Кроасани и круши на теферич

28 март, 2012

Толкова наситен ден не съм имала не помня от кога, от месец може би. Ден, пълен със събития. Излязох сутринта и не се прибрах до вечерта. Пътуване до столицата, среща с колеги, вземане на важни решения, рисуване на открито, представление на младите колеги. Така като погледна, ми се струва важен ден, но всъщност какво толкова. Просто нещата се случиха наведнъж. Има дни, в които нищо не се случва. Тях с какво да ги запомня? С нищото им? Не, отиват в плявата. Не може и без нея.

Нямаше време да се прибирам в къщи за обяд, а и нямаше смисъл. Само минах да си купя едни закуски, две круши и вода и се запътих към един парк. Трябваше да се срещнем с разни колеги по рисуване и да се опитаме да нарисуваме огромните дънери на едни дървета, които имаха поне 100 години. Бяха с невероятни форми и толкова наситени, че не знаеш откъде да започнеш.

Едно дърво, уж е просто нещо. Но когато започнеш да го рисуваш, се заглеждаш по всичките му бръчки и чупки и разбираш, че е като всяко живо същество. Отдалеч погледнато е просто, а като го опознаеш - вселена. Скоро чух някъде една страхотна фраза: "Всеки човек е като една вселена, а Вселената е като един супер-човек." Може би това се има пред вид като се е написало, че Господ е създал човека по свой образ и подобие?... Кой знае... Но мисля, че и дъветата се присъединиха към това оргомно подобие. С всичките им бръчки, и чупки, и буболечици дето им лазеха отгоре. Че и ние, будалите дето стоим и ги рисуваме. Наоколо се разхождат хора и кучета, слънцето пече пролетно с всичка сила, от земята никнат какви ли не цветя и цветенца с най-различни цветове! Абе, кич и половина!

И в средата на този кич, аз си извадих закуските и с най-голямо удоволствие ги загризах. Сладко! Хапвам си кроасанчетата със сиренце и си мисля: как да ги нарисувам тия дървета? какво първо да им нарисувам? Някой клон ли, някоя хралупа ли, то материал колкото щеш! Мозъкът ми забакна. Добре, че бяха кроасанчетата, та малко да отложат и забавят процеса, та да не се стресирам от толкоз природа. Хареса ми това забавено млящещо наблюдение. Толкова ми хареса, че си го удължих допълнително с двете круши. И с това забавяне разбрах, че единият час, който имах няма да ми стигне ни да започна. Така че, извадих фотоапарата и започнах да снимам. Снимах, снимах, снимах и се дивях. Имах материал за цяла изложба, ако нарисувам всичко дето съм снимала.

Но не е същото. Извадих си бележничето и лекичко, ръфайки втората круша, забодох поглед в дънера на едно дърво. Усещането за откриването на нещата малко по малко е толкова сладко, че прилича на вид дрогиране, мисля. Сякаш целият останал свят спира да съществува, освен онова мъничко парченце, което се опитваш да нарисуваш в момента. И колкото повече се затваряш в него, толкова детайли ти се откриват пред погледа. Като по магия, започваш да виждаш невидими неща! Сякаш очите проглеждат, а мозъкът се отваря. Невероятно колко малко неща виждаме иначе!

Не усетих как стана време за представлението на младежите.

Добре мина, доста добре. Добре сеправиха децата. Толкова добре, че беше повод за задълбочени разговори със сина, за това какво ще продължава да учи. Театър искал! Защо бе, дете!!! Сякаш не знаеш, сякаш не си свидетел цял живот за какви мъки става ръпрос?!!!! Заболя ме сърцето. И заприличах на майка ми, когато й съобщих, че напускам болницата и ставам актриса. Как ужасно се повтарят нещата!!!... Сега мистана ясно каквоим е било на родителите им. Но всичките им притеснения са били напразно, защото съм толкова щастлива с професията си, че ако ми се наложи пак да избирам пак това ще избера, без да се замисля нито миг!

Сега е ред на детето... Нека! Всяко нещо пореда си...

Проста сьомга с простички неща

27 март, 2012

Сами сме днес с детето и е вторник, ден за риба. От вчера остана манджа, така че няма какво да мисля много. Отидох до най-близкия магазин да купя риба. Харесах си едно парче сьомга от опашката, разделено на две по дължина.

Мислех си коя от двете половинки би била по-хубава - тази с костта или без костта. Ясно е, че тази с костта излиза по-скъпа, защото плащаш и тежестта на костта, но пък месото около костта е много по-хубаво, отколкото чистото филе.

И така се бях замислила, че едва чух рибарката като ме попита какво искам. Поисках си половината опашка, ама искаха да ми го продадат цялото. Ми не ща го цялото! Обясниха ми, че го продават цялото, защото никой няма да иска частта с костта. Ами аз тозно тази част искам! Може ли, ама ако е половината? Можело. Бре, сигурно съм изглеждала като последната будала на земята, която не може да изчисли, че плаща повече заради кокала. Може и така да е. Но пък месото около костта, за разлика от испанците, не го изхвърлям, а то е най вкусното. А и така не купувам цяло парче за 6 евро, а само половинка за 3 евро. Харчи се по-малко. Аз по принцип не съм голям привърженик на офертите 3 за 2 и други подобни. Защото харчиш всъщнос повече. А на всичкото отгоре натрупваш количества, които е много верочтно да изхвърлиш, ако не са с дълга трайност. А и като знаеш, че имаш много и повече консумираш. Не искам да консумирам повече от необходимото!!! Пестеливо, като баба ми. Като няма, по се стиска човек, а и повече оценява това, което има. Като има много, се хвърля повече, знам го от опит.

Манджата от вчера за първо. Лека е и постна. Сьомгата за второ, със зелена салата. И домати чери. Отиват си. Мислех си да я карамерилизам, но нямах време да я обезкостявам, махам кожата и режа на парчета. Затова само махнах костта и я пльоснах така като си беше цяла на тигана. На финала прибавих соевия сос и сусама да се карамелизира, т.е. същото като карамелизираната, само че на едро! По-бързо става. Аз си сипах чаша бяло винце за компания на сьомгичката и се радвах на детето как яде. Идилия, ядем и си приказваме за... простичи неща. Само двамата.

Манджа с (без) пържени филенца

26 март, 2012

Понеделник. Уж било почивен ден за театрите. Ами! Толкова работа се струпа наведнъж, че чак към 2 часа се усетих, че трябва и да готвя, защото няма нищо за обяд.

И пак вечният въпрос - КАКВО?

Извадих набързо всички зеленчуци и тенджерата с бульона от пуешката супа. Само я сложих на котлона и започнах да режа и да слагам. Патладжан, чушка, лук, моркови, картофи, гъби. И после тревите - мащерка, риган, юзум. Една консерва от домати бе прибавена малко по-късно и малко доматено пюре. Постна манджа. Имах нужда.

Размразих някакво месо за детето. Оказаха се филета от свинската плешка. Добре. Реших да го направя по китайски начин, само че с бг вкус. Минавам филетата през брашно в торбичка и ги изпържвам на силен огън, за да не стават мазни. После се режат на парченца и се припавят към манджата да поврат малко и да си пуснат сока и гъстината. Манджата беше приготвена без мазнина, така че единствената мазнина щеше да дойде от пърженото месо. А брашното щеше да помогне да се сгъсти леко манджата.

Това беше плана.

ОБАЧЕ. Пристига сина и ме вижда, че пържа месото. Хлъцна!

-Чакай, чакай! Оооо, това е вкусно топличко!

-Не е топло, пари!

-Ау!!!

-Казах.

-Какво ще го правиш?

-Ще го сложа в манджата.

-Неееееее. Ще му се развали вкуса!

И не го сложих. Оставих го да си отцежда мазнината на кухненската хартия.

Постна манджа и пържено месо. Хе! Да му е сладко. Обаче полюбопитства да види какъв би бил резултата, ако ги бях сложила вътре. Топна едно парченце, поразбърка и опита.

-Не е токова зле, колкото си мислех, че ще е.

-Нали? Нищо друг път.

Хапна и избяга.

Започва да му се формира вкуса. И това ме радва. Отворен е за нови вкусове, за рискове, за провали. Ами да! Сега си спомням, че преди много години, беше малък, събираше погледите на всички в хотелите, когато си слагаше за закуска, чорисо (испанската наденица с червен пипер) с мед. Измисли си го, пробва си го, хареса си го и си го ядеше всеки път като имаше случай. За ужас на всички гости на хотела!

Никога не сме го спирали. Да пробва, така се учи човек. 

Рецепта няма!

25 март, 2012

Дне беше ден пълен със задачи и емоции.

Мъжът го няма, аз имам представление, освен това съм канена и на рожден ден...

А на всичкото отгоре и часа сменили, а аз незнам! Брех! Ами сега? Кое по-напред? Подарък ли да приготвям, костюма си ли да стягам, текста ли да преговарям, на детето ли да готвя, или да простирам, или....!!!...  Полудях!!! Точно този един час дето ми взеха, ми липсваше, за да свърша всички задачи спокойно. Но се справих! Закъснях, но се справих!

Приятелката ми пък се беше приготвила като за Гергьовден!

Всичко беше много вкусно и стилно. НО, но, но, аз имам представление!!!

Преди представление по принцип не ям. Тежи ми на стомаха и ми изсъхва устата, което пречи на говора. А днес ми се пада да говоря без да спирам поне 1 час. Как да стане? Хем рожден ден, хем работа... Че и неделя! И избори! БРЕ!

Толкова не съм се изкушавала и въздържала даже по време на пости. И непрекъснато мозъкът ми изчисляваше: какво ям? дали е лесно смилаемо? колко точно да изям, за да не прекаля? какво има още? а от него колко да изям?... Толкова не съм мислила по време на ядене ни когато съм била на диета!!! Но нямаше как, налагаше се. И непрекъснато надничах към часовника. Е, как да се отпусне човек?! Стана време да тръгвам. Опитаха се да ме спрат за тортата, но нямаше начин. Работата си е работа. Че ако турнем и тортата, нема да стигна и до утре до театъра! Избягах!!!

После ми предстоеше дългата и сложна процедура да се олекоти и малкото дето бях изяла. Един зелен чай, задължително! Ходене и после загрявака. И много вода! Дъвка преди представлението, за да не изсъхва лигавицата. Изобщо всички стари трикове, които знаех бяха вкарани в действие.

И проработи! Важното е, че не бях прекалила и сега положението беше контролируемо.

Тази случка ме наведе на мисълта, че наистина с голяма лекота поемаме храната. Стига само да е вкусна и не се замисляме изобщо, ама изобщо за това, как ще ни се отрази по-късно. Не е и лесно да преценяваш какво ядеш и по колко да ядеш. А за самоконтрола да не говорим!!! Ужасно е! Но пък е необходимо. И освен това си дадох сметка колко време ми е отнело да опозная тялото си, да опозная храната и готвенето и като последно, но най-трудното, да се възпитам да ям. Минала съм през какви ли не етапи - на отслабване на всяка цена, на безотговорно дебелеене, на дълго четене на етикетите и броене на калориите, на лутане в търсене на подходящата диета, и естествено, на спортуване до изнемога. Никога не стигах до задоволяващ резултат. Усещах, че истината за храненето все остава някъде далеч от мен. И все ми беше трудно!...

Тази неделя обаче, истината блесна пред мен с такава простота, каквато е характерна само за нея.

Разбрах, че по принцип знаем малко храната, малко за готвенето и още по-малко за тялото си. И че свеки ми беше права: СВЕ ИДЕ ИЗ ГЛАВУ!!! (всичко идва от главата). Много безотговорно се отнасяме като цяло към всичко, което вкарваме в тялото си. В някои случаи го приемаме като удоволствие, на което трябва да се насладим до края! В други  - просто като гориво, което е нужно на тялото, за да работи. А понякога като враг, който ни пречи да се чувстваме и изглеждаме добре. А то не е нито едното, нито другото, нито трето. А е всико това взето заедно ! Само, че трябва да познаваме тялото си и да го уважаваме, да мислим за него като за един достоен за възхищение инструмент, който не само ни служи да живеем, но и да се учим. От всяко малко нещо! И да се отдаваш на удоволствието, което ни доставя вкусната храна е нещо, коеот също се учи. Бавно с наслада, без бързане, без лапане, с уважение, давайки време на всеки вкусов рецептор да усети ролята си в този процес, давайки време на мозъка да анализира и да се отпусне в сладко вкусово изживяване. Познавайки и уважавайки процесите, които протичат при най-малкото "зареждане с гориво". Но пък и не бива да се изпада в крайности. От време на време по някоя вредна храна, стига да е в контролирани количества, доствя онова жадувано удоволсвие от "забраненото". 

Истината, както винаги, се оказа по средата. Но ключът е в "Опознай тялото си, за да го обикнеш". И само едно е сигурно - рецепта няма!

На пици или на бургери?

24 март, 2012

Днес мъжът го няма. Сами сме детето. А слънцето пекнало! Минаха едни приятели и ни забраха на бира, как да откажеш?! Събота, хубаво време... Синът се съгласи със зор, но дойде с нас. Как иначе да го измъкна от стаята му?

Само сложих на котлона да се вари един пуешки бут заедно със зеленчуците, дафинов лист, черен пипер на зърна, едно кардамомово семе, джиджифил и малко семена от кориандър. Програмирах печката   да се изключи след 2 часа и избягахме от къщи.

Като се върнахме, само прибавих китайските спагети да се сварят и стана супер обяд.

Сипваш  спагетите, сипваш месо, ако искаш, и заливаш отгоре с бульона и  каквото падне от зеленчуците на едро. Само поръсих с малко пресен лук и настърган пресен джинджифил. Детето беже задължено да изяде две купички - една за първо и една за второ. Не за друго, ами купичките са много мънички. Но пък супата беше доста сериозна.

Вечерта забърках едно тесто за пица за детето. И както сметнах, щеше да остане и за закуска. Някаква, със сирене. Тъкмо разчиствам след месенето и той пристига. Минава като бърз влак през гарата на Сусурлево и промърморва:

-Идвам само за пари.

-Ще ядеш навън?

-Да.

-Тюх, аз пък тъкмо замесих пица.

Стопира внезапно:

-А! Амииии...

Брех, какво толкова се замисли? И чувам гласове от вън. Чакаха го приятелите му пред вратата. Доколкото разбрах ги канеше на пица. Чудеха се нещо.

-Колко пици има.

-Две, може и три да излязат.

И пак чудене.

Замислих се. И се стреснах. Тръгнали са да излизат, да се забавляват, а аз ги занимавам с пиците си! От друга стран пък, да, би ми било приятно да дойдат на гости приятелите на сина ми и да хапнат домашни пици. Но защо изобщо гледам себе си? Децата от вън продължаваха да се чудят.

Захвърлих чиниите дето миех в момента и излязох.

-Абе, няма какво да се чудите! Заминавайте навън! Друг път ще дойдете на пици! Няма нищо! Не се притеснявайте!

А те пък възпитани, не знаят как да кажат, че не им се стои в която и да е къща при това хубаво време и се притесняват да кажат НЕ.

Аз пък ги изгоних. Така де! Какво да правят в къщи в това пролетно време?!

После синът ми разказа, че отишли да ядат бургери, щото там колата била безплатна.

Ееееех, да бяха останали на пици, всичко щеше да им е безплатно. Но пък нямаше да са насаме със себе си, а с една майка. Боже, каква перспектива!

Е, няма пълно щастие. И всяко нещо си има цената. Дори да ти го пробутват за безплатно...

Весели лук и стек със сол

21 март, 2012

Дне е особен ден. Празника на куклите. Нашият празник. 

Винаги сме си го отбелязвали, ако ще с нещо малко, но не го забравяме. В края на краищата, нас ни събраха куклите. И все още сме заедно до голяма степен благодарение на тях. Не минава ден да не сме в кукления театър, в края на краищата това ни е професията!

Още вчера се зазяпах по едно месо, което изглеждаше много празнично - говеждо филе. Научих се да го правя по правилата, както си му е реда - сипва се сол до бяло от едната страна и така се пече от другата страна, после солта се изтръсква и се обръща. Никакви маринади, никакви треви, ни семена, просто. Така че купих две дебелички, около 3 сантиметра, пържоли, които останаха да чакат скришом в хладилника до днес. Знаех, че мъжът ще зяпне - обича го. Въпреки това, говеждото не е много обичаен гост на трапезата ни. Тежко месо е, хранително, с характер. И не е за всеки ден. Чудех се с какво да го комбинирам и извадих старите тефтери.

Спомних си за една рецепта, която намерих в едно сръбско списание преди повече от 10 години.

Стоях си в обичайния зъболекарски кабинет, чакайки да ми дойде реда при едно от годишните ни семейни посещения. Имаше много списания и аз попаднах на рубриката с рецептите. Сториха ми се доста интересни и попитах мога ли да си взема някои. Зъболекарката, наша приятелка, с удоволствие се оттърва от страрите списания. А аз се зарадвах на новите си придобивки.

Мъжът беше първият, който се престраши да изпробва някоя рецепта. Нали са сръбски! И си заплю една, дето се казваше "Весели лук" (весел лук). Аз само казах: "Ми, добре!" Той сам я сготви и трябва да призная, че много ми хареса! Толкова много, че за рожденния ден си пожелах пак да ми я направи. Но въпреки, че толкова ми хареса, нещо ми се видя сложна за приготвяне и затова никога не бях се престрашила досега да я направя. До днес! Днес казах, че е крайно време да се осмеля, защото ми се прияде и защото щеше да е добра компания на стека. Вместо дежурните ориз или картофи :)

Рецептата всъщност се оказа много проста. Обелват се главите лук (долу-горе по 2 на човек) и се резва горната част. Издълбават се и се варят на пара за 15 минути. Отделно се сваряват морковите с малко сол, пасират се и се прибавя бучка масло, малко прясно мляко, магданоз, черен пипер, коригира се на сол и захар, а аз от себе си прибавих и малко индийско орехче. С това нежно бебешко пюренце от моркови се пълнят лукчетата и се запичат за 10-15 минути във фурната. Става леко и приятно предястие, което може да се използва и като гарнитура.

Интересното е, че издълбаното от лука не се използва, а и няма нужда. Така се балансира вкуса, че всичко друго е излишно.

И така, постарах се малко с този весел лук и имаше защо. Стана вкусен и си заплювам този начин и за други пълнежи, защото резултатът е много привлекателен на външен вид.

Лука от издълбаването го сложих в тенджерката с малко захар и балсамов оцет за един час да се карамелизира. Стана нещо средно между конфитюр и сос. Хареса ми и в комбинация с крема сирене щеше да стане чудесен ансамбъл за стекчето.

Мъжът пък точно днес се разработил на компютъра. Не мога да го отмъкна едно наздраве да си кажем. Айде, бе, айде! Мини, викни наздраве, па пак работи! Чак ме ядоса! Временно беше. ОБАЧЕ, като видя стека по-късно, погледа му се промени. Направо забакна! 

Пазех изненадата в тайна до последно. До момента, в който нямаше как, трябваше да пльосна филенцето на плочата. Как му се разшириха очите, физиономията му се удължи, и цялото тяло се напрегна като на хищник в очакване на момента на финалния скок. Един първобитен инстинкт взе връх над всичките хиляди години оцивилизоване. 

КРАЙ! До тук беше работата! 

Казвам:

-Снимай, бе! Че аз не мога!

Така се беше хипнотизирал, че думите ми го стреснаха.

-А, да! Ама, то... аз... видео трябва да снимам, а не снимки!

Грабнахме чашите и се поздравихме набързо с празника. Нямаше време! Стека изстива!!!

Дай боже, тези кукли да продължат така да ни хранят!

Вечерта, вдъхновена от моите тук-там успешни опити в сладкарството, реших да оползотворя 3 нещастни от стоене ябълки и направих един ябълков сладкиш пак от сръбските списания. То пък се оказа не нещо друго освен кекс с нарязани на тънко ябълки отгоре. Не ми се хареса много, но като нямам опит, още не мога да предвидя крайния резултат. НО пък стана да се осладим и довършим! Нека пък, какво? Тъкмо ще има за детето за закуска:) 

Скумрия с гювеч

20 март, 2012

Беше отдавна, много отдавна когато за първи път дойдохме на фестивал в този град, в който сега живеем. Тогава не си и мислехме, че ще живеем тук, само се наслаждавахме на нещата, които ни се случваха. А те не спираха да ни се случват! Не можехме да свикнем на испанската храна и това си е! Винаги две яденета, винаги месо! Много рядко пресни зеленчуци и салата! Как да свикнеш? Ядеш. Нали трябва да се яде?...

Тогава за първи път, в хотела, в който бяхме настанени и се хранехме, ни сервираха гювеч, НО с риба-тон. Аз, нали все анализирам какво ям, човърках дълго, докато разбера,че е риба и после, още малко, докато разбера, че е риба-тон. 

Как така? Риба на манджа? От къде на къде?! Но ми хареса. Зарекох се някой ден да направя. И май съм правила. Но нещо не го помня резултата. Да, тогава не си записвах както сега:). Рибата-тон е суха риба, има много силно месо и не ми е от любимите. Не мога да разбера защо толкова се харесва. Скумрията, например, е от същия вид и е много по-сочна, по-вкусна. Рибата-тон напомня на телешко, което някой е изпуснал в рибен бульон и когато се е усетил е твърде късно. Рибата тон ми харесва само маринирана. Даже консервите ми стоят тричави. Може би моят вкус е особен, но затова пък си е мой! Ям си каквото си искам! И си готвя каквото ми харесва! И моите го ядат!

Та, днес, отивам "на риболов", че е вторник и гледам "в морето плува с главата на долу" една чудна скумрия. Сега й е сезона. Сега е най-вкусна. Личеше си отдалече, че е прясна. Айде, на въдицата! Много съм добра в "риболова"!

В къщи й изчистих чернилките и в главата ми веднага изплува пак същия спомен.

Случвало ми се е и друг път. Винаги когато започна да чистя черното по средата на скумрията, се сещам за една вечеря на един фестивал. Бяхме много българи на една маса. И сервираха скумрия на фурна.

Ох, половината си оставихме рибите почти наполовината. В Испания беше. Ресторантът беше добър. Но когато се готви за толкова много хора, какъвто е случая с един фестивал (или сватба, то същото), качеството на храната спада значително. Тази вечер например, централната вена дето остава до гръбначния стълб на скумрията бяха пропуснали да я изчистят и всичката й горчивина се беше пренесла на цялото останало месо. Не се ядеше! Горчеше!

После се сетих, че никога не съм виждала да чистят тази част. Може би затова скумрията е една от толкова зле оценените риби? Рибарите не я чистят, защото е много работа, а младите булки не знаят, че трябва да се чисти и така, скумрията става горчива. 

Моята пък няма да стане. И винаги когато започна да чистя скумрия се сещам за тази злощастна вечеря, след която много риби полетяха тъжно към кофата за боклук. А колко котки биха се зарадвали! Че и кучета! Но... норми.

Рибката я почистих и я посолих с морска сол и черен пипер. Леко я намазах с олио и я сложих в тавата върху останалия от вчера гювеч. 20 миниути на 200 градуса и беше готово!

Резултатът беше повече от успешен. Запазвам си правото да повторя тази рецепта. Простичка е, бърза и лесна. Само ти трябва гювеч от предишния ден! :) Освен това открих, че патладжани и скумрия е страхотна комбибнация!!! Кой би казал?!

Гювечa с ориз или с картофи

19 март, 2012

Знам, че имам зеленчуци, ще направя манджа, но въпросът е с ориз или с картофи. Вечният въпрос! Ориз или картофи. Абе, замислих се. Гювечът незнам какво е точно. Знам, че се слага всичко, каквото имаш, затова се казва гювеч. Но ако се направи с ориз, е славянски гювеч. Ако е с картофи, е яхния. Къде е тогава гювеча???

Разкъсваха ме тия мисли, чудех се как да сготвя, кое да сготвя и пред погледа ми се мярка мъжът! Ето кой ще ми реши проблема! Надавам вик за помощ:

-Мъже, помогни ми бе!!!!

-Кажи! -стресна се пък той, като че ли става въпрос на живот и смърт.

-Какво да сговя, кажи! Помогни! Зеленчуци с картофи, или ориз със зеленчуци. Има хубав хляб...

-Картофи - не ме остави да се доизкажа, явно от страх да не се улея в обяснения.

-Оф, благодаря!...

-Това ли беше?

-Да. Айде, чао, че имам работа!

Толкоз. Какво да се обясняваме повече?! Започнах да режа зеленчуците и се сетих, че за мен тази манджа е супер, с моите вегетариански помисли напоследък, но момчетата нещо месно трябва да хапнат, мъжа не толкова, но детето сега расте, трябват му клетки! И то много!

Не ми се ходи до магазина, я да надника в склада. Някаква замразена кайма стои в ъгъла от баяяяя време. Айде, вън!  Смелих на ножа лук и добавих 2/3 от месото и също го смелих. Стана на сива каша. Защо така? Нищо не ми беше ясно, кое й даде този грозен цвят? Добре че като се смеси с останалото месо и като се опече, няма да има и помен от тази грозотия. Бързо подправките, че ме дразнеше даже миризмата на месо!!! Направих им едни пльескавици, да се радват. Гювеча се печеше във фурната на спокойствие и чакаше момента си.

Това ни беше обяда, никакви супи, ни салати. Само добавих една лъжица бито прясно сирене, за да освежи картинката.  Изобщо не е традиционно, но пък е вкусно и здраволовно! Пък!!!

Не руло, а скара

18 март, 2012

От сутринта само си мисля, какво да сготвя за завръщането на детето.

От снощи останаха недовършени едни пилешки пържоли. 

Навих ги на руло и ги стегнах в прозрачното фолио. Тикнах ги в микровълновата, с надеждата, че така ще се сварят в собствен сос и ще задържат формата на руло. Ами! Само докато оворих и се развиха като листа на марула. Айде, по дяволите идеята. Може би, ако се остави да изстине в самото фолио и после се остави да постои в хладилника за два-три часа, ще да се получи това, което си представях. Но аз нямах време. Ако се бях сетила вчера да го направя това пилешко руло, днес щеше да е готово. Карай! Като се разформираха пържолите, само ги пекнах за малко на тигана, за да изгубят вкуса на варено и, да си кажа честно, много добре замирисаха. Досущ като на скара.

Хрупкави картофи на фурна и шопска салата за компания. Автентичен български обяд! Ха! 

За първо бях смляла една крем супа от тиквички. И синът, който уж не яде тиквички, изяде 2 чинии от тази супа. Верно, че тиквичкте бяха добре замаскирани и сдруги вкусове, но какво от това, нали бяха там?

Добре дошло, дете, в къщи! Животът отнова придобива смисъл!

Сами

17 март, 2012

Тази сутрин се събудих с една огромна празнина на мястото на сърцето ми. Детето го няма в къщи. Няма за какво да бързам да ставам, няма за кого да правя закуска, нямам какво да правя...

Боже господи, колко е празно без детето! И празнината се превърна в огромна яма, тъмна и страшна. Изведнъж всичко ми стана ясно. Трябва да се подготвям от сега за този момент, защото когато дойде, ще е късно. И ако не съм готова, ще се побъркам.

Едно дете, един живот. Целият ми живот е той! Сега разбрах какво им е на родителите ми. Толкова години далеч от мен, далеч от внуче, далеч от един фамилиен живот, който им беше отказан. И мен това ме чака. В този самотен сутрешен момент видях, ясно като бял ден, че бъдещето на всички майки, всички родители, е такова. Детето си отива...

Погледнах спящия до мене мъж. И изведнъж сякаш времето започна да бяга бясно напред, сякаш се случваха около мен неща, сякаш всичко бягаше със скоростта на светлината! Само ние продължавахме да стоим в леглото, ей, така на, прегърнати, без да мърдаме. А светът токоло нас летеше!!!

Станах спокойно от леглото и излязох да се разходя из парка. Там нещата си бяха по старому, само дето вече се усещаше пролетта. Птичките се побъркваха да пеят, в реката плуваха вече новото поколение патенца, дърветата показваха пъпките на новата си премяна. Даже плъховете баха излязли на закуска! Гледам и си мисля, че всичко се върти по старому. И всичко си е в реда на нещата. Даже плъховете!

Прибрах се още по-спокойна. И с мъжа ми се целунахме сякаш се виждахме за първи път след сто години! Всъщност така си и беше. За първи път оставахме сами, след толкова време... Една временна самота, която заплашваше скоро да се превърне в нещо много постоянно...

През целия ден правихме "нищо".

Вечерта поканихме едни приятели на гости, заедно да правим "нищо". Реших да направя руска салата, не толкова за гостите, колкото да зарадвам мъжа. Тя пък стана ужасна! Като напук! Нещо я втечни така, че трябваше с лъжици да я ядем. Нищо, пак ще замине.

Нищо не ми вървеше днес, дори ракията.

Рошави филийки за изпроводяк и зеленчуци на фурна скисело мляко

16 март, 2012

Детето заминава днес.

Сутринта му направих за закуска от любимите рошави филийки. Много са прости, но са страшно ефектни и вкусни, моя измишльотина. На скарата за сандвичи запичам филийките, на сухо, без мазнина, без нищо. И когато се опекат, ги покривам с парчета кашкавал, даже не се страя да го стържа. И лепвам отгоре пак скарата. Броя до 5 и отлепвам. Филийките са вече с разтопен кашкавал. На горната част на скарата обаче, остава един отпечатък от залепналия кашкавал, който бързо, ама много бързо изстъргвам с нещо дървено. Ако съм много бърза, може да се отлепи като кожа, изгоряла от слънцето. Но ако не, става на хрупкави трохички. Всичко това го струпвам върху филийките. Това е то! Просто! Бързо! И много вкусно! Защото кашаквала е разтопен и дава мекота, а хрупките отгоре гъделичкат приятно небцето и дават много весел вид на тези иначе обикновени печени филийки. Нарекох ги рошави филийки, защото изглеждат точно така, сякаш току що са станали от леглото. За закуска са направо в тон.

Хрупа той рошавите филийки и се изпращаме. Казвам:

-Ох, сине какво ще правим без тебе тези дни. Няма за кого да готвя!

А баща му:

-Как да няма?! А аз?

-Да, бе. За тебе ще готвя! Нали искаш да отслабваш.

-Искам за закуска бекон с яйца на очи.

-Нали се научи да си ги правиш? Направи си ги.

-Е, друго си е като пипине твоята ръчичка.

-Да, да. Сине, току виж съм цъфнала утре на обяд в хотела да ти донеса обяда. В канче!

Смеем се и тримата на глупостите си. Така, със смешки, си казахме довиждане и приятно изкарване! Заслужило си го е детето.

За обяд имаше да се доизяжда много нещо от вчера. Аз заявих, че няма да ям месо.

Нещо последък хич не ми се яде месо. Даже като го гледам и ми става лошо. Май съм вегетариянка. Хе! Не може да бъде! Аз, дето ще се сджафкам с кучетата за кокалите! Но е така, не ми се яде. Все си представям разни страхотии, като например, как тази пържола е от еди коя си част от тялото на еди кое си животно. И че това може спокойно да бъде част от моето тяло. И ми става гадно! Все едно ям нещо живо, нещо, което е част от мен самата! Уффф, гадости! Онзи ден дори не можах да се спра пред щанда за месото, виждах само трупове! Какво ми става?! Добре, че тези мисли ми минават само от време на време. Иначе моите ще се окажат в затруднено положение.

Днес, обаче реших да им се отдам спокойно. Зеленуците от вчера, както си бяха опечени с треволяците и нарязани на две на три, само ги презатоплих във фурната. Доопекоха се. После в чинията само ги нарязах и ги залях с кисело мляко и счукан чесън. Идеята ми дойде от тиквичките и патладжана, че ги имаше повече. Много обичам патладжан с кисело мляко. И какво като този път има и лук, и чушки, и моркови? Ще се лиша от този любим вкус? Не! Всичко в кюпа! И стана супер. Две чинии опатках! Без хляб! Мехлем за душата!

Ще се повтори.

Китайски равиолки

14 март, 2012

Няма го детето. И обяд няма да има. Направих нещо, колкото за мезе за обедния аперитив. Хич даже и не седнахме на масата. От рибата от вчера беше останало месото около костите. Малко е, става само за супа и ... Аперитивчета!

Хрупкави, пърженки, само за здрави стомаси! Почти като моя.

Риба, на ситно нарязани останалите от вчера миди, соев сос, сол, черен пипер, малко нишесте, за да слепне. Купих си от китайския магазин едни кори за така наречените уон-тон. Приличат на равиолките, само дето са много по-тънки и нежни. Няма толкова яйце според мен. Незнам. 

Но понеже ги продават готови хич не се и замислям какви са, просто им слагам нещо, което е останало от някой ден, прибавям подправки и, или ги пържа най-безотговорно, както стана днес, или ги слагам на пара, или сварени в супата! 

Двамата с мъжа, седнахме покрай печката, сипахме си по чаша винце и това ни беше обяда. Така де, като е толкоз врендо, поне да е малко. Нещо днес с много малко се нахраних. Хич не ми вървеше хапката. Защо ли? Вкусно беше, много вкусно даже. Може би защото детето го нямаше. Седяхме, приказвахме си и мезехме. Като двама пенсионери...

Мерлуза в торбичка

13 март, 2012

Вчера синът каза, че отдавна не сме яли риба и днес казах, че отивам на риболов.

Налових една мерлуза, прясна и евтина, от любимите ми. Как да я приготвя?

Още докато стоях на опашката и го мислех. Мерлузата е лека, но скучна на вкус риба.

Много отдавана не съм пържила голяма риба.

Гледах едно предаване, в което се обясняваше една стара английска рецепта за панирана риба и между другото се споменаваше, че преди много години панировката не се ядяла, само служела да запази соковете на рибата. Колко са били умни хората преди години. Знаели са, и то без да им го каже някой умник учен, че панировката съдържа вредни неща, неподходящи за ядене. Но после дошла индустриалната революция и с нея и глада. И така, хората започнали да ядат каквото им падне, само и само да се застрахова за гладно време. И така до днешни дни.

Не от глад, а заради примамливия вкус на пърженко, ми харесва панираната риба. И най-много ми харесва панировката брашно-яйце-галета.

И днес хич не се замислих. Панирана ще е. И вредна! С галета. Никак не е най-здравословния начин, но какво пък! Веднъж на толкоз много време, може!

Открих един много интересен начин за паниране с брашното и галетата. В торбичка! Слагат се две супени лъжици брашно в торбичката и парчетата риба отгоре. Защипвам торбичката, така че да стане на балон и тръскам, тръскам. Предимството е, че се използва много по-малко брашно. После процедурата с яйцето е нормална, но с галетата се повтаря същото като с брашното. Айде, пак в торбичката! Супер става! Отрих го и му се кефя! С брашното го видях в едно предаване и си помислих, че може би може да се приложи и за галетата. И стана! Чисто, просто, економично и много бързо!

Интересен беше доматения сос.

Направих го от лук, чушки, моркови и домати от консерва. Оставих го да къкри половин час. Сложих му риган и мащерка и замириса на България. После го минах през ножа на миксера и стана сосче като за бебета. Детето не е особен любител на рибата, така че гледам да я направя колкото се може по-привлекателна. А с това сосче съвсем се получи комбинацията. Трябва да я запомня. Да де, записана е. 

Сироп от ягоди

12 март, 2012

 

Мразя да правя сиропи, сладка, компоти и разни други зимнини. НО, винаги има едно НО. Синът , докато си хрупаше ягодите един след обед ме попита може ли да се прави сок от ягоди. Може! Всичко може, само да искаш.

-Ами защо не направиш?

Айде сега, защо?! Защото като малка съм се направила и на компоти и на сладка и на лютеници и какви ли не "буркани" и "шишета". Само докато излезеше някой плод или зеленчук и се почваше. Буркани, капачки, шишета. Мий, режи, цеди, нареждай. Помегахме на родителите си и бабите, какво да правим. Тогава ми се струваше мъчение! Защо да не отидем на село да играем, а да правим компоти! Но всъщност нямаше много с кого да се играе, защото всички правеха компоти! Така си беше.

Само че нещата се смениха. Синът ми, който в живота си не беше пробвал (или и да е пробвал е било в забравимото му ранно детство) компот от ягоди, изведнъж си спомни за този вкус и си го поиска. Само заявих, че не може да е компот, че буркани... Ох! И така, мама какво да прави, запрята ръкави и отваря интернет! Като я няма папката на мама с рецептите?!

Намерих един много интересен начин да се направи сироп от ягоди. На студено. Привлече ми вниманието, защото по този начин се запазват всичките свойства на ягодите, само се добавя захар, много захар.

Онзи ден пуснаха евтини ягоди и аз реших, че сега е момента. Щом са евтини, значи не са много хубави, но пък за сироп ще станат.

Ето и рецептата:

3 кг ягоди (измити и почистени) се накисват в 1,5 литра вода. Стоят така едно денонощие. На другия ден се мачкат (аз направо ги смлях с ножа на миксера, че ме заболяха ръцете да мачкам) и се прецеждат през ситна марля (аз използвах тух, че тук не продават такива големи марли). Пак го оставих една нощ да се прецежда.

Днес сутринта най-после се оформи основата на нещото, което щеше да стане сироп от ягоди. На литър сок се прибавя 1,5 кг захар. Мноооого захар! Бърка се, докато се стопи. 

И после идва най-сложното. Да се намерят подходящи шишета в които да издържи възможно най-дълго време.

Аз си мислех, че ще излезе много сироп, но се оказа нещо нормално - 4 литра и отгоре. И вайкането ми около бутилките се обезмисли, защото с изпразването на три шишета минерална вода, вече имах къде да прибера сока. Водата не се изхвърли, естествено, но ще се наложи да се потрудим да я изпием.

И днес, след толкова умуване, мачкане, дебнене, се появи крайния резултат. Сироп от ягоди, домашно производство!!! Брей, оня ден кекс, днес сироп, взех да приличам на исктинска домакиня. Боже! Кой би го рекъл преди 20 години! 

Моят първи кекс

11 март, 2012

Вчера са мо си отворих устата какво да приготвям за утре и мъжът ми се скара.

-Ти мислиш да готвиш? При толкоз кебапчета?! Жена, не те разбирам понякога!

Офффф... Колко си прав, мъже!... Понякога и аз не се разбирам!

НЯМА ДА ГОТВЯ!!! Неделя е, ще си почивам, ще се занимавам със себе си. Мога да изчистя нещо, ей тъй, за упражнение... Не, няма нищо да чистя. Нищо няма да правя, да видя до кога ще издържа.

Издържах до вечерта. Правеше ми се нещо. И направих две.

За първи път в живота си направих кекс! Звучи странно дори на мен, че досега не съм правила това просто нещо, но си е чеиста истина.

Не си падам по сладките, а по кексовете още по-малко. Сухи са ми. Стоят ми като нещо недовършено.

Миналата година, обаче, свеки направи някакъв кекс, (немска рецепта било, че и името му такова), който беше страхотен. Прави се с много сухи плодове - кайсии, праскови, круши, сливи, стафиди, смокини, фурми, абе, каквото намериш. И, естествено, орехи. Хареса ми. За първи път кекс да ми харесва толкова. Отворих рецептата и гледам:

"6 яйца, 400 г сухи плодове, 300 г захар..." И се уплаших!  Свеки винаги нещо мучка и не прави рецептите баш по рецептите, ама тя има опит в сладкарските работи, аз съм новак. Не й се доверих на тая рецепта. Окуражена от успеха със сметановата торта, извадих страта готварска книга на майка ми, разрових се в интернет да проверя туй-онуй и, от всичко накуп, се получи ето това:

3 яйца, чаша брашно, чаша захар, чаша орехи, чаша сухи плодове, 70 г масло (последното ми, толкоз имах), баклувер, ванилия, лимонена кора и две супени лъжици какао.

Уж трябваше първо да разбия маслото и захарта, после жълтъците и накрая да смеся всичко със рабитите на сняг белтъци. Брашното, орехите и плодовете идваха последни. Аз, обаче си помислих, че маслото е прекалено малко, за да разбивам в него захарта, а и момента с белтъците ми убегна. Забърках го по най-елементарния начин. Яйцата на пяна, после захарта, и после всичко останало. После като се обърнах да прочета рецептата се стренах! Типично за мене, първо правя и полсе чета! Обратно се прави! Карай, стиснах си палци да стане и го бутнах в студената фурна от страх да не го гледам повече.

Стана! Стана, и то как стана! Кекс за първи път! Не било толкоз сложно! Защо имам толкова страх от сладкарството незнам. Не е само страх, изхлежда ми нещо далечно, не за мен. Може би защото не обичам сладко. Но пък моите обичат. И само като си купуват разни бисквити и шоколади и десертчета. Чак ми е мъчно. Усещам, че е нещо, което им липсва. Когато е свеки тук, само като се увъртат около нея да им прави разни сладки вкусотии. Горкичките!... И затова се навих. А и така детето има закуска за училище поне няколко дни. Надявам се!

Кебапчета, картофи и шопска салата - класика БГ

10 март, 2012

След вчерашните принцеси, беше повече от ясно, че кебапчетата ще бъдат добре.

Машинката, слава богу беше поправена и готова за следващи боеве. Разцелувах си го мъжа!!! Пак ме спаси! Да ми е жив и здрав!!! И пак да ми поправя машинките, които в моите ръце самички се разпадат. Имам си талант и това е!

След толкова години проби, най-после кебабчетата станаха също като българските!!! Значи иска си мазнинка, иначе стават повече или по-малко сухи. Последните бяха добре, но днешните бяха незабравими. Сочни, ароматни, цвърчащи. Оригинал български!

Даже мъжът каза, че са по-хубави от българските, защототакива кебапчета там вече няма. Ееееееееее, бре, де бре! Страшен комплимент!!! Има разбира се, как да няма, но ми стана кефффф, че го каза. На всичкото от горе го мислеше наистина, от което направо се разложих.

И както си му е ред имаше таратор, шопска салата и хрупкави печени картофи. А, и току-що опечен домашен хляб. Перфектна е тази комбинация. Ако хапнеш хапка кебапче и картофче, но не хапнеш салата, като че ли нещо ти липсва. Класика си е и това е!

Какво празнуваме днес? Нещо, 10 март. Сигурно на някого е празник, защо пък и ние да не го отпразнуваме?!

Айде, наздраве!

Ямболски принцеси с кайма

9 март, 2012

Днес беше ден за морски плодове. Синът ни остави сами и ние използвахме намалението, да ядем нещо, което той не иска дори да помирише. Салатка, скариди и гули.

ОБАЧЕ! Бяха пуснали в магазина свинска плешка на оферта. Веднага нещо ми светна. Кебапчета!!! Имах замразени едни свински гърди, приготвени за машинката за месо и чакащи останалата част от съставните части.

Този път се зарекох, че колкото и мазно да е и супернездравословно, ще направя кебапчетата, както ми каза онзи софийски месар. 50% гърди и 50% плешка и джолан. 900 г гърди и 1100 г месо от плешката. Пак не беше баш по рецептата, но поне имаше гърди. Извадих магичния инструмент и запретнах ръкави. Мелих, мелих, мелих и точно на последното парченце, машинката каза "Пук!" и спря. Замириса на ... изгоряло... Охххх....

-Жена, как така все на теб ти се случват тези работи?!

-Офффф, ми ненам...

Добре, че поне свърших с месото. Сложих му кимьона черния пипер, содата и солта и го предадох в ръцете на мъжа. Само си мислех, че май станаха малко солени. Как да го пробвам. Да пекна едно малко парченце..., не ми се занимава да цапам цял тиган за едно парченце. И изведнъж си спомних един наш колега, който в ресторантите стряскаше всички сервитьори като си поръчваше едно кебапче намазано на филия и опечено на скарата.

Ай!!!  Принцеси с кайма! Не съм яла това нещо от години! А ми беше любимото, когато бях в гимназията.

Имаше на центъра на града една будка, в която правеха най-вкусните принцеси с кайма! Никога повече не съм яла такива. Будката беше цялата в прозорци, така че се виждаше прекрасно как ги правят. Първо филиите бяха от обикновен хляб "Добруджа", нарязани по диагонал. Това правеше филиите много по-големи от обикновено и по-интересни. Втро не ги печаха на скара или фурничка, както правеха повечето, а на една лента, която ги пренасяше през една супер загрята фурна и ги изкарваше от другата страна вече опечени. Накрая ги поръсваха със сминдух и ни ги подаваха на тънка хартийка. Това беше! Нищо друго не правеха в тази будка, само принцеси.

Винаги имаше опашка. Особено учениците от близките гимназии.

После изведнъж затвориха будката. Нямам представа какво е станало, но със сигурност не е било поради липса на клиетни. Тези принцеси бяха хит в нашия град. Принцесите от другите места така си стояха и се спаружваха по витрините, никой не ги купуваше. 

И сега, възпламенена от този спомен и окуражена, че кантарът вече влезе в рамките на нормалното, с въодушевление си намазах ДВЕ филийки с кайма. Без масло, без олио. Това ми костваше много време да го разбера - ако се намажат с мазнина отдолу, каймата се отлепва и става на кюфте по средата на филийката. Настъргах им малко кашкавал отгоре. Опекох ги на грила и им се насладих с всичките си сетива!... Определено, не бяха солени. Поне от първата филия не се разбираше. И втората не беше солена:)

Сама си ги изядох, сама им се порадвах. Моите двамата, нещо не обичат тези принцеси, незнам защо. Може би защото не ги свързват със същите емоции. Може би.

Една приятна топлина се разля по цялото ми тяло, връщайки се пак на опашката пред онази будка с огромни стъкла, където принцесите се плъзгаха по лентата и пристигаха димящи в ръцете на ямболските младежи.

20 години назад

8 март, 2012

Обичам го този празник! Много го обичам!

И си прося внимание и празнично настроение. Днес мъжът се завърна с една голяааама орхидея и ме запрати на седмото небе. Колко й трябва на една жена, малко внимание, целувка и едно цвете. Как не могат да го разберат повечето мъже. Кажи й, че изглежда страхотно, целуни я с цялото си внимание и обич, а ако й подариш и цвете... можеш да искаш от нея всичко. Вместо това, си задават излишни въпроси и се мъчат да разберат жените. Няма нужда! Не искам да ме разбират, искам да ме обичат!

Тази орхидея днес ме накара да се чувствам обичана. Беше ми хубаво!

И пазаруването беше празнично.

Взех едни телешки пържолки, които реших да ги приготвя по една рецепта, която не съм правила от поне 15 години.

Не съм, защото иска време, но е проста като фасул.

Прави се с пържолки от свински врат, но става с каквото и да е друго месо, което иска повече варене. Аз купих от телешки врат, много яко месо, богато на протеини и желатин, само за хора с кекави стави. Запллюх си ги и закрачих към къщи, доволна от идеята.

Направих им нежно разрези на каренца, че да поемат по-добре миризмите. Сложих им разни тревички, сол и черен пипер и ги натупах хубавичко с чука, без да ги мачкам много мнгоо. След това ги минах през брашно, като за паниране, изтупах излишното и ги минах набързо през горещото олио на тигана. Олиото беше много малко, така че нямаше нужда после да се отлива. И както си бяха порозовяли, ги полях с една кутийка бира. Сложих им дафинов лист, няколко зърна черен пипер и едно цяло семенце кардамом, без да го разглобявам. Минах една глава лук през ножа на миксера, за да стане на много ситно, почти на каша, и го изсипах при месото. Така го оставих час и половина, почти два на много слаб огън, едва къкреше. Лукът почти изчезна, сосът се сгъсти от брашното, а бирата му придаде един специфичен вкус на препечена малта. Месото се разпадаше, желатина се топеше, абе, с една дума, предаде се! Едно картофено пюренце и туршията на свеки му наравиха перфектната компания. Хармония!

Беше ми приятно да се върна в спомените си към онези първи опити в готварството.

Тази рецепта я прочетох в една от онези стари кухненски книги, които имат само няколко снимки и много малко обяснения.

Невероятно е как се промениха нещата за 25 години. Никога не съм си мислела, че ще изрека това изречение, същото, което изричаха дядо ми, баба ми, майка ми и баща ми...! Почувствах всичките тези години зад гърба си. Успокоих се. Не е чак толкова страшно. Времената се променят много по-бързо, отолкото отделния човек. Само връщането от време на време назад ни стряска достатъчно, за да не се заплесваме с глупости. Цифрите не лъжат. А времето лети.

Какво богатсво е сега достъпа до каквато и да е информация. На времето, когато аз се учех да готвя, познанието се предаваше от майка на дъщеря. Кухненските книги изглеждаха доста непривлекателно и правеха готварското изкуство да звучи почти академично.

Днешните книги с рецепти са пълни със снимки, коя от коя по красиви и апетитни, даже има такива, които нямат нищо общо с крайния резултат на рецептата, с цената на това да са красиви.

Майка ми обаче, имаше само две готварски книги, но мноооого дебели. Едната беше "Наша кухня", а другата "Наша и чуждестранна кухня". Не бяха от една серия, нямаха даже еднакви рецепти. Приличаха си обаче по едно нещо - и двете имаха повече от 450 страници и рецептите съдържаха много малко обяснения за процедурата и много малко снимки с ниско качество. Все пак говорим за издателство 1974 година.

Едната от тях обаче, "Наша кухня", имаше подробно описани техниките на пържене, печене варене, какви са процесите, които протичат, как се променят различните продукти. Подробно се разглеждаха протеините, въглехидратите, мазнините, витамините и минералите. Начини на хранене, хранителни режими, заболявания, причинени от неправилно хранене и т.н. и т.н. Рецептите бяха просто част от цялата книга.  Освен това нямаше как да не се стигне до прочитането на теорията, защото по-късно в рецептите току се срещаше забележка "виж варени теста"или "виж студени сосове". Обясняваше се принципа, рецептите бяха просто вариации на тема.

Страшно полезна книга, особено за човек като мен, който нямаше и понятие от готвене.

Като най-обикновен пубертет, манджите на майка ми ми се струваха прекалено скучни. Зададох си въпроса, не може ли нещо друго да се сготви? И тогава майка ми извади тези две книги, които се превърнаха в настолни, когато се ожених. Изведнъж открих цял един свят, в който въображението е основната движеща сила.  Много дължа на тази книга, и като идвахме в Испания си я взех със себе си. Сега като гледам наоколо, основните неща са същите. Обогатила се е  информацията, но базата е пак тази. Което ме кара да си мисля, че въпреки че изглеждат страшни промените за тези 25 години, всъщност се променя много повече формата, отколкото същността. Хората сме си същите, бабите и майките ни все още приготвят варен боб и е все толкова вкусен както и преди. 

Къде е вторника?

7 март, 2012

Отдавна не ми се беше случвало да изключа така. Сутринта всичко си вървешв по мед и масло. Изпратих детето на училище, пописах на компютъра, изпих си трите чая, нагласих се за излизане. Напазарувах. Бавно и славно. Връщам се, започвам да готвя. Идва си детето.  И изстрелва следното изречение:

-Днес съм на театър.

-Даааа - отговарям механично.

-Днес съм на театър. - Повтаря, защото вижда, че не включвам.

-А! Как така си на театър, а си тук? Да не смениха деня?

-Не са го сменили.

-Е, тогава как така днес си на театър? Значи няма теaтър.

-Имам театър. Нямам обяд.

-Абе какъв театър във вторник?

-Мамо, днес е сряда!

-А ВЪЙ!!!

Е, сега я оплесках!

Бях убедена, че е вторник!!! Как така ми убегна един ден? Къде се изгуби?

Та, трябваше бързо да се действа. Забърках светкавично едно китайско. То си беше предвидено, но само чаках последния момент. Китайското трябва да се яде току-що приготвено, иначе не става. Оризът беше готов и чакаше да забъркам манджата. Добре, че става бързо. Хапна детето и излезе навреме.

Аз седнах изтощена на масата. Стресирах се! Как така стана, че се обърках?!

И двамата ме гледат и нищо не казват. Единият не се обажда, че не съм му направила сандвич. Другият ме вижда, че готвя и изобщо не пита защо. Ех, момчета... Прощавайте... Мамата се обърка, върна се във времето, с един ден назад.

Нищо, нали не си останах там. 

Пица, ааааа!....

5 март, 2012

Колкото и да се опитвах днес да зацепя, не мога и това си е!!!

За обяд нямаше какво да го мисля, една останала скумрийка заформи една салатка заедно с кисели краставички, лук, маслини и какво ли още не! Това ядох аз. На момчетата направих един зеленчуков сос и метнах вътре да се стоплят пържолите от онзи ден. Айде сега, ще се занимавам!

Но вечерта, най-после събрах сили да замеся един хляб. И, така и така меся, защо да не направя и две-три пици за мъжете. Аз пици гледам да не ям. Особено пък сега, след този фестивал, от чиято лоша храна наддадох 2 кила! Това ти е то равносметката - два дни мазни манджи, две килца. Ако искаш да отровиш хората легално, дай им лоша храна. Трябва да се смята за престъпление това!

Преди известно време си купих една джаджа, нещо като кантарче, но има кодирани в него 950 продукти и яденета, заедно с техните калории, съдържание на протеини, мазнини и въглехидрати. Незнам защо си го купих. Май беше от чисто любопитство. Интересно ми беше колко ли калории поглъща човек на ден. На всичкото отгоре си има и мемория, така,че може да си събираш продуктите от целия ден или цялата седмица, например. Така разбрах, че една нищо и никаква салата, която има само лук, марула и краставица, няма повече от 20 ккалории. Но в момента на заливането със зехтин и лимон, ккалориите стават 250. Аз подозирах такова едно нещо, но чак пък толкова!!! Дори това малко количество, което слагам аз, което е не повече от една супена лъжица, прави нещата доста по-различни.

Добрееее. Как да се свалят тогава килограмите, които пречат? Незнам. Но започнах всичко да меря. Чаша бира - 136 ккалории. Една малка ракийка - 124 ккалории.

-Заповядай, мъже, 136 ккалории - и му връчвам бирата.

После го питам:

-Искаш ли още една бира?

-Не. Ти с тези калории ме уплаши!

Ами така е. Човек не си дава сметка какво консумира, докато не си зададе въпроса. А цифрите не лъжат. И резултата се появи веднага. Като видех, че нещата надвишават 1200 ккалории на ден и СТОП. Смъкнах. От страх от калориите. 

Та, днес направих хляб на питки.

Спомних си за онези ресторантски питки, дето сервираха едно време. Бяха толкова пухкави и меки!Три от тях отидоха за пиците, а осталите останаха да чакат реда си и да продължават да се подуват. Пиците станаха малки и спретнати. 

Детето ми направи комплимент:

-Още с първата хапка си личи, че са твоите пици.

-Защо, по какво си личи?

-По тестото, по това, че са тънки, по това как смесваш кашкавалите (едната беше 4 сирена). По всичко.

Брех, детето! Как да не му направиш пак?! И изяде повече от обикновено. С което доказа терията на "пълната чиния". На малки порции се яде повече, отколкото ако си напълниш чинията до горе.

Това не се отнася обаче за яденето с клечки. Там нещата са различни. Ядеш по малко, но бавно. Защото цялото това упражнение да се справиш с инструмента и самия факт, че не можеш да ядеш на големи хапки, забавя самото ядене и така се наяждаш по-рано. Защо ли? Ами защото сигнала, че стомахът е пълен пътува по-бавно от самата храна. И така, докато се усетиш вече си се надумкал. Което не се получава при яденето с клечки. Понеже не можеш да се храниш бързо! И сигнала има време да те настигне!

Е, просто е. Ама изглежда сложно.

Питките станаха точно така, както си ги представях, нежни и ароматни. Слепнати една с друга, но не много. Като ги разкъсвах, имах усещането, че е жив.

Спомни си за онези ресторантски питки, които не межеше да се намерят никъде другаде, в никоя хлебарница. Бяха страхотни!!! И моите много приличаха на тях! само дето бяха със семена от лен, сусам и ким. 

Мъжът си дойде и веднага им намигна. Освен пицата, си украси една питка с наденица и си я опапа още топла. 

Ех, спомени.

Паста от грис и тревички

4 март, 2012

Днес пак даваме заето... Цял ден ни приемаме ни предаваме. Изсмука ни този театрален панаир!!! Сега стоим безучастно на дивана и гледаме тъпо в телевизора. Нищо не искам да правя, никъде не искам да ходя. Неделя е. Няма смисъл...

За обяд трябваше да спретна нещо на бързо. Супичка и пържоли от свински бут със салата. Изхитрих се да ги направя фини фини, за да могат да се опекат бързо, че не ми се занимаваше. Супата беше няй-обикновена крем супа от зеленчуци. Стана супер. От ония, неповторимите.

Вечерта,за да се раздвижа малко се заех да направя на детето нещо по-интересно. И затовва, и защото нямаше да има достатъчно хляб за сандвичи утре.

Гледах в едно предаване, че италианците били слагали малко грис в тестото за пици. Малко, една -две шепи. Аз пък си помислих, е мога да направя паста от грис. Е, сложих и малко брашно, че то иначе става съвсем на трици. Едно яйце, малко риган, мащерка и магданоз, сол и миничко зехтин. Почти по равни части грис и бяло брашно. Замесих едно много яко тесто, толкова яко, че едва се мачкаше. Направих го на маркучета и започнах да си режа парченца и да ги валям с ножа. Този вид паста (макарони) си има име на италиански, но не го помня.

Най-интересното беше откритието, че станаха много вкусни. Гриса придаде една много любопитна консистенция и вкус. Почти хрупаха в устата. Сосчето беше обикновено.

Само, че предварително запекох бекончето и наденичката, нарязани на много ситно. Те пък като взеха да лепнат. Много ми е кофти едната тенджерка и ще я изхвърлям вече. Но от това залепване и препичане, се образуваха едни мнго любопитни чернички точици. Придадоха на яденето много селски вид. Допълних соса със смес от крема-сирене, синьо сирене и пармезан. Черния пипер задължително се представи на първа линия. Малко пармезан отгоре, колкото за красота и КРАЙ.

Синът яде и мълчи.

-Е?

-Много вкусно!

-И?

-Много...

-...

-Много ми е....

-Айде сега!

-Ще го изям!

Така разбрах, че ако се прави пастата от смес от грис и брашно, става по-тежичка и соса трябва да е по-лек, за да се компенсира. Иначе става много сериозно ядене!

Добреееее, пробвахме, прекалихме и ще го запомним!!!

Пииииииии...пържени филийки.....

3 март, 2012

Вчера най-после се сложи край на тоя фестивал. Станах сутринта и с мерак направих на детето едни пържени филийки. Най-обикновени пържени филийки. НО!

Преди време синът каза, че не му харесвали пържените филийки, защото докарвали на яйце. Не  понася нито мириса нито вкуса на яйца. Трябва да е замаскирано с нещо. Например, знае, че в баницата сладам малко яйце, но понеже е със сирене, не му пречи. Знае, че бялата супа се прави с яйце, но понеже е с кисело мляко, не пречи. Не само това, ами му е любимата супа. Така че съм си намерила няколко начина, чрез които да му давам яйце, без да му пречи. Така и с пържените филийки. Правя ги с кисело мляко. Но освен това ги режа много тънки, мажа ги със смес от  намачкано сирене и крема сирене. Така става по-сочничко. После ги слепвам две по две и така ги топвам в кашичката. Стават разкошни! Нищо общо със скучните вечни пържени филийки. Които също ми харесват, но тия със сиренето стават вълшебни. Така се стопля и се разтопява вътре това сиренце, че ти стопля душичката. Верно, заебанция си е. Става бавно. За 5-6 филийки ти трябва три пъти повече време от обикновено, но пък резултата си заслужава!

Така че, мама опържи на детето едни филийки, пълнени със сиренце, та да усети, че вече си е в къщи. И тялом и духом.

За обяд не исках да го мисля много. Днес ми се падаше да почивам. Затова опекох най-безотговорно една наденица и микровълнови картофи на плочата. Отворихме си по биричка с мъжа и си починахме празнично.

Така са бяхме разтекли по дивана, че ни беше трудно да станем да отпразнуваме празника на България с едни приятели. Мозъка само даваше "пиииииииииии........" като правата линия на електрокардиограмите, след като сърцето спре. Пиииииииии.....

Не мърдам, вика мъжа, ако ще турско да става! 

Ама мръднахме! И с гордост отпразнувахме 3-ти март!