Шампанско с грозде и банички

1 август, 2012

Първи ден след ваканцията, първо четене на текст.

Това трябваше да се отбележи! Като се чухме с мъжа вчера, той каза, че трябва да гръмнем шампанско. Да, бе! Да не е Нова година?! Но пък от друга страна, защо не? Шампанското дава един празничен отенък на нещата. Прави денят различен. Нов! Едно е да пиеш бира, друго, вино, а за шампанско да не говорим!

Аз не обичам тази напитка. Нещо не ми влиза в диапазона. Предпочитам чаша вино или добра домашна ракия. Но тук случаят изобщо не ставаше дума за моите лични вкусове! Трябваше да погледна нещата през очите на другите. Трябваше да променя техния ден, не моят. И за това се реших да купя бутилка добро шампанско, а не от ония дето боли глава. Даже изрових начин да го охладя, че да пиеш топло шампанско през лятото си е чист грях! Добре, че имах подръка добри приятели с хладилници...

Снощните банички бяха опаковани сутринта и чакаха реда си в ателието. Тайният ми план беше да свършим с първото четене, с беглия анализ, да минем по веднъж песните и след това тайно да приготвя масата и да гръмнем шампанското. Малко ми се объркаха плановете с чашите, защото бях убедена, че има едни изостанали от някакъв купон в локала, но се излъгах. Трябваше да тичам за чаши, та малко се развали изненадата. Но пък девойките ми не са от онези, дето се стряскат от такива глупости.

Шампанско, грозде, бадеми и микро-банички. Направо си беше лукс!

Така трябва! Каквото началото, такъв да е финала!!!   

Рибена супа за детето

28 юли, 2012

Страннен животински вид сме майките. Грижата ни за прехраната на децата ни понякога минава всякакви граници.  Те растат, стават големи мъже и жени, но ние като че ли напук не искаме да си дадем сметка и продължаваме да "се грижим" за тях, да кръжим като орлици над главите им, за да им направим сянка, да ги предпазим от трудности и болести, да им спестим главоболия.

Слува се и ще се случва в хиляди и милиони семейства.

Детето вече отдавна не е дете. Ходи на работа, живее само, има свой собствен живот. Но току виж цъфне някоя събота или неделя да хапне пак от мамините манджи и да се наслади на домашния уют. А защо не и за да чуе добре познатите стари разговори.

И майката придобива друг вид. Каквото остане от масата се прибира в кутийки, надписва се старателно и се опкаова в багажа на "детето", та да има какво да яде като се върне с самотната си квартира в големия град.

Спомням си, някога и аз така живеех и учех в големия град. Наслаждавах се на свободата си с широко отворени ноздри. Но върнех ли се у дома за събота и неделя, всичко това изчезваше. Детето си е дошло! Майка ми, дето преди това обикновено все се карахме, ставаше мила и обичлива! И ми пълнеше багажа с буркани с манджи, за да имам какво да ям "там". Е, как човек да се научи да готви?!!

Но няма да отричам, че ми беше приятно да чувствам обградена с внимание.

Беше различно...

И сега с умиление гледах приятелката ми как стяга кутийките от китайска храна, пълни с нарочния остатък от рибената супа, за да поемат път към големия град в багажа на сина й. Прилежно надписани, да не се чуди "детето" какво е. Даже написа "1", та да знае, че е "първо" ястие. Да не се обърка случай но да го яде "за второ".

Ох....... Забравила е май когато е била студентка, че ти е все тая какво е, важното е да го ИМА и да става за ядене! Или можеби точно, защото добре си спомняше тези години, искаше да спести на "детето" този хаотичен и недостаъчно здравословен начин на ядене.
Но, къде ти?! Няма спасение!!! Всеки трябва да мине през този етап по реда си. Сега беше негов ред, как иначе после ще има спомени?

Сама на рибна салата и напред

21 юли, 2012

Сама. Събуждамсе и инстинктивно тръгвам да правя чай, и да мисля нещо за закуска. Още преди да съм станала, се спирам. За кого? Сама съм. Няма смисъл. Изведнъж времето доби невероятни размери. Стана необятно, не толкова от обема си, колкото поради липсата на старите мотиви за организиране. Сега имах всичкото време само за мене! И не знаех какво да правя с него. Как да го организирам, от къде да започна, кое ми е важно, кое е от навик и кое е за мен, нищо не разбирах. Върнах импулса да стана назад. Спрях се и се замислих. Нямаше нужда да се бърза, да се прави каквото и да е за когото и да е!

А как живеят самотните хора?!

Всичко това ми се струваше толкова ново и непознато, че не знаех какво да правя.

Само едно беше сигурно. Чая! Три чаши! Една след друга. Да, това ми даде време да се осеферя и да си помисля кое ще е следващото, и следващото...

Можех да ям когато си искам и каквото...има. А имаше една изоставена половин скумрия, мариновани краставички и разни бурканчета с недостатъчни количества в тях. По едно време огладнях, не знам в колко часа, не погледнах, нямаше значение. Забърках набързо една рибна салата с маслини, сухи домати в зехтин от бурканче, и всичкия останал лук от сандъчето (собственото производство). И я ядох с клечки!!! И на дивана!!!

И цял ден правих неща, които години съм отлагала да направя, дали защото съм чакала на друг, или защото съм си мислела, че са прекалено сложни за мен.

Запретнах ръкави и започнах. Без да го мисля. И нещата станаха ! За първи път от толкова години!!! Не можех да повярвам!!! Можех!!!

Защо не бях го направила досега?!

Само е трябвало да започна...

Домашни купешки банички

20 юли, 2012

Пак се повтори старата история. 

АЗ му меся баница, той пък трябвало да излиза. ПАК!

Еми, яде си баничката вряла и по пътя.

Аз, обаче съм горда със себе си.

Най- после, с толкова баничарски опит, който имам зад гърба си, успях да направя баничките почти като купешките!!!

"Почти", защото станаха по-хубави. Не толкова мазни, не така клисави и не с грозна извара като купешките. Станаха просто перфектни! Малки симпатични банички от баничарница, от онези от по 10 стотинки. Големите струваха 20. Мили ученически спомени нахлуха в главата ми!...

От онези години, когато животът изглеждаше толкова прост! И евтин!

Милите ми банички, пренесоха ме във времето със скорост непозната ми досега. Гризках си баничката и не бях в това време! Бях пак ученичка 3-4 клас, в междучасието, токущо излязла от опашката на училищната лафка, с вряла баничка в ръка - малка, за 10 стотинки.

Мисля, че открих новото име на пренясящите ни през времето тунели - казват се "банички от 10 стотинки".  За мен! За друг може да се казват по друг начин, но със сигурност пак ще е свързано с емоции и чувства от детството, тогава, когато всичко опитвахме за първи път и имаше много по-голямо значение, отколкото в който и да е по-късен момент.

Животът тогава ни се показваше в пълните си разноцветности, и ние го приемахме с отворени сетива!

Може би затова спомените от детството са толкова силни и затова все се връщаме към тях, за да открием цветовете, които вече познаваме. 

Нови стари ножове

19 юли, 2012

Обичам ножове. В кухнята ми има цяло едно голямо чекмедже, отредено само за ножове.

И всичките са извънредно остри, винаги! И ръцете ми са нарязани, редовно! Имам само един пръст, по който нямам белег от порязване с нож -кутрето на лявата ръка. Как се е спасило незнам, но може и да е било порязвано милото, самодето не е останал белег. Помня ли вече!

Историята с ножовете, както и повечето истории човешки, започва още от ранното ми детство.

Остренето на ножовете има славата да е мъжка работа, макар че не разбирам защо, след като жени са тези, които повече режат в кухнята.

Затова и двамата ми дядовци, (както и баща ми , разбира се) бяха отговорни за това занятие и всеки от тях си имаше свой си начин за острене на ножове.

Единият остреше с камък, класическата. Когато трябваше да се наточат ножовете, което обикновено ставаше чак когато баба ми вече неистово викаше, че "Кога най-после", дядо ми заемаше важно позиция в средата на масата. Слагаше до себеси  малко легенче с вода и започваше бавно да плъзга ножа по камъка, като че ли правеше нещо много свещено. Този ритуал така ме запленяваше, че един ден го помолих да ми разкрие тайната на всяко движение. И така разбрах как, защо и от къде на къде се движи ножа, за да се наточи.  Винаги от върха назад и винаги от дебелото към острото!

По-късно, бидейки на другото село, при другия ми дядо, заразена от ножовата вълна, взех, че го попитах и него как той точи ножовете. Май тайничко исках да се направя на незнаеща, за да съпоставя двата метода. Истина е, че когато се направиш на балама, повече ти обръщат внимание.

Дядо ми обаче не ми остави много време за тайнства. Просто ме заведе до "машината" . А машината, представляваше един голям кръгъл камък с дупка в средата, към който беше свързан някакъв мотор, който го караше да се върти. Имаше си и ръчка отстрани, но това явно беше остатък от "примитивните времена".

Божеееее! Колко просто било! Натискаш копчето, допираш ножа при подходящия ъгъл и само поливаш с вода, от време на време! Цивилизация! Еволюция! От тогава на това село лятото не можеше да се намери нито един тъп нож. Всичките ги точехме ние, децата, аз първа!

Да, обаче лятото свършва и се връщаш в реалността на градския апартамент, където как да си инсталираш тази "машина"? Няма как.

Затова се върнах към начина на първия ми дядо, което ме и научи, че колкото по-примитивни са нещата, толкова по-малък е риска за засечка. И до ден днешен тази поука си е валидна. Доказва се със всеки изминат ден, но... иди че го обяснявай това на децата ни!

Моите ножове АЗ си ги точа! Имам си хубав камък, от най-хубавите. И им отделям време и внимание, нищо че после ме режат. Но затова пък режат! Винаги!

Днес обаче мъжът ме изненада, като извади еидн куп странни ножове, които си беше закупил по разни поводи. И мен ме зарадва с един невероятен екземпляр за филетиране. Тъкмо бях извадила едни пилешки филета, за да направя набързо нещо за ядене и той наизвади "новите си играчки". Трябваше да се изпробва и този нож. Така леко навлезе в месото, нака незабележимо, почти невидимо го наряза, че ако не го държах аз, щях да кажа че е лазерен или нещо подобно супер мега остро! И тогава изведнъж си представих нещо зловещо. Какви чудесни инструменти създава човекът. Толкова съвършени, че убиват незабележимо. Този нож беше съвършеното доказателство! Един прост инструмент, един от най-простите - нож!

Защо със създаването на живота не сме толкова изобретателни и съвършени? Имаме някакъв вроден инстинкт за унищожаване, който сигурно един ден ще се превърне,  в самоунищожаване...  Ако вече не е... Ох, и аз пък... От къде тръгнах, па къде стигнах!