после печенкото месенце. Само и само да е топло, току-що напрвено! Било му по-вкусно! Нека! Така се възпитават вкусове, сами да откриват кое им е вкусно и кога.
Младите поколения се учат от нас, от най-простите неща до най-сложните. Гледат, имитират, опитват, откриват. Радвам се, че синът ни от рано се интересува от храната, която поема. Не само да "запълни дупката", както се казва, а и анализира, задава въпроси, интересува се.
Ако ти харесва едно ядене, научи се да го правиш. И се научи да си приготвя най-любимите си манджи Така, така. Няма все мама да готви, я!!!
Един ден ще има своя собствен живот и любимите манджи от детството не могат да останат само "патент на мама". Ами ако, също като мен, отиде толкова далеч, че да се виждаме веднъж в годината? Тази връзка, която винаги ни връща там, където сме отраснали, е до голяма степен свързана с миризмите, вкусовете, дори цветовете, кото познаваме от детството. Когато дойдохме да живеем в Испания, след три месеца ни хващаше носталгията и хуквахме назад. Липсваха ни един куп неща: домашните ракия и вино на тати, тутманика на мама, кебапчетата, баницата, киселото мляко, бозата, дори такова просто нещо като хляба!!! Нашия хляб!
Малко по малко се научих да правя много от нещата, които ми липсваха. И баница, и тутманик, и кабабчета, и боза, и туршия, и кисело зеле, дори хляб! Това съвсем не означава, че вече не ми липсват. Напротив! Но от една страна се чувствам изключително горда, че съм открила начина или, че просто съм се научила да ги правя. А от друга страна, прави разделите и срещите не толкова болезнени. Никой не може никога да замени тутманика на мама, или виното на тати, или манджите на баба, но поне мога, научавайки се да правя любимите манджи от детството, да съм с тях по един въображаем начин. С тези вкусове расте синът и ми. Кой знае какви ще са неговите спомени от детството като порасне? С тази смесица от държави и култури...Но все ще са неговите спомени!
И така светът, лека полека, върви напред ...
