Върнахме се
от път, зажаднели за нашта си домашна обстановка и малко почивка.
Свеки, много
щастлива, че сме си дошли, закаканиза приказка след приказка: кога, какво е
готвила, внукът какво е ял, кога е валяло и колко е валяло. Едва ли не ни разказа
какво се е случило всяка една минута
докато ни е нямало. Колко страшна е човешката самота... И колко малко ни трябва
да се почувства полезни, едно нищо!
По едно
време гледам на плота стори един голям пакет, грижливо обвит в найлонова
торбичка. Кекс. Пак кекс! Свеки напоследък се чувства задължена да не оставаме
ни час без кекс! Решила е някак си по свой си начин, че на детето му е нужна
точно тази закуска. Да, добре, ама всяка сутрин. То тоя кекс няма изяждане! А
тъкмо се зарадваме, че сме го свършили и тя вече вади рецепта за нов. Няма
край!
Последния
път като направи, синът само изохка:
-Ох, пак
ли?!
-Разбери се
с баба ти! Тя е решила, че на теб ти харесва и няма да спре докато не кажеш
нещо.
-Харесва ми,
ама няма край!
Аз не
предадох този диалог по-нататък, защото той беше главният виновник и трябваше
той да се оправя. Човек трябваа да се научи да казва и НЕ. Което също никак не
е лесно!
Остана така
работата.
И сега като
видях познатия силует на новопостъпилия в къщата кекс, една лека вътрешна усмиква се
разля по стомаха ми.
-А! Кекс! -
рекох, не без малка ирония.
-Този е
различен - рече свеки.
-Е, те
всичките са ти различни - казах го, но не предполагах какво ме очакваше.
След обед си
отрязах едно парченце, хем за да уйдисам на въпросителния поглед на свеки, хем за да помогна и на сина с изяждането. Интересен кекс. Много ароматен, сочен, със
стафиди (всичките на дъното), само дето изглеждаше като наполовина.
-Нещо не е
могъл да се вдигне както другите. Иначе е много вкусен.
-Ми как ще
се вдигне като му падна капака на лампата вътре.
-Какво?!
-Лампичката
на фурната нали има предпазен капак? Еми, гледам паднал у сред кекса.
Толкова беше
абсурдно и невъзможно това дето го каза, че чак мъжът наостри уши:
-Какъв
капак? Къде падна?
Свеки
повтори цялата история, този път на сръбски, което прозвуча още по-абсурдно!
Та значи,
трябвало жената да отвори фурната, за да извади нашественика от кекса и той,
естествено,СПАДНАЛ.
НО на всичко
това свеки имаше свое обяснение.
-Аз още
докато бъркам кекса, идва внука и ме пита какво правя и аз
казвам:"Колач" А той ми вика:"Е, бабо, йебо те колач!" И
на, виж как стана! Баш!
-Нищо му
няма! -рекох, с леко чувство на вина - Пак ще го изядем...
-Аз ти
казах, че е различен!!! - ухили се свеки.
Смяхме се,
чудехме се и пак се смяхме!...
И в този
момент се сетих за гениалните строфи на Валери Петров:
"Значи
могат нещата да се случват без мен..."
Да, само че
там става въпрос за това как фикусът бил пораснал в негово отсъствие, което е
нещо що-годе предвидимо и обяснимо. Но да ти падне капака на лампата на фурната
по средата на кекса, това не е могъл и да си представи! Със сигурност!
