Тази сутрин
се събудих се непреодолимото желание да нарисувам пролетта. Може би напук на
тоя смачкан, грозен и дъжделив ден!
Тази идея ми
се мъдри още от преди няколко дни. Вчера даже си избрах снимката (една чудесна
снимка!) и се нагласих. Сядам, отварвм си боичките а то, свършило се жълтото.
Как да се нарисува пролетта без жълтото! Ами нали точно това е цветът, който
още не знае, че ще стане зелен?!
Айде до
магазина за боички... Та пак не се получи.
Затова може
би тази сутрин желанието ми да нарисувам пролетта се повиши на десета степен.
Дъждът помогна много, но това, че знаех че в палетата ме очакваше една чисто
новичка жълта боичка, която чака да стане свежо пролетно зелена ме накара да
стана като пружинка!
Преди обае
да се захвана с пролетта, трябваше да се захвана с хляба.
Много
отдавана вече не купувам хляб. Не ми харесва испанския хляб, който всъщност са
френските франзели. Има и селски, ама е толкова скъп, че ми излиза по-на сметка
аз да си го правя. Пък и го правя с естествена мая и много малко купешка. Имам
си в хладилника една ферментирала кашичка, която от време на време подхранвам,
за да не умрат добичетата от глад вътре и тя ми е майката-мая. С нея хлябът
придобива съвсем различен вкус и вид - по-стегнат е, не се троши толкова много,
има много лек киселикав вкус, приятен
дъх на фементирало тесто и, най-важното, не дразни увствителните стомаси. А
най-забавното е, че всеки път става различен!!!
Толкова
много предимства никак не са за пренебрегване, затова запретнах ръкавите и
набързо забърках днешния хляб:
400 черно
брашно и 350 просто бяло.
Долу-горе,
вече не го меря, че да се изненандам повече от резултата.
200 грама
мая-майка,
400 мл
топличка водичка, малко сол и БЪРКАЙ!
Даже не се
стигна до месене, щото още като вземе да се скупчва и да се стяга му слагам
малко олио, за да не ми лепне по пръстите и го оставям така да втасва. Черното
брашно иска повече вода, за да е по-леко и да може по-лесно да се вдигне. Иначе
става степаво и хлябът е по-тежък.
Не ми отне
ни 5 минути!
Зарязах го
на топличко в печката и с вътрешна усмивка се запратих към малката стая да
рисувам на светло.
Голям зор
видях с тая рисунка!!! Дали защото дуждът гадно напяваше, че скоро тия цветове
от снимката няма да ги видя, или защото облаците бяха толкова черни, че
по-светло беше на осветлението в банята отколкото до прозореца, а как да
рисуваш слънчево време когато наоколо е мрачно като в задник?!
След малко
пък изгря слънце, за малко само и после пак затръшка. Е, как да се оправи човек
с настроението си, как да разбере дали да му е слънчево или мрачно, като и
самото време не знае!?!?
Както и да
е, времето мина неусетно и аз съвсем забравих за хляба. Като се сетих беше се
надигнал толкова много, че щеше да излезе от купата.
Изсипах го
на плота, разтеглих го и вдъхновена от обещаващите резултати и по
художествената, и по хлебната тема, смело наръсих с маково и сусамено семе, ДА
ИМА!
Навих си го
на рулце, закръглих го о всякъде и пак го бутнах в печката на топло.
Айде,
обратно на рисувателната площадка.
Ама толкова
ми беше кеф! Рисувай, мечтай, страдай, меси, наричай, ядосвай се, пак мечтай...
Кога ще порасна най-после?! (би ми казала майка ми може би)
Пораснала
или не, рисунката доби вид достоен за внимание.Ми, ей я на:
За любител
рисувач какъвто съм аз, мисля че се справих. Е, знам че има грешки, има още
какво да се.... Лелееееее хляба!!!!!
Така се беше
разпльокал миличкия, че ми стана мъчно...
Забравих го
на по-топло и за по-дълго отколкото трябваше и той се беше разлял като пица по
тавата.
Въздъхнах с
мъка и на ум му се извиних, че го забравих. Толкова можах да направя...
Завъртях ключа на фурната на мах и пак му се извиних.
Опече се но
си остана обиден.
Хлябът иска
да го обичаш. Само тогава става. А аз го зарязах като сираче.
Толкова се
чувствах виновна, че като се опече нямах търпение да изстине и отрязах
крайшника за да видя дали и вътрешно е толкова обиден колкото и външно. НЕ!
Отвътре ме очакваше една душичка, нежна, топла и ухаеща на селска фурна! Да, беше ми простил, че съм го
забравила.
Може би ако
му бях дала още няколко "прегръдки" (т.е. Да го преметна само няколко
пъти, за да се събере в себе си) можеше да стане още по-добър. Но и так беше
добре.
Отказах се
да ям друго за обяд, само хляб, топъл черен хляб. И за вечеря пак.
Нямаше как!
Дължах му го.
