9
май, 2012
Детето пак
го няма за обяд и затова всеки пак си яде каквото си иска и когато си иска. Има
агнешко от онзи ден и риба от вчера за доизяждане. Не мисля ни да се доближавам
до печката. Бях си наумила да ходя до ателието да продължа куклата за
"Вещиците". Но пък имаше много работа на компютъра. Не може всичко
наведнъж! Едно по едно.
И то така си
отиде цялата сутрин. По едно време огладнях и извадих рибата, обезкостих я с
намерението да си направя рибна салата с маслини, лук и кисели краставички. Но
така и не се стигна до салатата, започнах ги така, както си бяха в бурканите!
Хапка риба, хоп маслинка, хоп, малко краставичка. Лук ме домързя да чистя. Даже
не стигнах до масата! Така ми беше сладко. Няма кой да ми се кара! Нали аз съм
майката мърморана, няма сама да мърморя на себе си?! А детето го няма да ми се скара за лошия пример. Еми...сладко ми беше
да си чопвам от тук от там.
Завърших с рибата и продължих с работата на
компютъра.
Това, което
направих днес е против всички правила. Това е точно това, което учим нашите
деца, че не се прави така! Не се яде прав! Не се яде от буркана! Сипи, пък
седни на масата, с прибори със салфетка, с постелка и т.н. Дааааааа, но от
време на време е сладко да си хапнеш като в студентските години, на бързо и ей,
тъй на, разбойническата!
Мъжът и той
по едно време огладня, но много по-късно. Аз вече се стягах да излизам, седнала
съм на масата да се гримирам и да му правя компания. Той си хапваше агнешкото,
също като мен, директно от йенската тенджерка.
Той си
хапва, а аз срещу него се рисувам на огледалото. И изведнъж се, нещо в кожата
на шията ми ми се видя странно. Увиснала тъжно, като черво за наденица. Някакво
положение на главата ми разкри това нейно ново състояние. Чак сега обърнах
внимание колко се е променила! Сетих се, някой беше казал, че възрастта на
жените се познава по шията. Никога досега не ме е притеснявала възрастта ми,
времето си е време, и възрастта си е възраст. Не можеш да ги спреш, не можеш да
ги върнеш назад, за какво тогава да се тръшкаш и притесняваш.
Но сега този участък кожа ме заинтригува. Пипам, пипам, не
мърда, все си виси! И изведнъж се
погледнах с други очи. Даааа.... Започвам да остарявам... Тялото започва да
върви назад. Кожата започва да губи еластичността си, но не си и представях, че
усещането, когато я пипаш е толкова забавно. Като нещо чуждо! Преди, като си
беше всичко на мястото, хич не съм й обръщала внимание, струваше ми се нещо
нормално. Еми, младост! Сега седях загледана в малкото огледалце и
си играех с това увиснало парченце от моето тяло. Трябваше да започвам да
свиквам с това.
Това да си на средна възраст си има и своите добри страни. Като
например, от скоро вече не ми казват "момиче", а "госпожо".
А, така! Малко уважение, стига с тия лапешки истории!
- К'во
гледаш там?! - изведнъж ме стресна гласът на мъжът ми - Какво пипаш?
-Гледам си
кожата на шията, че се мятка наляво-надясно, гледай! Накъдето я бутна, натам
отива и там си остава.
-Не се
заглеждай много.
-Що, бе?
Смешно е и забавно -погледнах часовника - Ох, трябва да тръгвам...
И тръгнах. И
крачех някак си по-различно по улицата, със самочувствието на госпожа. Ха! Айде
някой да посмее само да ми каже "госпожице", или "момиче"! Ще му покажа аз онова
висящо парченце под брадичката, па сам да изчислява на колко години съм. Ше му
се не види!
От това
заглеждане, обаче, само едно нещо ме притесни. Че изобщо не си даваме сметка
колко бързо лети времето. Докато се обърнеш и от "госпожа" си станала "бабе". И се
притесних за мечтите си.
Тайничката
ми мечта беше да се науча да рисувам. Трябваше да минат повече от 20 години, за
да се осмеля и да стигна до първата крачка. Научих се да рисувам и не можех и да си представя
преди колко удоволствие ми доставя, колко ме изпълва със задоволство, че нещо
съм сътворила, нещо красиво, нещо, което радва очите. Е, няма нужа да съм велик
художник, рисунките са си лично за мене или за подарък за мои приятели. Една моя мечта видях осъществена. И разбрах,
че не е толкова трудно. Трудно е да се осмелиш да започнеш. И че нямам още 20 години, за да се каня да осъществя някоя следваща мечта!!!
И реших да
си направя списък с нещата, които искам да направя, преди да е станало късно.
Не искам да ги забравям, не искам да "не ми остане време" за тях.
Защото както казва свеки:
"Дане
иде, а године лете!" (Дните си
вървят, а годините летят!)
Вечерта се
прибрах скапана. Само отворих хладилника. И си направих едно чудесно мезе за
душата на Госпожата: интегрален хляб (домашен, естествено) с руло от козе сирене и конфитюр от лук. Звучи като
паднало от небето. Ммммм, има нещо такова... Конфитюра от лук беше "изпаднал" от
остаъците на онзи "Весел лук", който бях направила преди почти сто
години. Стоеше си в хладилника и от време на време участваше в някое ядене като добавка или гарнитура. Днес реших да
приключа с него и сътворих това простичко парче удоволствие. Записвам си го тук, защото
комбинацията е много сполучлива и дори само за това си струва пак да направя
конфитюр от лук, колкото и време да отнема. А е просто:
Лук, нарязан
като за манджа, с една лъжица захар, лъжица балсамов оцет, може и малко червено вино,
ври тихичко поне час. Докато се карамелизира. Много е добре! Остава! Госпожо!
