23 май, 2012
Мразя такива
дни, които остават и ги помня с кавга, а не с целувки. Но явно е, че са
неизменна част от семейния живот. Никой, не може да ме убеди, че семейният му
живот е постлан с рози. От началото досега. Ако са година две, може би, но ако
са повечко, абсурд!
Не ме
притеснява това, повече ме притеснява, че напоследък се караме за глупости. Не
разбирам защо. И става толкова спонтанно, като градушка от ясно небе. Мисля, че
причината са цигарите. Мъжът се опитва да ги откаже отново и явно това му е
изпилило нервите, държи се странно, говори странно. С друго не мога да си го
обясня. Знам, че трябва да се изтърпи този буреносен период, но понякога и аз
не издържам. Тези резки смени на настроението ме измарят.
Та днес
историята не беше нищо ново, случвало се е и друг път. И то много пъти. Толкова
пъти, че мога предварително да усетя накъде отива и да се опитам да предотвратя
крайния резултат.
Имахме
сутринта представление. Хубаво представление, доре мина, ние си го наресахме и
хората го харесаха, какво повече?
Детето
нямаше да се прибира за обяд, така че можехме да не бързаме да се прибираме. И
така се разточихме по пътя, без никаква ясна идея какво точно да правим и къде
да ядем. Тук не се спряхме, там не ни хареса, там пък скъпо било... И без да се
усетим стана мноооого часа. Аз огладнях. Гастрита ми започна да стърже с онази
гадна струна, която се впива в мозъка.
Започнах да
намеквам, че съм гладна, после да го казвам с повишен глас, но като че ли
думите ми отиваха в пустинята. Никаква реакция! Никъде не беше удобно за
спиране според моя мъж. Видях, че се запътваме към къщи и с яд разбрах, че съм
изпуснала момента да се тръшна на първото изпречило се пред мен столче на някой
бар и да забия с инат байрака, че тук ще се яде! Не ми се готвеше днес, не
исках да готвя. Бях уморена, краката ме боляха, не исках да се прибера и да се
захвана с готвене. А и нямаше какво да се готви.
Прибрах се
ядосана, не, бясна. Мъжът отиде до магазина уж нещо да купи. Пита ме да ли има
яйца. Казах кратко: три. Не исках нито да чуя, нито да говоря!
Тръшнах
тигана на котлона и се захванах да
приготвя нещо. Сложих наколко гъби на
плочата, две яйца и половин червена чушка, да се пекнат, колкото да не са
сурови.
Идва мъжът и
носи чорисо, т.е. червена наденица. Само това, без яйца. Хора имало! Разбира
се, че ще има, нали е време за обяд! Аз защо не искам да се занимавам!?
Както и да
е!... Сложих всичко в една чиния и я тръшнах на масата. За да освежа малко вкуса и зползвах новата си подправка, която си купих и засадих преди няколко дни - лимомена мащерка. Придаде много интересен аромат, но неможа да спаси положението. Мъжът си наряза чорисото
и безмълвно всеки забоде поглед в чинията си.
И тогава ми
направи впечатление, че гъбите са станали черни. Те по принцип пускат черничко,
но този път беше повече от обикновено! Като въглен! Сякаш беше чернилката от
чувствата ми, от яда ми, от умората и нервите ми! Спрях се за миг. Сама се
тровех. Със собствените си черни мисли. Но просто бях вече зверски гладна... И
всичко ми се изля като черна лава. Беше лесно да не се стига до тук. Много
лесно. Просто трябваше да седна и да кажа: Тук ще е! Не го направих и сега сама
си патех от собствената си глупост.
Затова
вечерта, въпреки че ми се спеше, се захванах да приготвя нещо за утре. Каквото
и да е! Но да не се случва, каквото се случи днес! И никакви разходки! Право в къщи!
