16 юли, 2012
Днес утрото ми подари прекрасни моменти, от тези, в които усещаш как почти
докосваш щастието.
Някакъв
импулс ме изтика от къщи още щом станах. Дори не си изпих обичайните три чая, а
направо хукнах към парка. Какво ли не прави с нас хубавото време!
Разхождах
се, мислех, разхождах се, мислех и по едно време се спрях. Усетих, че така
разходката няма много смисъл. Пак оставах затворена в мислите си, а уж целта
беше да се откъсна, да серазсея, за да ми дойдат нови, че старите вече ме
задръстваха. Та затова спрях, огледах се и видях дървото пред себе си - а!
Черница, бяла черница! Височка, стройна, красива и бяла. Тъкмо започваше да зрее. Но пък
плодчетата й, с онзи примамлив кехлибарен цвят, бяха абслютно недостижими! И
тогава си спомних, че много близо до това място има друга черница, черна. И
даже май бяха две! Помнех го от преди
няколко години, когато го открих вече почти презряло и сладко си похапнах от
клоните му. Сега с любопитство се
отправих към мястото.
Там си беше,
естествено, но леко променено! Не го бяха отрязали, но добре го бяха
подкастрили. Най-ниските клони бяха доста височки, но все пак достижими.
И изведнъж
хлапето в мен проговори. Онези детски спомени, когато се катерехме по черниците
на селото. Бабите ни ни викаха отдолу:
-Мооо, още
не са узрели, мооо....
Ние, обаче
ние не им вярвахме:
-Как да не
са узрели?! Гледай колко много узрели има.
-Ма, чакайте
да узреят, падат на земята и няма какво да са катерите по дървото.
-Да, бе да!
Само си търсехме повод да се катерим по дърветата.
Чениците
никога не зреят наведнъж. Започват първо тук там да има узрели, после малко
повече и, когато вече около 70 процента от плода е зрял, започват да капят. Е,
тогава не са хубави, особено черните, защото много цапат и остават лекета,
които от своя страна провокираха други кавги. Е, тях предпочитахме да си ги
спестяваме!
Обичахме
черниците и редовно им проверявахме реколтата. Само едно не ни беше ясно. Защо
се казваше "черница"? Айде за червената иди-доди, макар че не е черна
а е червена, но като узрее почти е черна. Но пък бялата, защо не се казва
"белница", например, а "бяла черница"? Голямо противоречие!
Оглеждах под
дървото и се чудех дали да се напъна да докопам някое клонче. И го докопах!
Едно, после още едно, после още. Разбрах че, брането на плод от дървото е като
колелото, не се забравя. Още щом хванах първото клонче и се огледах за
следващото, прецених добре как да го стигна използвайки, този, който държа и
т.н. За мое огромно учудване, детският ми опит за това как се яде плод от
дървото и как да докопаш по-високите клони, не се беше изгубил. Не можех да спра! Черницата тъкмо започваше
да зрее, имаше някои добре узрели, други не толкова. Даааа, добре си хапнах за
закуска! Обещахме си пак да се видим с черницата и си казахме довиждане.
Отдалечавайки
се вече, оглеждах моравите ми пръсти си
на ръцете, сигурно и езикък ми беше в същия цвят. И тъкмо се оплезих на себе си
в опита си да го видя и чувам:
-Добър ден,
красавице! Господ да те благослови! Ех, че си хубава! - един човек ми говореше
на мен... Заплетох си моравия език и само успях да отвърна:
-Ми...
Благодаря...
Загледах го
дали нещо не се бъзика с мене или пък нещо ще иска. Но не, човекът си продължи по
пътя и даже не се обърна да ме погледне повече.
Нямаше къде
да се огледам да проверя да не би да съм се омацала около устата, че затова ми
го казва, та смутено се запътих към къщи. Там проверих какво е положението и се
успоких. Нямаше външни белези около устата ми, че съм яла черница! Значи
човекът просто ми казваше добър ден и че съм хубава! Аз, пък... Май съм изгубила тренинг за такива
комплименти... Все пак ми стана хубаво! Много хубаво! Благодаря на черницата!
Пак ще намина!
