19 юли, 2012
Обичам
ножове. В кухнята ми има цяло едно голямо чекмедже, отредено само за ножове.
И всичките
са извънредно остри, винаги! И ръцете ми са нарязани, редовно! Имам само един
пръст, по който нямам белег от порязване с нож -кутрето на лявата ръка. Как се
е спасило незнам, но може и да е било порязвано милото, самодето не е останал
белег. Помня ли вече!
Историята с
ножовете, както и повечето истории човешки, започва още от ранното ми детство.
Остренето на
ножовете има славата да е мъжка работа, макар че не разбирам защо, след като
жени са тези, които повече режат в кухнята.
Затова и
двамата ми дядовци, (както и баща ми , разбира се) бяха отговорни за това
занятие и всеки от тях си имаше свой си начин за острене на ножове.
Единият
остреше с камък, класическата. Когато трябваше да се наточат ножовете, което
обикновено ставаше чак когато баба ми вече неистово викаше, че "Кога
най-после", дядо ми заемаше важно позиция в средата на масата. Слагаше до
себеси малко легенче с вода и започваше
бавно да плъзга ножа по камъка, като че ли правеше нещо много свещено. Този
ритуал така ме запленяваше, че един ден го помолих да ми разкрие тайната на
всяко движение. И така разбрах как, защо и от къде на къде се движи ножа, за да
се наточи. Винаги от върха назад и
винаги от дебелото към острото!
По-късно,
бидейки на другото село, при другия ми дядо, заразена от ножовата вълна, взех,
че го попитах и него как той точи ножовете. Май тайничко исках да се направя на
незнаеща, за да съпоставя двата метода. Истина е, че когато се направиш на
балама, повече ти обръщат внимание.
Дядо ми
обаче не ми остави много време за тайнства. Просто ме заведе до
"машината" . А машината, представляваше един голям кръгъл камък с
дупка в средата, към който беше свързан някакъв мотор, който го караше да се
върти. Имаше си и ръчка отстрани, но това явно беше остатък от
"примитивните времена".
Божеееее!
Колко просто било! Натискаш копчето, допираш ножа при подходящия ъгъл и само
поливаш с вода, от време на време! Цивилизация! Еволюция! От тогава на това
село лятото не можеше да се намери нито един тъп нож. Всичките ги точехме ние,
децата, аз първа!
Да, обаче
лятото свършва и се връщаш в реалността на градския апартамент, където как да
си инсталираш тази "машина"? Няма как.
Затова се
върнах към начина на първия ми дядо, което ме и научи, че колкото по-примитивни
са нещата, толкова по-малък е риска за засечка. И до ден днешен тази поука си е
валидна. Доказва се със всеки изминат ден, но... иди че го обяснявай това на
децата ни!
Моите ножове
АЗ си ги точа! Имам си хубав камък, от най-хубавите. И им отделям време и
внимание, нищо че после ме режат. Но затова пък режат! Винаги!
Днес обаче
мъжът ме изненада, като извади еидн куп странни ножове, които си беше закупил
по разни поводи. И мен ме зарадва с един невероятен екземпляр за филетиране.
Тъкмо бях извадила едни пилешки филета, за да направя набързо нещо за ядене и
той наизвади "новите си играчки". Трябваше да се изпробва и този нож.
Така леко навлезе в месото, нака незабележимо, почти невидимо го наряза, че ако
не го държах аз, щях да кажа че е лазерен или нещо подобно супер мега остро! И
тогава изведнъж си представих нещо зловещо. Какви чудесни инструменти създава
човекът. Толкова съвършени, че убиват незабележимо. Този нож беше съвършеното
доказателство! Един прост инструмент, един от най-простите - нож!
Защо със
създаването на живота не сме толкова изобретателни и съвършени? Имаме някакъв
вроден инстинкт за унищожаване, който сигурно един ден ще се превърне, в самоунищожаване... Ако вече не е... Ох, и аз пък... От къде
тръгнах, па къде стигнах!
