Пиле, гъби, бира и рокендрол!

Днес изфирясах!!! Пуснах си радиото на хард-рок станцията, сложих престилката на голо (топло бе!), отворих си бира и бясно започнах да готвя. Лудница!!!

Но да обясня защо и откъде тръгна тази истерия.

Преди няколко дни мъжът заяви: "Недей да готвиш! Няма смисъл. Като готвиш е хубаво и всичко изяждам, и така... По-добре не готви."

Добре. Не готвих. Известно време. По цял ден съм в ателието, отида до магазина, взема си някоя глупост, запълня дупката. Но така си развалих чревния тракт, че червата ми затракаха, а за стомаха да не говорим! Добре. Започнах да си приготвям нещо набързо и на място, в ателието. Имам микровълнова, имам си малко, много мъничко котлонче... За малки и прости неща става. За чай. И за горене на очички (специалистите по кожа ще ме разберат). Но не става за готвене. Нямам ни сол, ни подправки... Скучна работа.

Изкарах така "известно време"... А мъжът? Той не яде. Или яде бисквити, или хляб и салами. Аз обаче не издържах! Накрая ми писна и започнах да си готвя от вечерта или рано сутринта. Планувам си времето и си нося храната в кутийка към ателието.

Вчера, например си направих един чудесен ориз. Стомахът ми така ми се отблагодари!!! Вкусен, ароматен, ориз с чушки и малко орехи.

Днес беше ред на следващата екзалтация. Казах си "ще готвя!!!" А мъжът като чу, каза: "Донеси и на мен..." Без "моля"

Минах през магазина и взех две бутчета, една червена чушка, малко шампиньони и се прибрах. Тогава дойде ред на престилката, бирата и радиото.

Беше наистина лудница!!!! Сама в къщи! С музика до дупка! Ножът като че ли сам заработи, не ми трябваше ни да мисля! Пилето бе обескостено за секунди! Е, оставих си самите кокали за огризване :) Поръсено с любимите ми подправки: кимьон, черен пипер, чесън на прах, сол и зехтин. Пльос в тигана на мама! После идва ше ред на капака да ги задуши малко. Докато изчистя печурките. Тогава се сетих за гъбите от гората на село, оххх!!! Как ми се прииска една булка-гъба да имаше вместо тези разводнени печурки! Веднага си представих как би изглеждало с нея, но тутакси махнах образа, за да не се разплача от мъка! Сложих и половината чушка и веднага захлупих. Малко чесън на ситно и струйка течна сметана сложиха венеца на това динамично ядене.

Радиото дънеше яко, беснеех като луда из къщи!!! Беше ми кеф, ама много кеф!!! Ха! Не искал да му готвя. А какво да правя?! Да ям болклуци?! Моят стомах не е свикнал на това. А аз си обичам стомаха, и червата, и "дупето". И рокендрола!

А защо като сготвя, идва и ми го изяжда?! Не няма да се разберем така, трябва да има нови правила. Ще ги измисля!!! НО няма да спра да правя това, което обожавам. То е все едно да се отречеш от част от себе си. Не ме интересува нищо друго! Обичам да готвя, обичам рока и обичам да ям вкусно.

Приготвих му и кутийката, сигурно ще си я оближе и ще пита за още "не искащият да му готвя".

Отивам да бачкам, доволна от себе си, от музиката, от манджата и от бирата.

Айде!

Ущипани кебапчета и пролетни мисли...

Започнах с мислъта: Всичко е просто. Раждаш се, живееш и умираш. И край.

Но днес, както си седях на прозореца и примижвах сладко към слънцето, ближейки блаженствено полагащата ми се след гадното почистване бира, видях на прозореца отсреща бабата. Не пиеше бира, беше сама. Но гледаше не към слънцето, а към друга една баба, която едва-едва се тътреше с двете си патерици и подкрепяна от друга една жена, явно дъщеря или снаха и като че ли, чух мислите й:

"Аз поне още мога да се движа сама..."

И ми се приплака, не за тях, за мене си. И тогава разбрах как нищо не е просто! Нито раждането, нито живота, нито даже да се срещнеш със смъртта. И сигуно най-щастливи са онези, които даже и не се замислят за смисъла, за реда, за нещата. Те просто се раждат, живеят и умират. И понякога и раждането, и животът им и дори смъртта им, протичат в един същ дух: прост.

Що Господ не ми го е дал това? Защо ми е дал глава, която се пръска от въпроси, на които не намира отговори?! МИ, щото така трябва... 

И сега стоях пред тези две жени, облъскани от живота, стрепани от проблемите си в миналото и сегашното, но с много ясна перпектива за бъдещето. Смъртта е част от живота, но както не сме били готови за живота, така и не сме готови за смъртта.

Какво направих аз? Какви ги сърших? Готова ли съм да се видя на мястото на тези две жени? Избирам си тази от прозореца! Ами, не съм готова... Рано ми е... Рано? Ами че животът си лети с такава бясна скорост, нещата се сменят толкова бързо, че вече не помня какво ядох вчера, а не... Сякаш вчера беше когато се карахме с майка ми и бягах от къщи с яростната решимост да създам нещо ново и невиждано!

Сякаш беше вчера когато се влюбвах във всяко срещнато същество, което ми казваше една красива дума, глупачето...

Да, вчера беше когато заобичах като жена и станах жена и майка! Най-красивите ми мигове! И от там нататък корабът включи със скоростта на светлината!!!!!! Приземи ме пред една витрина с кисело мляко и гледах с празен поглед. Автопилотът ме беше докаръл до щанда, за да купя кисело мляко "за детето". Ами, че то детето не е тук!!! И скоро няма ни да си дойде! За какво да купувам кисело мляко? На мен ми дразни стомаха! Я да се махам от тук!

От тогава минаха дни, седмици, месеци... Няколко сезона се смениха! Сякаш нямат друга работа! И пак е пролет... Пак идва Великден... А само преди час беше Коледа!

Изблизах къщата от зимния мухъл и тъга...  Прегърнах слънцето и му благодарих, че се е върнало!

Включих тигана и си опекох едно бързо мезенце за бирата. Но образът на двете жени не изчезна... Даааа, мяй ще трябва да си сипя и едно винце!

С малко "ущипани кебапчета"! Но сипано в глинената чашка дето си изпразних тази сутрин. Брех, замириса на... Мелник! И ми замириса на България!

"Ущипаните кбапчета" са една смесица между сръбските ущипци и наште кебапчета, ама с кайма от немски хипермаркет. Глобализация!

Не ми се описва целия процес. Купих си някакви кебапчета на оферта, немски ли, испански ли, ама те нямат кимьон! Та трябваше да им развалям формата, да ги меся, да ги мачкам и накая вече толкова бързах да си опека мезето, че не ми се правеха пак на кебапчета и ги напльосках нащипани и безформени по тигана. То пък стана чудесно!

И с винцето от глинената чашка!...

Образът на двете жени изчезна, но се появиха образите на майка ми и свекърва ми...

И като напук зазвуча песен, която повтаряше безнадеждно, че "съм само човек, малък човек"...

Ох, нищо не е просто! Ни да умреш!!!