Ушо на плоча

23 ноември, 2012

Трябва да си призная, че историятя около това невероятно ушно приклчениe започна още преди месец. И за щастие финала му беше повече от щастлив.

Цялото отиване в Турция и престоя ни там беше ужасно напрегнат. Не само заради условията и работата, но и заради нас самите.

Връщайки се от там, трябваше да отиграем едно представление и в едно градче, близо до Валенсия. Затова се наложи да преспим в Мадрид и на другия ден, вече с испански дух да поемем към Валенсия. Този преход от Азия в Европа, от Ориента към Оксидента беше твърде рязък и ни се отрази на взаимните отношения.

С една дума, скарахме се. Ама от онези скарвания, дето ти се струват за последно и за винаги!

Ходех ядосано сама по Мадридските непознати улици, говорех си самичка и се чувствах на друга планета. Толкова се ядосах и развълнувах, че по едно време усетих зверски глад! Забързах към хотела да си взема нещата и трескаво затърсих къде да се мушна на топло (след топлината на Азия, европейсткият студ ме втрисаше до кокал).

Може би затова се наврях в първия срещнат хоремаг!  Защото точно на това ми напомняше, на някогашния селски хоремаг, където всички се познават!

Забодох пръст  в първото нещо, което ми се прияде и не мислех изобщо за последствията - ухо на плоча.

Трябва да уточня, че в Испания ушите са много на почит. Не колкото у нас, но все пак! Продават се сварени нарязани и подправени с червен пипер и чесън. Ей такова едно купче видях на витрината и само попитах, за да съм наясно:

-Ухо на плоча е това, само, че опечено на плочата, нали?

-Точно така! - отговори бармана.

Все ми беше тая, питах колкото да се знае, че мога и да приказвам... Хич не ми беше до нищо, толкова ми беше криво заради кавгата!!!!!!

Сервираха ми го това опечено на плочата ухо и, неможех да повярвам!, светът се промени за части от секундата! И ставаше все по-светъл с всяка хапка.

Как е възможно едно просто ядене, едно нищо и никакво ядене да ти промени настроението, да ти отвори очите и да ти върне всичките надежди????!!!! Какъв химически процес, каква математика и физика могат научно  да ми обяснят какво всъщност се случвашв в този момент с моето тяло и същество?!

Олекна ми на душата, но ми натежа на корема, не можех да го изям всичкото, така че помолих да  ми направят един сандвич с остатъка.

Прибрах се в хотела и само под сурдинка казах, че ако има гладни това е сандвич от еди какво си, но не споменах подробности около качествата му. Само казах:

-Много беше вкусно.

И край.

Сандвичът беше изяден и, за щастие, кавгата, малко по-късно, минала на много заден план.

Три седмици по-късно се връщаме на същото място, като че ли за да си спомним къде сме сгрешили! И как сме се оправили, какво сме пропуснали.

Пак излезе въпроса за яднето и аз заведох мъжа ми там, на същото място, в хоремака!

И пак си поръчхме ушо на плоча, ама тоя път си го ядохме заедно, а не по отелно! И топличко, топличко, парещо! С ледено студена бира и чаша червено винце. Който каквото...за кавгата и дума не споменахме, но бармана ме помнеше, и сандвича помнеше и даже помнеше кога точно е станало. Усетих го сякаш е бил ням свидетел на раздора ни!

Никой от нас не каза нищо повече по повода, само се радвахме че сме заедно и че всичко е наред. Слава богу! И слава на ушите!

Бабо, йебо те колач!

Върнахме се от път, зажаднели за нашта си домашна обстановка и малко почивка.

Свеки, много щастлива, че сме си дошли, закаканиза приказка след приказка: кога, какво е готвила, внукът какво е ял, кога е валяло и колко е валяло. Едва ли не ни разказа какво се е случило  всяка една минута докато ни е нямало. Колко страшна е човешката самота... И колко малко ни трябва да се почувства полезни, едно нищо!

По едно време гледам на плота стори един голям пакет, грижливо обвит в найлонова торбичка. Кекс. Пак кекс! Свеки напоследък се чувства задължена да не оставаме ни час без кекс! Решила е някак си по свой си начин, че на детето му е нужна точно тази закуска. Да, добре, ама всяка сутрин. То тоя кекс няма изяждане! А тъкмо се зарадваме, че сме го свършили и тя вече вади рецепта за нов. Няма край!

Последния път като направи, синът само изохка:

-Ох, пак ли?!

-Разбери се с баба ти! Тя е решила, че на теб ти харесва и няма да спре докато не кажеш нещо.

-Харесва ми, ама няма край!

Аз не предадох този диалог по-нататък, защото той беше главният виновник и трябваше той да се оправя. Човек трябваа да се научи да казва и НЕ. Което също никак не е лесно!

Остана така работата.

И сега като видях познатия силует на новопостъпилия в къщата кекс, една лека вътрешна усмиква се разля по стомаха ми.

-А! Кекс! - рекох, не без малка ирония.

-Този е различен - рече свеки.

-Е, те всичките са ти различни - казах го, но не предполагах какво ме очакваше.

След обед си отрязах едно парченце, хем за да уйдисам на въпросителния поглед на свеки, хем за да помогна и на сина с изяждането. Интересен кекс. Много ароматен, сочен, със стафиди (всичките на дъното), само дето изглеждаше като наполовина.

-Нещо не е могъл да се вдигне както другите. Иначе е много вкусен.

-Ми как ще се вдигне като му падна капака на лампата вътре.

-Какво?!

-Лампичката на фурната нали има предпазен капак? Еми, гледам паднал у сред кекса.

Толкова беше абсурдно и невъзможно това дето го каза, че чак мъжът наостри уши:

-Какъв капак? Къде падна?

Свеки повтори цялата история, този път на сръбски, което прозвуча още по-абсурдно!

Та значи, трябвало жената да отвори фурната, за да извади нашественика от кекса и той, естествено,СПАДНАЛ.

НО на всичко това свеки имаше свое обяснение.

-Аз още докато бъркам кекса, идва внука и ме пита какво правя и аз казвам:"Колач" А той ми вика:"Е, бабо, йебо те колач!" И на, виж как стана! Баш!

-Нищо му няма! -рекох, с леко чувство на вина - Пак ще го изядем...

-Аз ти казах, че е различен!!! - ухили се свеки.

Смяхме се, чудехме се и пак се смяхме!...

И в този момент се сетих за гениалните строфи на Валери Петров:

"Значи могат нещата да се случват без мен..."

Да, само че там става въпрос за това как фикусът бил пораснал в негово отсъствие, което е нещо що-годе предвидимо и обяснимо. Но да ти падне капака на лампата на фурната по средата на кекса, това не е могъл и да си представи! Със сигурност!

Мисли за това "Какво е готвенето?"

Пътуваме с колата към къщи, след повече от седмица бродене по турските сцени.

След месопотамското слънце испанския дъжд ми се отрази философски. Заблях се по минаващите покрай мен пожълтели есенни дървета и се замислих за този блог. Какво да го правя, как да го продължа? Започнах го на майтап, а ми стана интересно. Но годината отмина. Каква нова форма да му дам? Че няма смисъл да пиша всеки ден, ми е повече от ясно! Но какво да е? И се замислих какво е за мен готвенето. Ясно беше, че за мен е нещо повече от това да приготвя нещо за хапване. Мислих, мислих и се оформи следното неопределено определение:

Странен химически, психически и емоционален процес, при който се смесват продукти  при най-различни условия и състояния, а крайният резултата служи  да ни зареди с енергия и предаде емоции, желания, мечти и надежди. С една дума, е възможността, която ни се дава всеки ден да напълним деня си с топлина и красота. От това следва, че готвенето е Форма на изкуството.

Мисля, че онзи (май беше Достоевски), който беше казал, че красотата щяло да спаси света е имал пред вид изкуството във всичките му прояви. Може би дори не е ставало въпрос точно за изкуството, което да играе ролята на спасител на душата (нещо като Исус Христос), а да направим от простичките неща, които вършим всеки ден, изкуство.

Ако е готвене, то да бъде с онзи замах на художник и експериментател, за да намериш местенце, където да изявиш своите собствени желания,  чувства, да кажеш на висок глас: ето това съм аз и това мисля по въпроса! Не ме е страх да се проваля, не ме е страх, че няма да се хареса на всички. Важното е, че носи частица от мен! Нищо друго! Без претенциите да остава в историята на изкуството, без да мислиш дали е правилно или не, без да робуваш на това как трябва да се правят нещата! И най-важното винаги да научаваш по нещо, дали за себе си или за другите, няма значение. Еволюцията трябва да върви напред!

Така разбирам аз тази известна фраза "Изкуството (или красотата) ще спаси света".

Всъщност човеците сме тези, които имаме нужда да се спасим.

И така си мисля, че трябва да бъде във всяко нещо до което се докосва човешката ръка и въображение.

Разбира се, че има неща, които не могат да се правят по друг начин, освен по утвърдения, но пък защо да не се опита?

Спомням си, веднъж направих октопод за едни приятели, на които бяхме на гости. Трябваше да бъде "Pulpo a la gallega", т.е. Октоподът сварен, заедно с няколко зърна черен пипер, дафинов лист , малко вино и морска сол.  След това се нарязва с ножица. В същия бульон се сваряват и цели, небелени картофи, които се режат на кръгчета и се нареждат на дъното на чинията, огоре се струпва нарязания октопод. Поръсва се с червен пипер, едра сол и се залива добре със зехтин.

Това е цялата рецепта . Проста кат фасул! Има само един основен и ключов момент, да се улучи кога е сварен октоподът. А това зависи много от големината му, от това дали е бил замразяван или е свеж и от вида му. Големината е ясна - ако е по-голям, повече време се вари.  Само не трябва да се преварява, защото веднага става жилав и се дъвче като дъвка.

Що се отнася до свежстта, опитните казват, а и от опит го разбрах, че е най-добре да се замрази, отмрази и тогава да се приготвя, така става по-мек. Ако е свеж и няма време да се замразява, трябва да се бие с точилката по пипалата, докато омекне. А за вида, там вече няма спасение. Някои просто не са хубави и това е! Въпрос на късмет!

Но да се върна на темата за импровизацията и въображението.

Направих октопода по всички правила, улучих и момента да го сваля, стана чудесен! Но тогава си спомних какво не ми е харесвало когато съм го яла - че когато се поръсва само, не се овкусява достатъчно и има парченца, които остават без сол, без червен пипер, което ги прави доста по-скучни от останалите, дето са имали повече късмет. Затова просто ги пообърках лекичко преди да ги сервирам. Тази проста операция даде възможност на всяко парченце да се овкуси и изяви. Но какъв бунт предизвика у испанеца-домакин. Не се било правело така!!!  И което ми направи най-много впечетление:

"Вие, българите, сте все такива! Няма да го направите както се прави, а все ще го побългарите по вашему! Някои неща не бива да се променят!"

КОЙ КАЗА?!

Ти не ги променяй! Аз искам да ми е хубаво! И понеже имам привилегията АЗ да го готвя, имам правото да го направя така, както на мен ми харесва. А пък ако на някой не му харесва, просто трябва да изтърпи, докато си го направи той самичък.

Класическите рецепти са, за да се учиш от тях, но и за да се подобряват.

И затова си мисля още, в този дъждовен ден, че жените наистина сме привилигеровани създания. Традициите ли, гените ли, но нещо все ни води към кухнята. Болшинството, разбира се. Грижим се за прехраната на семейството ни всеки ден, всеки ден се изявяваме по своему. Кой с повече, кой с по-малко желание. Но знам, че веднъж открили сладостта да променяш настроението на деня само с една нищо и никаква манджа, вече не можеш да спреш! Иска ти се да продължиш, да повториш, да разбереш. Е, понякога липсва вдъхновение, или пък умората е малко в повече, но пък за щастие, винаги след този момент идва друг, който променя всичко. 

И така, докато можем...

Ишли кюфте

4 ноември, 2012

Няма да забравя този ден. Сблъсък с автентичната месопотамска кухня.  Попаднахме на подходящото място и в подходящия момент!

Момчето, което ни придружава за фестивала ни заведе в ресторанта на сестра си, за да пийнем чай гратис и за да изчакаме негов прятел и колата, която щяла да ни води на някакво много интересно място.

Влизаме и гледаме, сестра му приготвя едни интересни неща, движи си ръцете по необикновен начин и, и, и, абе, не прилича на нищо, което съм виждала.

Присламчих се до нея да гледам как става. Има и видео, но аз ще го разкажа:

Замесено беше гъсто лепкаво тесто от булгур, вода и сол. Булгурът беше добре набъбнал, което означа ва, че е бил накиснат предварително. После е бил мачкан, за да си пусне нишестето и да стане това гъсто лепкаво тесто.

Та, от това тесто правеше масурчета, които късаше на топчици с размер около 3 см диаметър. Оформяше ги хубавичко, мокрейки си ръцете. След това забиваше пръста в средата на топчицата и започваше да върти около пръста тестото докато се оформи фунийка. 

Следващата операция беше да намокри два пръста и да започне да изтънява стената на фунийката, докато стане еднакво тънка и гладка навсякъде. След това напълваше леко фунийката с някаква смес от месо, зеленчуци и подправки (мисля че тук плънката може да варира). 

С малко водичка залепваше краищата на фунийката и ги нареждаше в тава на разстояние едно от друго.

Неможах да се сдържа и я помолих да опитам. Засмя се и май й стана приятно, защото веднага ми отстъпи мястото си и взе да ми показва как се прави. Толкова беше ловко движението, с което го правеше. Опитах се да го имитирам, и тук там се получаваше. Първото ми нещастно кюфте го мачках няколко пъти, докато най-после стигна до формата. 

Тя, обаче, накрая ме спря и каза, че вече съм сложила много вода и затова не може да стане формата, късаше се много лесно. Второто сякаш беше по-добре, третото малко по-добре. 

Само ми послужи да разбера, че за да се направят такива кюфтета, се иска мноооого, ама много практика.

После ми обясни, че се варят във вода. Не съм ги яла, така че не мога все още да кажа като как изглеждат когато са готови. Виждала съм само снимки. Обеща си твърдо тия дни да ги опитам тия кюфтета. За сега се задоволих само с опита, а то хич не е малко. Че то на ресторанта лесно, поръчваш, ядеш и плащаш!

Докато търсех из интернет някоя снимка, намерих и рецептата. Ето и линка:

http://filizinmutfagi.blogspot.com/2011/02/mardin-usulu-icli-kofte.html

Палачинки с дупки за награда

21 oктомври, 2012

Събота. Спокойствие в къщи. Тревогите около премиерата завършиха и изведнъж животът придоби обичайния си "нормален вид".

Събудих се с усещането за огромно задоволство от свършената работа. Една топлина се раливаше по стомаха ми. Бях изморена, след 7 месеца труд, но удивително щастлива. Чувствах се запълнена, завършена, ДОВОЛНА! И дали беше от топлината в стомаха или от това задоволство, но изпитах глад! Сякаш ме бяха държали на вода и въздух тези последни дни.  И ми се ядеше не какво да е!!! Неееееее! След толкова труд, напрежение и удовлетворение, заслужавах награда!

Неистово ми се ядяха палачинки! От онези с дупките, дебелички, дето като им сложиш мед, той влиза навътре по дупчиците и се изпълва цялата палачинка със сокче и аромат!

Помня много добре първия път, когато за първи път ядох такива палачинки.

Тогава още хората около мен бяха много по-големи и ги гледах като гиганти отдолу.

Една съседка дойде и донесе тези палачинки. Майка ми не ги правеше такива, нейните бяха тънички, фини и повече приличаха на катмите на баба. А тези, като ги видях даже не знех, че също се казват палачинки, толкова бяха различни!  Впечатлиха ме дупките!!! Започнах да изследвам всяка хапка. Комшийката ги беше заляла с някакво сладко, домашно естествено (по онова време всичко беше домашно), и сега това сладко изпълваше всяка дупка на палачинката. С детското си въображение, не можех да си представя коя магия беше направила това??? Как всяка дупка си имаше сокче!!! И бяха дебели. Полюбопитствах дали тези дупки стигат до долу и откъснах една част от палачинката. Лелееееее! Красота! Вида на дупките, които пронизваха цялата палачинка ме замая! Как става така?

-Тя ги прави с мая - компетентно обясни майка ми - и им слага много мазнина, направо ги пържи! Аз не ги обичам такива, стават мазни. И ги залива със сладко! Да не ги залива, да си ги прави всеки както иска (може да не са били в много добри отношения с тази съседка).

Мазни ли? Нямаше мазно! Само дупки, пълни със сладко! Вълшебно!

Жалко, че беше само една... В онзи момент съжалих, че майка ми не харесваше палачинките на съседката. Аз бих се пренесла у тях само, за да ям тези палачинки.

Този спомен от моите детски години стои толкова ярък, чак все още си спомням вкуса и миризмата на тези палачинки.

И тази сутрин реших да се наградя! И се нагласих да изям не само една, а колкото ми се иска и то топли, още от тигана! Заслужавах си го пък!

Има един простичък начин да станат на дупки, без да им се слага мая (че стават по-бързо и по-леки).

Разбивам отделно млякото на пяна и яйцата на пяна. Ама на много пяна, като за торта! После се събират и леко се добавя брашното, по-добре пресято, за да не се образуват топици. Порпорциите:

На половин литър прясно мляко - 3 големи яйца (4 малки), 300 г брашно. Сол на вкус. Може да се сложи и олио, но аз не слагам. Ако са сладки се прибавят и 150 г захар и малко ром или друг ликьор. Аз пропускам тази точка, защото ги обичам солени. Пък после си слагам каквото си искам отгоре. МЕД или масло! 

Важен момент е когато се изсипва кашата върху плочата - само леко се разстилат с опакото на черпака, за да останат дебелички. 

Температурата не трябва да е висока, за да се образуват дупките и се опекат добре отвътре.

Станаха! С дупките от моето детство! Опатках 5!!! И хич не ме беше срам! Заслужила си бях!!!

Китайско по желание - Ребърца с кайсиево сладко

2 септември, 2012

Най-после някой нещо да си пожелае!!!

Детето още вчера твърдо заяви и наяви:

-Утре - китайско!!!

-Ама...

-Китайско!

Явно му беше домъчняло... Добре! Мама е насреща! И само дето мислех да ходя да работя в ателието, Ъ-ъ.  ТЦ!

Вчера бях закупила едно парче врат без изобщо да имам идея какво ще го правя. Та днес го паркирах на дъската и го обезформих на малки парченца, колкото за хапка. И извадих старите рецепти. От времето когато се учех да готвя.

Олио + супена лъжица захар (по-добре кафява), да се карамелизира. Прибавя се месото, докато добие достоен за уважение цвят. Залива се с малко вино, после джинджифил, анасон и канела, после соев сос и се полива с бульон (аз използавах супата от вчера, какво пък!), докато почти се покрие. Оставя се час и половина, докато уври с всичките тези миризми. Накрая се сгъстява с малко нишесте и добива лъскав цвят. Туй то! Просто кат фасул. Един бял ориз за подложка и един куп леко омотани в олиоце зеленчуци на тиган.

И детето щастливо! Че и майка му! И всички около тях!

Свеки я няма, избяга на плаж; мъжът бачка на компутъра... Седнах да правя компания на детето. И усетих чудото. Главата ми се замая! Не бях готвила от близо месец и затова с такъв мерак се бях въртяла около тиганите и тенджерите. И резулатът беше невероятен!!!!!!! Рецепторите ми дадоха заето по едно време, само въздъхнах..."Уффф.... (и чух в хор от детето отсреща абсолютно същата фраза) МНОГО ВКУСНО!"

Трябва да спомена ребърцата, защото дъхът спираше от вкуса им. Разделих ги на ребърца, всяко със своето си месенце. Сварих ги за един час. Извадих ги и още горещи ги оставих да се отцедят.  После им изсипах отгоре две-три супени лъжици соев сос и една голяааама супена лъжица сладко от кайсии. Защо ли? Ми щото нямах мед!

И така омесено го мушнах във фурната да се поопече и карамелизира. Стана страхотно! 

РАЗПАДНАХ СЕ ОТ КЕФ! Добре дошла в кухнята отново, жено! Друго си е като готви човек не просто с мерак, а с мноооого мерак!

Перфектна закуска

27 август, 2012

Няма нищо по-хубаво да започнеш деня перфектно. Защото така ти и върви! Така и свършва! Перфектно!

Малко са таква дни, наистина.

Вчерашното приключение завъши повее от успешно. Малко са случите, в които си даваме реална сметка за това какво може да струва труда ни, когато няма пари. Тази сутрин се събудих с пеенето н асъседския петел, вдъхнах чист планински въздух, хвърлих си еидн свеж душ на отворен прозорец и слязох за закуска.

Не беше нещо необикновено. Най-простото нещо на света! Плодове, обаче! Какви плодове и в какво съчетание? Пъпеш с горски малини. 

Тази комбинация е префектна, никога не бях я пробвала. Пъпеша служеше за удобна подложка и красив фон на ароматните и леко киселяви горски малини. Лапваш и умираш! В

 този момент можех да изям килограми от тези плодове, но... Нали не съм си в къщи......... По нанатък нещата придобиха по-нормален вид. Различни видове хляб, току-що препечен с домашни сладка и  мед. Чай, кафе, кой каквото. Освен това магдалени, кекс, бисквитки, всичко домашно. И какво му е хотелското тогава?! То все едно че си на гости. А като се има предвид, че бяхме поканени, всъщност така си и беше. След тази обилна и изключително приятна закуска имах време на мое раположение, можех да избирам, да се разхождам и да блея по тревичките и мушичките, или да забия някъде на сянка и да рисувам. 

Избрах второто, с намерението после да подаря нарисуваното на любезните домакини. Но както обикновенно става, точно когато искаш да нарисуваш най-хубавото, се получава точно обратното. Но въпреки всикчо го подарих, при условието да отреже грозната част.

Вечерта ме чакаше друга приятна изненада - работата по сценографията вървеше така добре, че почти я свършихме!

Та деня, наистина, както започна, така и свърши - перфектно!!!  

Малка лещена "лъжичка"

22 август, 2012

Дне стрябваше всички да сме в разход, всеки по свойта си посока и нямаше кога да се готви. Затова мъжа, много предвидливо, още снощи предложи да сготви една леща, та до утре "да се формира".

-Аз може ли да не участвам в готвенето? - попитах опънала уморените си крака на дивана.

-Аз не казах ти да готвиш.

Беше се подготвил - купил леща от хубавата. И късно вечерта се паркира до печката да готви.

Аз заспах, бях скапана.

Тази сутрин ставам и гледам тенджерата на котлона пълна до горе с леща. Реших, че качествен контрол трябва да има и то на време. Та си взех една лъжичка и я пробвах.

Едно много приятно усещане се разля по още съненото ми тяло.

Страхотен вкус!!!  Браво!!!

Само, че аз леща не бива да ям. Е, как да му го кажа на мъжа сега?! Още щом стана му казах,че съм пробвала лещата и че е страхотна! Пък за обед ще го мисля. Може и да се жертвам...

Не мога да ям леща, дразни ми колита и после седмици не мога да се оправя. Ако е малко количество, може, но цяла чиния не бива. И с боба е същото.

Като излязох от репетиции, минах през рибарницата и си взех малко сафрид.

Влизам в къщи, а то само сина там.

Е, сега е момента! Бързо изпържих сафридчето по класическия начин, с брашно, резнах си домати и краставици и, готово! Извиках сина и двамата седнахме да хапнем. Свършихме, разчистихме, даже имах време да проветря, да не мирише на пържена риба.

Дойдоха си другата двойка майка и син, гладни и питат:

-Вие ядохте ли?

-Дааааа - отговорих, без да уточнявам кой какво е ял.

-А, вие нищо не сте яли.

-Е, па то много леща, от две чинии не си личи разликата.

Това беше единствената лъжа, че чиниите са били две, когато всъщност бяха една. Плюс двете лъжици, дето пробвах тайно от себе си.  

Мъчно ми стана да му кажа, че не съм яла леща. С такова желание, с такъв майсторлък я направи!Чувствах се като малко дете. Но нямаше как... Излъгах... Не исках и да си представям какви въртележки би ми коствала тази една чиния леща. Скоро се оправих от последната криза, не мога! Следващият път си обещавам да подготвя почвата отдалече и да не изпадам в нуждата да ям тайно друго нещо. 

Бърза и нервна сьомга

21 август, 2012

Нямаше време за нищо! Даже за мислене. Или поне аз така си мискех. Или просто бях толкова гладна, че нямах време. А може би всичко това взето заедно.

Сутринта рептиции, мъжа наляво-надясно, бабата ранена. А аз гладна!

Набързо спретнах крем супа от един останал бульон от кокали и остатъците от вчерашното общо творение. Така де, няма да се изхвърля!

Сьомгата си беше готова нарязана, та поне нея нямаше какво да я мисля. На тигана и толкоз! Запретнах ръкави и забързах.

По едно време се появява сина. Питам го:

-Днес ще излизаш ли?

Не ми отговаря. Повтарям въпроса. Пак няма отговор.

-Не мога да те погледна, отговори ми с думичка - и продължавам да готвя. Нервна и забързана.

-Кажи ще излизаш ли?

Глас в пустиня. По едно време се обръщам да го погледна, отлепвайки поглед от тигана и гледам, че се подхилква, гледайки към баба си.

Такъв шамар изяде зад врата! Бабата ми беше далече и се смилих, че беше ранена. И си замълчах. Но синът го отнесе. Сигурно от години не бях го плесвала, но днес направо си го изрпоси, а и не улучи времето кога да се майтапи.

-Ако ти задавам въпрос, то е заради нещо, а не защото ми се заебава в момента!

Изчена от полезрението.

Ядосах се.

-Жена, що си нервна?

-Вместо да дойде и да попита: "Мамо, мога ли да помогна с нещо?" , той мълчи като пукал и ми се хили зад гърба.

-Спокойно, ела тука да те целуна.

-Чакай малко, че съм с ножа!

Оставих ножа и се приготвих да си получа целувката. Гушна ме и ме целуна наистина. Та малко се поуспокоих. Бях прегладняла!!! И добре че беше таз целувка, та да дам на сьомгата малко по-весел характер. Бях я отупала с малко брашно и сложила директно на тигана. Ама след целувката, като я обърнах, й сложих и винце, и салвия, и черен пипер, и лимонче, и сусам, че даже и соев сос на финала.

Какво ли не прави една целувка!  

Обща манджа

20 август, 2012

Днес беше интересно.

Пътво да отбележа, че свеки дойде ранена. Незнам какво е правила, но ръката й беше превързана. А като я отвърза, ми стана лошо щом я видях. Подпухнала, отекла чак до пръстите.

Скарах й се, че не е ходила на лекар да я видят. И веднага се заканих, че още днес отиваме.

Каквато и да е историята около ръката й, резултата беше, че не може да я ползва. Аз имам репетиции, а някой трябва да се погрижи за обяда. 

Още оня ден бях купила едно парче свински врат и се чудех какво да го правя, та така си остана. Тази сутрин го отрупах с подправки (риган, червен пипер, смес от подправки за скара и малко чубрица) и сол и го пльоснах на плочата да се запечати от всички страни. Докато се печеше на горещата плоча и разпръскваше всичките си миризми в заспалата сутрин, нарязах три глави лук на резени. И така композираната манджа се курдиса в една глинена тава, която ми подари свеки по незнам какъв случай и биде полята с една чаша просто бяло вино. Завих всичко това с фолиото и го оставих във фурната. И се заех със зеленчуците.

Гледам ги двамата, седнали на масата, пият си кафето и си казах, сега е момента да дам инструкциите:

-На това месо му трябват около два часа да се сготви, значи след около час, час и нещо сложи зеленчуците, дето съм нарязала на дъската плюс половин червена чушка, че не мис тигна и три-четири картофа.

Говорех на мъжа, но гледам, че свеки и тя кима с главата. Само си я представих как хуква да готви с тая подута ръка и побързах да уточня като поддържах визуалния контакт, подкрепен от подчертано посочване с глава:

-Ти не. Ти! Ти няма да пипаш нищо! Че след обед сме на лекар.

Когато се върнах, манджата беше готова и ни чкаше в печката. Всички с любопитство се наведохме да видим резултата. На едно място видях следи от доматено пюре и казвам на мъжа:

-Като слагаш доматено пюре, разбъкай го после, за да се смеси вкуса му с този на бульона отдолу.

-Какво доматено пюре? Не съм слагал доматено пюре.

-Аз сложих - обади се свеки. Явно досега беше таила ндеждата, че нейната намеса няма да бъде разкрита. Тюх!

-Кога успя?! - викна мъжа и погледна майка си укорително, че пак не е седяла кротко.

Манджата мина теста за вкус със шестица.

-Е, браво! -рекох- Днес всички учасвахме в готвенето и виж каква хубава манджа сготвихме.

-Да, супер е! - рече свеки - Даже внука се включи.

Погледнахме въпросително.

-Отваряше ми фурната, подкрепяше, държеше.

Аз и мъжа млъкнахме. Явно не може да стои мирна, добре че е поискала помощ поне от внука и не се е случило нещо "по-интересно".

Само си се представих в нейната ситуация, сигурно и аз щях да съм същата! Шило в торба не стои, дори да му е подуто шилото, какво да го правиш?!

Неделно лятно агнешко

19 август, 2012

Как може да се яде агнешко през лятото? Как изобщо може да се яде месо? Ами... Трудно, ама като неможах да удържа на офертата? Само се чудех по какъв най-лек начин да го приготвя.

Моите хора си идват, неделя е, как да не се облажим. Облажим, но с елегантност!

И се реших. Агнешкото беше отупано с подправки - къри, малко лют червен пипер, черен пипер, сол и една супена лъжица брашно.  Тринайсет капки мазнина на дъното на тенджерата заеха мястото си за да помогнат на месенцето да се запечата на висока температура. Размириса се на подправки! И после само го отрупах с лук (точно три глави, нарязани на фини резенчета). Така задушеното месе, се скри под лука и зачака какво ще му се случи. Ми не му се случи нещо по-различно от това да бъде опиянено с една чаша вино и оставено на тъмно под похлупака на бавен огън за точно 100 минути. Навих часовника на котлона и изчезнахме с мъжа да вършим разни работи. Идеята беше компания да му прави един прост бял ориз. И така и стана. Една зелева салата допълни цялата тази симфония. лятна манджа със сосче, почти без мазнина, освен тази на агнешкото. Лек и приятен вкус.

Ох, от вчера се чувствам вече по старому. Моите хора са си тук, свеки и тя се паркира в нейната си стая и така къщата се напълни отново с хора и гласове.

Докато ги нямаше, едва три пъти седнах да ям на масата. Маса голяма, а аз сама на нея. Не върви някак си. Признах си го. Еми да, като няма с кого да споделиш яденето, не ти се и яде!

-Даааа - рече с много нискък тон свеки, която живее сама от много, много години - Аз то знам много добре. Питай ме кога и как ям. Не ям. 

Всъщност никога не съм оставала толкова дълго сама. Винаги съм си мислела, че ако ми се случи, ще си правя какви ли не експерименти и ще ям каквото ми се иска и както ми се иска. Но не беше така. Всъщност ядях, защото трябваше да ям. Но самият процес беше доста тъжен.

Сядах на дивана, близо до прозореца, слагах си чнийката на табуретката пред себе си и хапвах блеейки в цветята от импровизираната ми мини-градинка. Имах нужда от някакво живо същество. А вятърът така леко ги поклащаше, че сякаш шепнеха нещо си. Замъглявах поглед и така процесът на зареждането с гориво не беше толкова досаден.

Но сега вече всички са си в къщи и нещата си дойдоха на мястото. Вече ми е сладко да сядам на масата и много се радвам, че е така!

Цаца и рибни крокети

11 август, 2012

Вчера разбрах, че раците ходят във всички посоки, а днес, че цацата не е "кривогледа", както казват едни мои колеги в една песен.

Знаех си, че не е кривогледа, но сега я видях на живо и отблизо.

Пак отидох на плаж. Вчера ми хареса и днес повторих, само дето смених камъните със едни скали.

Взех си и очилата за басейн, та сега можех да зяпам подморския живот. Страхотно удоволствие!!! А морето е пълно с живот!!! Много живот!!!

Цели стада цаца плуваха около камъните и ме гледаха с подозрение: какво съм и с какви намерения съм там?

Не исках да ги ловя, само да ги погледам и да им се порадвам. Господи, на дърти години изпитвам детски радости!

Аз се страхувам от дълбоките и тъмни води. Когато бях малка, баща ми беше решил, че най-добрия начин да се науча да плувам е да ме пусне сама да преплувам еди кое си разстояние. Да, обаче! Не щеш ли, се загледах в дълбокото под мен и ми се стори, че нещо голямо и тъмно се движи. И с моята развинтена фантазия си представих какво ли не! Всъщност май бях осъзнала, че морето не е до колене!

Плувам, и добре плувам. Но от тогава все ме е страх, ако под мен водата има някакъв друг цвят, а не воден. Водорасли, камъни, и други "странни" неща, могат да предизвикат панически страх.

Тази година реших, че е крайно време да сложа край на този безмислен страх. И за да се убедя сама в безмислието му, реших да си слагам очила, за да го гледам право в очите!

И тогава един друг свят се откри пред мен. Света на "National Geographic"!!! Светът на Нептун ме очарова с непринудеността си, с красотата си, свободата си.

Днес се наслаждавах с всичките си възможни сетива на това безмерно царство!

Докато една пличкаща се по пликчета полугола циганка не ме извади от омаята ми и ме върна  в царството на хората! Иска да се окъпе жената в океана, ама няма бански. Та, избра моето интимно скалисто ъгълче, пренебрегвайки до обида моето присъствие и, пазена зорко от мъжа си, закрещя от кеф!

Стоях, гледах.... Ама, какво да прави жената, къпе й се в океана, какво като няма бански?! Океана е за всички!

Като се прибрах в къщи исках да сложа един приличен край на плажа с цаца. Прияде ми се нещо! И да не е цаца! Не вървеше някак си.

Забърках във фризера за НЕЩО. Намерих една кутийка с остатъци от мерлуза. И си забърках следните крокетки:

Месото от мерлузата, намачкано на ситно + соев сос + овесени трици + черен пипер + сол + салвия + малко разбито яйце + малко нишесте, за да се сгъсти.

Оформих продълговати топчета и ги овалях в галета. Опържих ги и си ги сервирах с два вида сос и естествено, бяло вино с газирана вода и лист мента. И лед!

Сосовете бяха прости - единият доматен, а другият крема сирене с кисело мляко, черен пипер и сол.

Топ-топ, мням-мням! Топ-топ, мням-мням! И така блеейки в ... нищото. 

Егати перфектния ден!!!

На плаж с раци

10 август, 2012

Да. Чудех се дали да ходя на плаж... После се погледнах отстрани и се напсувах на глас. Как може изобщо да си задавам този въпрос!? Времето най-после заприлича на лятно, морето тихо и прекрасно, нямам репетиции след обед и още си задавам въпроса "дали да ходя?". Отивам.

Само сложих хавлията в чантата и хукнах, сякаш някой ме гонеше да ме върне назад и аз исках да му избягам. Глупава, всъщност бягах от самата себе си. Този работохолизъм ще ме умори!

Стихнах, като по пътя непрекъснато си мислех, че май ше завали. Верно е, че имаше облаци, но не бяха нищо сериозно. Пак си търсех извинение да побегна назад. В момента, в който го осъзнах, закрачих още по-решително и така... стигнах.

Венага се изпречи нов довод да направя кръгом. Плажът беше претъпкан!!! С народ!!! Майки с пискащи деца, баби, говорещи на висок глас, девойки с преднамерено крещящ смях... Как да избягам от всичко това? Ако имах кола, със сигурност бих запалила и побегнала към един от многото спокойни плажове извън града. Но нямам!

Решението беше: далеч от пясъка, на камъните на кея.

Пу, че спокойно. Послетих си хавлийката на няколко ката под дупето, да не ми убива случайно и се заблях във водата.

Спокойствие и почти тишина...

И както се бях загледала надалече, бях пропуснала да видя какво става около мен.

Изпод камъните бяха изпопъплили тихичко и кротичко рачета от най-различни размери и шарки!

Каква красота!

Обикновенно, като усетят човешкото присъствие, се крият и не се показват повече. Но тези май бяха много млади и още глупавички. Попълзяха по камъните и се заеха със своите си работи.  И аз се наслаждавах на привилегията да ги наблюдавам съсвсем от близо. "Discovery Chanel" на живо!!!

И открих, че това дето казват, че раците били ходели назад НЕ Е ИСТИНА! Раците ходят във всички посоки. Всъщност най-малко ходят назад! Трябваше да минат толкова години, за да го разбера. Добър ден!

По едно време цъфнаха две момченца на около 8 - 9 години, които "ловуваха". Първо се подразних, защото едва ли не ми се качиха на главата, толкова близо дойдоха. Но после се сетих, че реагирам като дърта баба и ми мина. Заслушах се в раговора им. Беше чудесно да ги слушаш!

Как в една толкова проста игра на "лов" си проличаваха двата характера, вече почти оформили се. Ловяха раци.  Не им казах, че на камъка до мен има около 20-тина, защото щяха да ми изплашат компанията.  Но това, което правеха ме заинтригува. Измисляха тактики и стратегии как да стигнат и как да хванат рака! А до мен раците си пасяха водорасли най-спокйно, само да протегнех ръка и можех да хвана най-близкия. Можех ли? И протегнах ръка, с възможно най-бързото движение. Ракът се оказа по-бърз от мен. Но като че ли разбра, че намеренията ми не са много сериозни и скоро се върна на своето си водорасло. Започнах да проучвам на какви движения реагират. Докато накрая се запитах, защо всъщност го правя? Никога не мога да бъда по-бърза от рака. Тогава си отговорих, че просто искам да ги докосна и оставих ръката си колкото можех по-близо до едно малко раче. И след няма и минута, мъничкото глупаче вече лазеше нагоре по нея. Хлъзгаше се, но упорито продължаваше нагоре. Гледах и не вярвах на очите си!!! И докато се чудех на това чудо, по крака ми залази друг рак, малко по-голям. Даже започна да пощипва и да си хапва нещо, което намираше по кожата ми. Един приятен гъдел се разнесе по цялото ми тяло. Контакта с тези малки и наивни животни ме развесели и сякаш промени. А децата до мен продължаваха да се чудят как да хванат този или онзи рак, скрит под някой камък. Каква ирония!

По-късно вечерта, когато влязох в магазина, за да помисля нещо за вечря, видях замразените морски раци във фризера и се сетих за разговора ми с моите рачета на плажа. Не са глупави раците, ние сме глупавите всъщност! Глупави и ограничени същества.

На всичко гледаме като нещо, което се яде! Всяко живо същество е обект на лов и манджа. А въображението ни се оказва плитко, когато искаме да осъществим истински контакт с природата.  Не знаем как. А се оказа толква просто! Единствено трябва да останеш кротко в един ъгъл, да отвориш очи и да гледаш. Тогава чудото само идва при теб!

Шампанско с грозде и банички

1 август, 2012

Първи ден след ваканцията, първо четене на текст.

Това трябваше да се отбележи! Като се чухме с мъжа вчера, той каза, че трябва да гръмнем шампанско. Да, бе! Да не е Нова година?! Но пък от друга страна, защо не? Шампанското дава един празничен отенък на нещата. Прави денят различен. Нов! Едно е да пиеш бира, друго, вино, а за шампанско да не говорим!

Аз не обичам тази напитка. Нещо не ми влиза в диапазона. Предпочитам чаша вино или добра домашна ракия. Но тук случаят изобщо не ставаше дума за моите лични вкусове! Трябваше да погледна нещата през очите на другите. Трябваше да променя техния ден, не моят. И за това се реших да купя бутилка добро шампанско, а не от ония дето боли глава. Даже изрових начин да го охладя, че да пиеш топло шампанско през лятото си е чист грях! Добре, че имах подръка добри приятели с хладилници...

Снощните банички бяха опаковани сутринта и чакаха реда си в ателието. Тайният ми план беше да свършим с първото четене, с беглия анализ, да минем по веднъж песните и след това тайно да приготвя масата и да гръмнем шампанското. Малко ми се объркаха плановете с чашите, защото бях убедена, че има едни изостанали от някакъв купон в локала, но се излъгах. Трябваше да тичам за чаши, та малко се развали изненадата. Но пък девойките ми не са от онези, дето се стряскат от такива глупости.

Шампанско, грозде, бадеми и микро-банички. Направо си беше лукс!

Така трябва! Каквото началото, такъв да е финала!!!   

Рибена супа за детето

28 юли, 2012

Страннен животински вид сме майките. Грижата ни за прехраната на децата ни понякога минава всякакви граници.  Те растат, стават големи мъже и жени, но ние като че ли напук не искаме да си дадем сметка и продължаваме да "се грижим" за тях, да кръжим като орлици над главите им, за да им направим сянка, да ги предпазим от трудности и болести, да им спестим главоболия.

Слува се и ще се случва в хиляди и милиони семейства.

Детето вече отдавна не е дете. Ходи на работа, живее само, има свой собствен живот. Но току виж цъфне някоя събота или неделя да хапне пак от мамините манджи и да се наслади на домашния уют. А защо не и за да чуе добре познатите стари разговори.

И майката придобива друг вид. Каквото остане от масата се прибира в кутийки, надписва се старателно и се опкаова в багажа на "детето", та да има какво да яде като се върне с самотната си квартира в големия град.

Спомням си, някога и аз така живеех и учех в големия град. Наслаждавах се на свободата си с широко отворени ноздри. Но върнех ли се у дома за събота и неделя, всичко това изчезваше. Детето си е дошло! Майка ми, дето преди това обикновено все се карахме, ставаше мила и обичлива! И ми пълнеше багажа с буркани с манджи, за да имам какво да ям "там". Е, как човек да се научи да готви?!!

Но няма да отричам, че ми беше приятно да чувствам обградена с внимание.

Беше различно...

И сега с умиление гледах приятелката ми как стяга кутийките от китайска храна, пълни с нарочния остатък от рибената супа, за да поемат път към големия град в багажа на сина й. Прилежно надписани, да не се чуди "детето" какво е. Даже написа "1", та да знае, че е "първо" ястие. Да не се обърка случай но да го яде "за второ".

Ох....... Забравила е май когато е била студентка, че ти е все тая какво е, важното е да го ИМА и да става за ядене! Или можеби точно, защото добре си спомняше тези години, искаше да спести на "детето" този хаотичен и недостаъчно здравословен начин на ядене.
Но, къде ти?! Няма спасение!!! Всеки трябва да мине през този етап по реда си. Сега беше негов ред, как иначе после ще има спомени?

Сама на рибна салата и напред

21 юли, 2012

Сама. Събуждамсе и инстинктивно тръгвам да правя чай, и да мисля нещо за закуска. Още преди да съм станала, се спирам. За кого? Сама съм. Няма смисъл. Изведнъж времето доби невероятни размери. Стана необятно, не толкова от обема си, колкото поради липсата на старите мотиви за организиране. Сега имах всичкото време само за мене! И не знаех какво да правя с него. Как да го организирам, от къде да започна, кое ми е важно, кое е от навик и кое е за мен, нищо не разбирах. Върнах импулса да стана назад. Спрях се и се замислих. Нямаше нужда да се бърза, да се прави каквото и да е за когото и да е!

А как живеят самотните хора?!

Всичко това ми се струваше толкова ново и непознато, че не знаех какво да правя.

Само едно беше сигурно. Чая! Три чаши! Една след друга. Да, това ми даде време да се осеферя и да си помисля кое ще е следващото, и следващото...

Можех да ям когато си искам и каквото...има. А имаше една изоставена половин скумрия, мариновани краставички и разни бурканчета с недостатъчни количества в тях. По едно време огладнях, не знам в колко часа, не погледнах, нямаше значение. Забърках набързо една рибна салата с маслини, сухи домати в зехтин от бурканче, и всичкия останал лук от сандъчето (собственото производство). И я ядох с клечки!!! И на дивана!!!

И цял ден правих неща, които години съм отлагала да направя, дали защото съм чакала на друг, или защото съм си мислела, че са прекалено сложни за мен.

Запретнах ръкави и започнах. Без да го мисля. И нещата станаха ! За първи път от толкова години!!! Не можех да повярвам!!! Можех!!!

Защо не бях го направила досега?!

Само е трябвало да започна...

Домашни купешки банички

20 юли, 2012

Пак се повтори старата история. 

АЗ му меся баница, той пък трябвало да излиза. ПАК!

Еми, яде си баничката вряла и по пътя.

Аз, обаче съм горда със себе си.

Най- после, с толкова баничарски опит, който имам зад гърба си, успях да направя баничките почти като купешките!!!

"Почти", защото станаха по-хубави. Не толкова мазни, не така клисави и не с грозна извара като купешките. Станаха просто перфектни! Малки симпатични банички от баничарница, от онези от по 10 стотинки. Големите струваха 20. Мили ученически спомени нахлуха в главата ми!...

От онези години, когато животът изглеждаше толкова прост! И евтин!

Милите ми банички, пренесоха ме във времето със скорост непозната ми досега. Гризках си баничката и не бях в това време! Бях пак ученичка 3-4 клас, в междучасието, токущо излязла от опашката на училищната лафка, с вряла баничка в ръка - малка, за 10 стотинки.

Мисля, че открих новото име на пренясящите ни през времето тунели - казват се "банички от 10 стотинки".  За мен! За друг може да се казват по друг начин, но със сигурност пак ще е свързано с емоции и чувства от детството, тогава, когато всичко опитвахме за първи път и имаше много по-голямо значение, отколкото в който и да е по-късен момент.

Животът тогава ни се показваше в пълните си разноцветности, и ние го приемахме с отворени сетива!

Може би затова спомените от детството са толкова силни и затова все се връщаме към тях, за да открием цветовете, които вече познаваме. 

Нови стари ножове

19 юли, 2012

Обичам ножове. В кухнята ми има цяло едно голямо чекмедже, отредено само за ножове.

И всичките са извънредно остри, винаги! И ръцете ми са нарязани, редовно! Имам само един пръст, по който нямам белег от порязване с нож -кутрето на лявата ръка. Как се е спасило незнам, но може и да е било порязвано милото, самодето не е останал белег. Помня ли вече!

Историята с ножовете, както и повечето истории човешки, започва още от ранното ми детство.

Остренето на ножовете има славата да е мъжка работа, макар че не разбирам защо, след като жени са тези, които повече режат в кухнята.

Затова и двамата ми дядовци, (както и баща ми , разбира се) бяха отговорни за това занятие и всеки от тях си имаше свой си начин за острене на ножове.

Единият остреше с камък, класическата. Когато трябваше да се наточат ножовете, което обикновено ставаше чак когато баба ми вече неистово викаше, че "Кога най-после", дядо ми заемаше важно позиция в средата на масата. Слагаше до себеси  малко легенче с вода и започваше бавно да плъзга ножа по камъка, като че ли правеше нещо много свещено. Този ритуал така ме запленяваше, че един ден го помолих да ми разкрие тайната на всяко движение. И така разбрах как, защо и от къде на къде се движи ножа, за да се наточи.  Винаги от върха назад и винаги от дебелото към острото!

По-късно, бидейки на другото село, при другия ми дядо, заразена от ножовата вълна, взех, че го попитах и него как той точи ножовете. Май тайничко исках да се направя на незнаеща, за да съпоставя двата метода. Истина е, че когато се направиш на балама, повече ти обръщат внимание.

Дядо ми обаче не ми остави много време за тайнства. Просто ме заведе до "машината" . А машината, представляваше един голям кръгъл камък с дупка в средата, към който беше свързан някакъв мотор, който го караше да се върти. Имаше си и ръчка отстрани, но това явно беше остатък от "примитивните времена".

Божеееее! Колко просто било! Натискаш копчето, допираш ножа при подходящия ъгъл и само поливаш с вода, от време на време! Цивилизация! Еволюция! От тогава на това село лятото не можеше да се намери нито един тъп нож. Всичките ги точехме ние, децата, аз първа!

Да, обаче лятото свършва и се връщаш в реалността на градския апартамент, където как да си инсталираш тази "машина"? Няма как.

Затова се върнах към начина на първия ми дядо, което ме и научи, че колкото по-примитивни са нещата, толкова по-малък е риска за засечка. И до ден днешен тази поука си е валидна. Доказва се със всеки изминат ден, но... иди че го обяснявай това на децата ни!

Моите ножове АЗ си ги точа! Имам си хубав камък, от най-хубавите. И им отделям време и внимание, нищо че после ме режат. Но затова пък режат! Винаги!

Днес обаче мъжът ме изненада, като извади еидн куп странни ножове, които си беше закупил по разни поводи. И мен ме зарадва с един невероятен екземпляр за филетиране. Тъкмо бях извадила едни пилешки филета, за да направя набързо нещо за ядене и той наизвади "новите си играчки". Трябваше да се изпробва и този нож. Така леко навлезе в месото, нака незабележимо, почти невидимо го наряза, че ако не го държах аз, щях да кажа че е лазерен или нещо подобно супер мега остро! И тогава изведнъж си представих нещо зловещо. Какви чудесни инструменти създава човекът. Толкова съвършени, че убиват незабележимо. Този нож беше съвършеното доказателство! Един прост инструмент, един от най-простите - нож!

Защо със създаването на живота не сме толкова изобретателни и съвършени? Имаме някакъв вроден инстинкт за унищожаване, който сигурно един ден ще се превърне,  в самоунищожаване...  Ако вече не е... Ох, и аз пък... От къде тръгнах, па къде стигнах! 

Гиганска мекица на тиган

17 юли, 2012

Онзи ден синът промърмори, че отдавна не сме били яли мекици. Разбрах намека и тази сутрин станах да бъркам.

И тъкмо втасаха и щях да започвам да ги пържа, когато се появява синът и казва:

-Ех, мамо, това кога ще стане?

-Венага. Започвам да ги пържа и можеш да започваш да ги ядеш.

-Ех, ама аз трябва да излизам...

-Е, аз откъде да знам! Защо не ме предупреди вчера, можех даже да те събудя. И кака така трябва да излизаш, а си още по пижама?!

Нищо! Забра две-три мекици наведнъж и избяга.

И аз останах с питанката на устата:

-Какво да го правя сега това тесто!!????

Мъжът хич не се притесни, придърпа чинийката към себе си, направи си айрян и се паркира до мене. Аз пържа, той яде! Да, ама тестото за трима, а не за двама, т.е. За мъжа. И той си има някакъв лимит на стомаха. По едно време се предаде, каза:

-Не мога повече!

Мъчно ми стана за тестото. Какво да го правя?! И изведнъж ми блесна една идея! Защо да не го разпльоцкам като питка на тигана и да му турна капака, за да бухне хубавичко. Само трябва да е по-лекичък огъня, за да се опече отвътре.

Така и направих! Само че излях манината, за да не натъртва и оставих тигана само намазан с мазнина. Постелих отгоре тестото, което лека полека разстилах с намазнени пръсти. Захлупих го с капака и намалих котлона на минимум.

Стана чудесна питко-мекица. За закуска за утре ще му я направя цепната и напълнена със сиренце.  Ех, на мама! Мекикоядчето! Дето не можем да си синхронизираме действията с желанията! От ЕГН-то ще да е!