Бодлив морски рак

27 април, 2012

Днес детето пак го няма. И аз много късно се реших да готвя нещо. Днес е петък и идват пресни морски прудкти.

Гледам докарали пресни морски раци, от бодливите. Нямат много месо, но са изключително вкусни.

Има общо взето два основни начина за готвене на раците. Времето за варене варира в зависимост от големината им, но не бива да бъде повече от 10 минути. 15 ако е много голям рак.

Единият начин е, ако е жив още рака, се слага в студена вода. Казват, че се прави за да не се стряска животното. Това важи особено за охлювите. Месото не се стяга, а остава по-меко. Така казват. В бульона се слага доста морска сол, дафинов лист, аз сложих листа от целина, малко черен пипер. Не много неща. В момента на завирането се засичат 5 минути, рака се вади и се слага в студена вода, за да се спре процеса на варене. Така месото остава сочно и леко.

Другият начин на варене е като първо се остава да заври бульона. Слага се животното, което е вече мъртво, оставя се да ври 2 минути на силен огън и се изключва котлона. Оставя се да постои в горещата вода, за да поеме целият вкус на бульона. Не повече от 10 минути. Ако са повече раци, повече време, но не много, за да не стане сухо месото.

Не знам кой от двата начина е по-добър. Мисля, че разликата в резултата е минимална. Най-важното според мен е да не се вари много. По-добре да се извади преди, отколкото след.

Аз днес го направих по първия начин. Животинчето още беше живо, макар че едва мърдаше милото,  беше ми мъчно за него. Мислех си, че така като се затопля водата малко по-малко, по-малко ще се мъчи. Кой знае дали е така? 

Нали сме си самички с мъжото, никак не бързахме. Отделих месото от основата, смесих го с това от главата, сложих лимонов сок, магданоз, сол, черен пипер и едно ситно накълцано варено яйце. Седнахме си кротко с другарчето и си сипахме по чаша винце. Зяпаме телевизията, чоплим си рачето и така.....цял час. Добре, че не бяхме гладни. Рака не е ядене за гладни хора!

Сочни пържоли и Талярини със 3 сирена

26 април, 2012

Трябва да ги запиша!

И двете неща, които сготвих днес си заслужават вниманието, защото внесоха нещо ново в моя кулинарен опит.

Едното бяха пържолите за обяд. Звучи тривиално и скучно, но...

Нямах никакво време да се замислям. Сутринта репетиции, обяд и вечерта - рисуване. Това беше програмата за днес. Не ми се висеше ни по опашки. Само минах през по-празния магазин и взех едни вратни пържолки. Помолих да ми ги отрежат по-дебелички, около 2,5 см. Като се прибрах в къщи мъжът само ме гледа:

-Какво носиш?

-Пържоли!

-Охааааа!

Нямаше време за мислене. Само ги цепнах на каренца от двете страни, начуках ги с чука и ги намазах с една смес от подправки, която си донесох от Турция. А да. И ги намазах с три капки олио. Даже не ги посолих, а сложих сол на плочата, ей тъй на, на сухо. Като загря ги пльоснах. И това беше момента, в който разбрах, че детето пак ще излиза и то веднага. Ами сега?! Супата е готова, но пържолите... Засилих колтона на 20! Обърнах ги няколко пъти и ги махнах. Не ги пекох повече от 5 минути общо. Като ги извадих обаче, не ги сервирах веднага, а за да изстинат по-бързо ги нарязах напреко на едри пръчки. Поръсих ги със соев сос и малко лимонов сок.

-Ммммммм, че вкусно! Толкова е вкусно, че не се трае! - рече синът и беше толкова екзалтиран, че не можеше да стои спокойно на стола.

И наистина станаха перфектни! Може би защото бързах, незнам. Отвътре останаха сочни, а отгоре хрупкави. Соевия сос засили вкуса им, а това че ги нарязах на пръчки, освен че помогна за по-бързото им изстиване, им помогна а си пуснат сосчето. И така заедно със соевия сос, се образува едно вълшебство!

Наистина, перфектни. Никога досега не са ми ставали толкова сочни.

Още усещам вкуса им!

Вечерта ме чакаше друга изненада.

Тръгнах да правя паста.

Едно яйце, малко вода, малко сол и много малко олио (зехтин). Много брашно, до яко тесто.

Мързеше ме да вадя за една порция машинката и го разточих с точилката набързо. И понеже нямах много място за голяма кора, стана малко дебеличка. Сложих брашно, за да не залепва, навих я на руло и нарязах на лентички. Дотук нищо ново.

Новото беше пефектната комбинация от сирена. Записвам си я тук, за да мога да я повторя някой ден. За една порция:

Масло, колкото лешник

Едно триъгълниче топено сирене, Light естествено! 

Една малка бучка сирене фета

Течна сметана докато стане възгъстичко сосче.

До тук беше добре, много доре. Но вкусът се промени съвсем, когато прибавих и една шепа прясно настърган пармезан.

Малко лимонов сок и черен пипер завършиха тази фиеста на вкусове.

Чудесно! Върви ми днес!

Обяд-салата експерс

25 април, 2012

Днес детето пак го няма. Започвам вече да свиквам. 

А ми се е насъбрало за рисуване!!! Седнах и рисувах!

И това дето трябва, и това дето не трябва! Хич не се усетих как е странало 2 часа, после се изненадах когато стана три часа. Нито бях закусила, нито се бях сетила за обяд.

Но вече започваше сериозно да ми пристъргва. Така че, хванах се да направя един бърз обяд.

Изобщо и не помислих да ходя до магазина. Само отворих фризера.

Дааааааааа. Трябваше да помисля. Едни гули? Ама с какво? И тогава ми блесна една идея. Салата, гули, яйца, риба... Всичко на едно. Една мощна салата и край!

Така и стана. Размразих набързо едно парче риба, забърках две яйца, стоплих гулите.

В чинията само ги наредих - най-отдолу във венец марулата, подправена с лимон, сол и зехтин. Върху тях директно нарязах краставиците. По средата гулите, объркани и подлютени заедно с рибката. Яйцата на парчета огоре.

Цялата процедура ми отне цифром и словом 15 минути. Освен това правех всичко с толкова хъс и желание - еми, да, бях гладна вече достатъчно за да се нахвърля на каквото и да е от хладилника. Опасно!!! Това се отрази и на обяда, стана малко по-лют от обикновеното.

Но затова пък рисунките ми станаха чудесни. Чак не можех да повярвам, че аз съм ги рисувала!

Бях им се отдала изцяло и те ми се отблагодариха с чар...

Едната ми отне 4 часа. 4 часа в съвсем друг свят! Действа разтоварващо, наистина.

Тази рисунка ме измъчи. Но накрая "трите малки негърчета" бяха като живички.

След обяд, вдъхновена от резултата, реших да се захвана и за работата ми за завършване на курса.

Задачата, по ирония на съдбата, пак е свързана с ядене.

За завършването на курса, се оказа, че се готви изложба с рисунки на курсистите. И, тази година задачата беше РЕЦЕПТИ! НО рецепти, които са свързани с някакви преживени емоции.

Всеки трябваше да се зарови в паметта си и да си спомни за някое ядене, което е свързано с някакъв спомен. Трябваше от една страна да напишем рецептата на ястието, а рисунката трябваше да изразява спомена (не яденето).

С една дума би трябвало да се получи една много своеобразна кулинарна книга.

Интересното беше, че тази задача ни беше възложена още отдавна. Първо трябваше да се намери и напише рецептата, после да се напише спомена, и накрая, да се измисли какво точно ще се нарисува и как. И всичко това съвпадна с началото на тези записки, малко след това. Бях изненадана! Затова с много отговорност се заех с тази задача.

И моята рецепта беше за хляб, най-прост хляб. А споменът беше свързан с деня, в който баба ми и майка ми ме гледаха за първи път как меся. Рисунката обаче, беше на житен клас, защото ми напомняше на задния двор на къщата на село. Точно от нашата къща нататък започваше една огромна нива пшеница, в която играехме за ужас на хората от ТеКеЗеСе-то.
И след общо пет часа рисуване, се получи най после!!!

Толкова се радвам, че успях да си отделя време за мен самата. Да седна и да не мисля нито за готвене, нито че трябва да работя, нито за новия спектакъл... Само аз и листа пред мен.

Страхотно!!!.....

Вечерта обаче, си идва детето и казва:

-Гладен съм! Какво има за ядене?

-Нищо!

И тогава настана пълен хаос!!! Всеки започна да вади каквото му се яде от хладилника. Даже не стигнахме до масата. Всеки си имаше нож и дъскичка и си режеше, и си хапваше, и си приказваше с другите. 

Хаос, но добре организиран. Само от време на време се сблъсквахме пред хладилника:)

Свинска паеля

23 април, 2012

От много чудене файда нема. Това разбрах днес. Хващаш се и го правиш.

От сутринта съм се зачудила какво да сготвя. Да не говоря, че днес е от тези мързеливи, мрачни понеделници, в които ТРЯБВА да станеш, ТРЯБВА да излезеш, ТРЯБВА  да сготвиш. А единственото, което ти иде да правиш е да изкряскаш на тази влажна и студена зима да си ходи вече!!! Поне сняг да имаше, пък то вятър и ситен, гаден дъжд. Всички кокали ме болят, чувствам се като бабичка. Направя упражненията си за раздвижване, поразкърша се и след половин час пак съм гипс! Аман! А работа на компютъра колко щеш! Как да танцувам и да пиша?! Нищо не помага.

Добре, че вчера като купих материал за боба, мъжът каза, че му било много. Така че остана за днес, т.е няма да се чудя какво да купя. Един джолан и малко парче от телешко ребро.

Нямам и представа какво да ги правя, но трябваше да ги сготвя.

Само ги сложих в тенжерата заедно с глава лук, един морков, скелидки чесън, дафинов лист, розмарин и зърна черен пипер. Всичко нацяло! Беше ясно, че ще стане някакъв бульон за супа. Или супа, кой знае?! Навих часовника на котлона за час и половина и излязох.

И зимата пак ми се озъби насреща! Всъщност тук почти няма зима. Има една безкрайна влажна есен. Дъждът не се сипе от горе надолу, а се носи във всички посоки. Капките имат най-различни размери. Днешните бяха токова ситни, че сякаш някой беше кихнал от небето. И не спираше да киха! Вятърът ги разнасяше във всички посоки и никакъв чадър не помагаше. Мразя го това време! Токова е мрачно, че на душата ми става мрачно.

Може би и затова тези дни ми се яде нещо сладко, да ме развесели. Снощи до късно се рових из блогове и сайтове да си харесам нещо лесно и бързо. Аз не съм по сладкото, но така, от време на време ми се прияжда нещо домашно и леко. Няма ми я свеки да ме зарежда с калории. Налагаше се сама да си търся рецепти.

Но, да му се не види, все не можех да се спра на нещо. Даже не знаех какво търся, какво ми се яде? Всъщност май търсех повече някакво вдъхновение, някаква провокация. Нещо! И, както е ставало и в други подобни случаи, се отплеснах. Забих в сложнотии и така и на нищо не можах да се спра.

Но едно нещо ме накара да се замисля: Интернет е пълен с хора които споделят.

"Споделям", каква хубава дума. Споделят опит, информация, постиженията си. Колко хубаво!...

И пред мен се изцъкли едновремешната картина на съревнованието. Как всеки си стискаше знанието за себе си и се стараеше да блесне, за да спечели точки. Никога не са ми харесвали състезанията. Затова и не можеха с танк да ме накарат да ходя по олимпиади. Няма смисъл! Винаги има някой по-добър от теб! Ако е за самото предизвикатество, има и други начини. Никак не обичам да си меря каквото и да е с когото и да е. Ако аз мога едно, друг може друго. И толкоз! Ако днес не стане, утре може пък да стане.

Но днес нещата са различни. И ми харесва този прилив на информация. Знанието е достъпно за всеки. Стига да имаш компютър и интернет:) Хората искат да се учат, опитват се, осмеляват се! Дори нокога да не са хващали тиган. Хващат се за дръжката му и дават напред.

Какво като първия път не излезе, да не се свършва света с това? Животът е пълен с провали, даже май са много повече от постиженията.

И всяко постижение, прилича на покорен връх. Качил си се горе, усещаш как ти киха Господ във врата и ти се иска да крещиш на целия свят:

-Еееееееей, вижте ме! Стигнах!

И другите те виждат и тръгват и те. Всеки към своя си връх. И няма два еднакви! Пътят на всеки е различен. И точно това му е сладкото!

Само една сянка минава от време на време. Защото светът, в който живеем, не е създаден за споделяне, а за крадене. Да, има добри хора, пълно е с добри хора, които могат да правят великолепни неща, гениални неща. Но защо, къде са тези добри хора в този грозен крадлив свят? Защо не са те, които да са начело, а сме водени от глупави и корумпирани некадърници. Къде е грешката? Защо тези добри хора са безсилни срещу глупостта и безумието? Зщо всички сме безсилни срещу невежеството, с толкова много знание около нас?

Ей на, такива мисли ми се въртяха в главата, докато ме духаше вятъра. Чак ми идеше да се мушна в някой магазин да се стопля. Така и направих. Купих нещо. Нещо, което ми трябваше. Нищо излишно. Бях настроена антиконсуматорски, напук на света!

Като се върнах, месото се беше сварило и само го обезкостих, не беше много. Чудех се какво да го правя такова никакво количество.

И изведнъж се сетих за свинското с ориз на мама. Проста манджа. Само че фурната беше заета с хляба, значи на котлона. И тогава ми дойде идеята: ПАЕЛЯ.

До сега все съм я правила смесена или с морски дарове. И детето все се мъчи, защото от морските работи яде само риба. А обича паеля заради коричката дето се получава отдолу на запечения ориз. Затова сега реших да я направя само заради него.

Разликата между пелята и свинското с ориз е в подправките и фурната. На нашето свинско с ориз майка ми слагаше юзум. На паелята основната подправка е шафрана. Затова и става жълта. И по друг начин мирише. И се прави на тиган, не на фурна.

Извадих тигана на мама. (днес много я споменавам, ще взема да й се обадя да я чуя). Зехтин, лук наситно,  чесън и месото. Да си хване цвят. После морковите на кубчета. И така добавих ориза, да се запечата с мазнината. Подправката за паеля също, за да се стопли на мазнината. Червени чушки, и те на кубчета. Вино. Да изпари. Малко доматен сос . И сега дойде ред на бульона, дето цяла сутрин се кисне в него месото. Сложих колкото да го покрие, за да не стане кашкаво. На паелята най-важния момент е да се изключи малко преди да се свари ориза и да се затапи с кърпа и капак. И да не се бърка, за да си хване коричка отдолу.

Джолана има особен вкус, докарва като на пача, заради желатина, но този вкус се замъгли от ориза и така си пасна с шафрана, че се изненадах.

Стана много интересна свинска паеля. Нищо общо с морската. Може би защото беше джолан, незнам. Но беше добре.  

Рядко рядък боб

22 април, 2012

Днес мъжът готви. Още от вчера се е застягал. Що се възпалява толкова когато тръгне да готви, не мога да разбера! И никой да не му е насреща! Като че ли съдбата на целия свят зависи от неговата манджа. Ама така е, като го оставям рядко да готви. Може би, ако го правеше по-често нямаше да се впечатлява толкова. Но, за сега е така. За по-нататък може да се поправим ;)

Бобът е специален, градински. И не е внос, а си е тукашен, астуриянски. Едър и като се свари имаш чувството, че има масло, толкова е наситен на вкус. Накисна го още снощи във вода и тази сутрин му се закани отдалече.

Нещо обаче не му беше ден и все се ядосваше. Ту на едно, ту на друго. А най-вече на мен, щото съм го била накарала да готви неподготвен! Какво толкова има да се готви човек?! Манджата е проста, боб. Но наистина, има човек понякога такива дни, в които нищо не върви. И днес беше един от тях.

Случваха се неща въпреки всичко. Незнайно защо. После се отслучваха. Пак незнайно защо. Странен, ама много странен, ден.

И мъжът беше притеснен, че и с боба така ще стане. Притесняваше се да не оплеска картината.

Стана рядък. Никога досега не му беше ставал толкова рядък (той не обича рядък боб). НО днес, може би повлиян от самия ден, не можа да прецени колко вода да сложи и стана по-скоро боб чорба, отолкото боб. Но пак стана вкусен. А и по-добре така, беше с по-пролетен вкус. Нищо му нямаше! Само дето му се тръшкаше толкова!

Защо понякога се тръшкаме повече отколкото трябва? Притесняваме се, кроим, сглобяваме на ум. А то накрая става каквото си иска.

До колко сме господари на съдбата си? Май не много...

Понякога се случват неща, които не само, че не си планувал, но и изглеждат невероятни. Казва ти вътрешния глас, например: "Не пипай там". А ти пипаш. И оплескаш работата. После се вайкаш, тръшкаш, че няма оправия. А то изведнъж вземе, че само се оправи. Как да го тълкуваш това? Едно време имаше един такъв израз: "Не пип, че пляс!" И като ти пип, то - пляс! Обаче когато си поблъскаш достатъчно главата в стената, оплаквайки се от собствената си глупост, вземе че излезе, че решението е много близо, само да протегнеш ръка.

Такива уроци ни сервира понякога живота, че ти идва да се тръшнеш и да се предадеш. Защото не разбираш нищо!!! Нещата се случват въпреки тебе и понякога на пук на тебе. Чувстваш се пълен и кръгъл идиот в такава ситуация. Как да постъпиш, на кого да се оплачеш? Нищо. Нищо! Седиш и чакаш! Следващото. Па, може нещо и да ти светне - защо, откъде, и как?!
Накрая и боба си стана както си иска и всичко друго се нареди, пак както си иска.

Лепкави пилешки крилца

21 април, 2012

Днешният ден влезе в историята!!! Бухтите ми бухнаха най-после!!!

Моите хора си поискаха мекици за закуска. Още вечерта изпратих мъжа за брашно, но късно вечерта когато запретнах ръкави да замеся тестото и гледам, че и мая нямам. Значи няма мекициииии! Веднага се чу едно:

-Ооооооо.....

-А бухти не може ли?

-Еми.... може...

-Може не може, това е положението.

Замесих тестото още снощи. Рецептата е проста:

Кисело мляко (аз сложих три малки, от по 125 г), един бакплувер, сол и брашно. Аз обаче турнах и едно яйце. По рецептата на майка ми се слагат 3, а по рецептата на една приятелка не се слагат изобщо. Аз реших да пробвам с едно. Млекцето трябва да е топличко и бакплувера да шупне в него. Замесих го с малко брашно, стана леко и лепкаво тесто. Намазах го с олио и го сложих в торбичка и в хладилника.

Тази сутрин го извадих го прибрах във фурната на 30 градуса за половин час преди да го опържа, колкото да се климатизира. Беше се размекнало като след баня.

Даже не го точих, а го разстелих върху яко набрашнения плот.

И сега започна магията.

С трепет сложих първите две в малката тенджерка и ги захлупих с капака. Не смеех ни да погедна дали ще се подуят. И като отворих след 2 минути изглеждаха като купола на църква. Кръглички!!!

Обърнах ги и си мислех, че ще спаднат. Но не! Забиха на място! И най-после мога да се похваля, че мога да прявя бухти, които са бухнали наистина, а не само по име :)

За обяд не ми се занимаваше с нищо и прибягнах до една проста и бърза рецепта, която ми каза свеки:

Пилешки крилца. Смес от равни части (в супени къжици) мед, горчица и соев сос. 

По рецептата има и зехтин или олио, но аз не сложих. Самите крилца са си мазнички и въпреки че им махам част от кожата пак пускат мазно. Така че, без олио. Крилцата само се овалват в получената кашичка и се нареждат в плоска тава. Пекат се в загрята фурна на много силен огън - 220-250 градуса само за 20 минути. От себе си прибавих и сусамово семе. Красивичко става, а и на вкус върви.

Хапваме на обяд и синът казва:

-Залепва ми устата от теаи крилца.

-Ох, сине - отговаря мъжа - на мен очите ми залепват от тези крилца.

Ми, събота е. Защо да не залепнем на дивана за малко. Че и за много! :)

Пиле с розмарин и чесън

20 април, 2012

И днес работим. То като няма, няма, но като има, всичко наведнъж и накуп! Обаче представлението беше сутрешно, така е за обяд си бяхме в къщи, при детето.

Супата стана бързо, само сложих фиде към останалата манджа с бузите от вчера. Бузите бяха свършили, но от зеленчуците стана много добра основа за супичката. Само ги понамачках, че да не са на едри парчета. Малко соли доматен сос и айде!

Още сутринта извадих от фризера половин пилешко филе. Става светкавично! Сега се беше размразило и чакаше да дам смисъл на съществуването му.

Погледнах го и му се зачудих. Не ми се правеха типичните пилешки пържоли. Спомних си, че веднъж направих пилешко руло с телешка пастърма. Пилешкото месо по принцип е много леко и фино, позволява овкусяването в какъвто и да е стил. Тогава го отворих на лист и го налепих с телешка пастърма, нарязана на много фино. Нищо не сложих, само сол и черен пипер, но не трябваше и това да слагам, че пастърмата е много солена сама по себе си.

Така че, сега си спомних тогавашната грешка и реших нищо да не слагам. Само розмарин и чесън.

Счуках половин скелидка чесън и розмарин в чукалика и добавих малко зехтин и няколко капки лимон, за да излязат миризмите. Намазах филенцето, както си беше целичко и го обвих в телешката пастърма. Така го пльоснах на плочата! Никога не съм го правила така, какво пък, да пробвам! Само намалих огъня и сложих един капак отгоре, за да не бяга топлината. Така месото се приготвя бавно и не губи соковете си. По едно време реших че е готово. Извадихго и тръгнах да го режа напреки. Първите парченца добре, но по дебелата част отвътре беше останала розовичка. На мен не ми пречи, но момчетата май не им харесва розово месо. Така че донарязах го и го върнах на плочата да се доопече за няколко секунди.

Бялото месо има две тайни: едната е да се извади по-рано от необходимото и другата, да се реже на дебело. Даже, ако може да се пече цялото филе, най-добре. Повече време иска, но пък почти винаги става сочна. Незнам защо много хора искат пилешките филета тънки. Така стават за броени секунди и трудно се улучва момента, в който да ги махнеш. Много бързо губят соковете си и стават сухи. А няма нищо по-безвкусно от сухо пилешко бяло месо.

Филенцето се доопече много бързо и се завърна на таблата, където го чакаше малка бучица масълце и останалата част от розмарино-чесновата смес. Разнесе се аромата на чесън из къщата. Но на нас не ни пречи. Ние сме си хора от село и чесънът е на почест в нашата къща. Много пъти сме се лекували от грип само с чесън. Как да не го уважаваш? И детето е свикнало на миризмата му и не се дразни.

Телешката пастърма беше овкусила много добре пилешкото. Освен това беше станала хрупкава и правеше контраст с мекия и нежен вкус на месото. Чесънът си казваше думата, а розмарина добавяше дъх на градина. Този начин на приготвяне дава възможности за много вариации. Дали ще е обвито в сушена шунка или телешка пастърам, или бекон, просто трябва да е нещо с характер. А чесноват смес може да има най-различни варианти - риган, мащерка, чубрица, може да се пробват всякакви треви . Само едно е важно - да се внимава със солта. По-добре да не се слага изобщо!

Развод за Великден

15 април, 2012

Великденско агне

-Ще се равеждам - каза мъжа - това не се трае вече! Много ме мъчиш. Ужас!

Това бяха думите на мъжа ми, след като опапа една голяма порция от агнешкото бутче за Вликден. Нищо друго нямаше на масата - бутчето, салатата и картофите.

За простите неща, прости рецепти. Ако месото е хубаво, няма нужда от много сложна подготовка.

Затова тази сутрин само натърках хубавичко бутчето със сол, после с червен пипер, после с мащерка и най-накрая с три капки олио. Сложих го първите 15 минути на 200 градуса, за да хване коричка, и после само добавих една чаша вода и го завих с фолио, за да не изсъхва. След 2 часа печене на 180 градуса, вече се разпадаше. Само прибавих картофките и казах край!

  

Другия край беше този, с който започнах. И ми беше драго!....Ако затова ще се равеждаме?.... 

Козунаци по погрешка!!!

14 април, 2012

  

Днес се УУУУУУЛЯХ! И ядосах много!

Нищо не ми вървешв още от сутринта! Първо се започна с яйцата. Тукашните яйца са много крехки и се чупят много лесно. От 3 дузини яйца едва половината оцеляха. Добре, преглътнах го. После обаче се продължи. Боите започнаха да ми правят номера както си искат. Цяла сутрин ми отне да боядисам едни нищо и никакви 20 яйца!!! Ядосах се! И се изморих.

За обяд направих една нежна крем-супичка от зеленчуци и за второ макарони с доматен сос. Трябваше да са постни, ама ми стана жал за момчетатаи им сложих едни мини кюфтенца изцъркани от едни изостанали наденички.

Бързо свършихме и след обяд трябваше да се заемам с козунаците.

От скоро се научих да ги правя и още им се радвам. Но днес не очаквах това, което ми бяха приготвили.

Замесих си дозата и сложих тестото да втасва кротко в печката. И седнах да проверя дали не съм проспуснала нещо. Що ли ми трябваше. Веднага открих, че съм пропуснала една много важна стъпка - да шупна предварително  маята заедно с млакото, малко брашно и щипка захар.

Как можах!!! Толковва пъти меся, толкова питки, хлябове и други подобни съм месила и да пропусна нещо толкова важно. Надниканах във фурната и видях, че тестото си стои така, както го бях оставила. Не се беше наддигнало ни сантиметър. А беше минало вече почти час. Стоях замислена пред фурната и се чудех какво да правя. Така ме заварва мъжа. И кой знае каква физиономия съм имала, за да ме запита загрижено:

-Какво стана? Какво ти е?

-Забравих нещо важно.  И сега май ще трябва да започвам отначало...

-Толкова ли е страшно?

-Още не го знам, но не се навдига. По-добре да започвам. Добре, че имам още продукти.

И започнах, какво да правя? Този път обаче всичко както трябва. И тъкмо свърших, поглеждам несполучливото първо тесто, и що да видя!!! Хукнало нагоре!!! Еми....ще има двойно количество. Бях обещала на едни приятелки, така че нямаше страшно. Щеше да има повече. Карай!

Станаха козунаците, вкусни станаха. Яйцата бяха домашни и си личеше и по цвета, и по вкуса. Направо си докарваха на домашни яйца. 

Още щом стана 12 часа и ги започнахме. "Грабвайте ножа!", някой си изкряска и топлите козунаци изчезнаха завчаска.

Така беше. Аз пък си мислех, че ще са много. Извода от цялата тази история е, че козунака може да стане и без да се шупне предварително маята, НО трябва повече време и търпение. Това е то!

Баница за премиера

12 април, 2012

Днес върха на кулинарните ми изживявания беше правенето на една нищо и никаква баница.

Историята започна още от пиците.  Когато замесих пици, а пък детето искаше да излиза с приятели. После се уговорихме кога да дойдат на пици. Дойдоха, но дойдоха с торта. Торта в тава. И сега тази тава трябваше да се върне на притежателите й. Обичаят (нашия)казва, че което пълно е донесено, пълно трябва да се върне. Значи нещо трябва да направя. Нещо за ядене. И днес детето има представление, за първи път ще го видим на сцена и си помислих, че любимата му баница за него и приятели би била добра идея. Освен това той я изказа първи, което ме изненада. Винаги съм мразела като бях на неговите години, че и повече, приятелите ми да виждат как майка ми се грижи за мен. Ужас! Самостоятелността беше най-важното нещо на света за мен. Че мога сама да се оправям в този свят, че мога сама всичко да правя. И сега ми се връща тъпкано! Нито мога да правя всикчо, нито мога сама! НО то човек трябва да поживее малко повече от 16 години за да разбере някои основни неща... Както и да е. Сега със страх не предложих нищо на сина ми, да не би да заприличам на типичната майка, дето едва ли не му носи храната в училище. Той сам каза:

-Направи една баница и може да я донесеш там.

Там??? Ще умра от срам!!!!!!! Как да го направя?! Без да е досадно и натрапчиво???? Както и да го погледнеш не  е нищо друго, освен, че майка му му е донесла манджа в учлище. Господи, спаси ме!

Тези мисли ме тресяха днес целия ден, от сутринта. Чак се чудех дали наистина да го направя или да се направя на разсеяна и да забравя. Както и да е баница трябва да има, и тавата трябва да се върне.

Така че, запретнах ръкави, въоръжих се с кураж и започнах баницата. Имах кори, но ми беше категорично отказано да ги ползвам, синът не обича баницата с готови кори. Ох, как съм ги разглезила!

Ама как да си спестя труд? И изведнъж ме огря идея: машинката за точене! Макар че тя е за тесто с повече брашно, а баницата се прави с не точно такова. Но реших да пробвам. Бях убедена, че ще е по-бързо.

Тръцки!!!!

Докато ги завъртя всички кори през всяка една степен на машинката, вече щях да съм ги раздърпала и насукала всичките. Мамка му! Голяма идея, няма що! Накрая пак стигнах до дърпане, но в самата тава. Стана една наложена-сложена-точено-дърпана баница. За ставане, нямам и представа как е станала, защото нямаше как да се опита, трябваше да стигне цяла, пък ако ще и да се наложи да си я върна след това.

На тръгване към театъра, много се чудех две неща:

Първо - как да я опаковам, за да не изглежда, все едно се носи каквото и да е за ядене. И второ - дали изобщо да я нося и как да постъпя, за да не стресна детето.

Опаковах я в една огромна торба, за да не се вижда много,че е нещо за ядене. И дори да е, да изглежда все едно не е нищо важно. (добре, че баницата не е нещо което се разтича, тогава щеше да е сложно!)реших а я занеса, а пък ако детето каже НЕ, да я върна. А за да няма подозрения от страна на приятелите му и да не го засрамвам, реших да я оставя на рецепцията.

От толкова много сметки около тая пуста баница, накрая забравихме фотоапарата!

Както го бях замислила така и стана, оставих баницата съвсем небрежно размахвайки торбата на рецепцията. Опитах се да не обръщам внимание на многозначителния поглед на портиера, и се качихме като всички други "нормални" родители.

Стояхме като на тръни! Нашето дете, това, дето си го знаехме,  го нямаше! На негово място видяхме един младеж, красив и строен, с присъствие на сцената и един непознат за нас чар. Детето ни изненада мноооооого приятно. След представлението поздравленията се сипеха от ляво и от дясно. И на мен изведнъж ми се яви спомена за баницата, която дремеше инкогнито на рецепцията. Само дискретно попитах синът какво би било най-добре: да я донеса или да си я върна в къщи. А той целият превзет от чувството на току-ощо миналата премиера, отговори:

-Ми, дай я!

Изтичах и я донесох докато не си е променил мнението. А той, като я взе, само извика:

-МАНДЖАААААА!!!!!!

Разкъса фолиото и веднага бе заобиколен от приятелите си. Баницата изчезна светкавично. Язък за всичките ми притеснения!!!! Да бях се сетила да взема фотоапрата, вместо да се тюхкам около това кое би било добре и кое не.

Глупава жена, все се притеснявам за това дето няма нужда!

Пици с кино

8 април, 2012

Неделя. Тукашният католически Великден. Но нали не е наш празник няма какво да го празнуваме. Астурияс е много републикански район, а тук републиканец означава атеист. Много е навредила църквата и хората я олицетворяват с фашизма, с Фарнко и с гражданската войната. Жалко, че нещо токова човешко, каквото е християнството е изкривено по най-извратения начин от политиката. Тук няма значение дали вярваш в бог, има значение дали си католик. Не ми е приятно, но това е реалността тук.

Детето си е поканило гости на кино сесия и пици. Искаше да се похвали с мамините пици! Брех!

Ми, ще месим!

Замесих тесто като за десет души. Без да искам. Стархувах се да не би да не ми стигне. Все ме е страх да не стигне. И все се уливам. После, като остане се чудя какво да го правя, но пък какво от това, и то е част от упражнението :) 

Замесих тестото простичко, само брашно, сол, вода и мая. Но нещо ме човръкна и сложих и еднин жълтък и малко олио. Защо? Ами да стане по-мекичко, по-еластично. А жълтъкът дава един много интересен привкус. 

Ядоха пици гледаха кино, гледаха кино и ядоха пици. Даже не разбрах дали им харесаха. Трябва да са им харесали... Изядоха си всичко. Нищо не остана!

Лубина (лаврак) с чорисо

7 април, 2012

-Къде отиваш?

-На майната си.

-Какво ще ядем днес?

-Каквото има.

И излязох. Толкова беше "хубаво" времето, че да не си показваш носа навън. И израза "на майната си" беше повече от подходящ.  Не ми се ходеше ни до ъгъла, добре че магазина е точно там. Огледах се за рибка и ми се хареса една лубина (lubina), лаврак, по нашенски. Имаше много пресен вид. Рибарката си знаеше, че аз предимно готвя на фурна, така че само попита: "Отворена, нали?" отговорих и продължих да зяпам по щанда.

Върнах се в къщи по най-бързия начин. И си помислих: "Боже, какво удобство е, че имам магазин, в който продават прясна риба и прясно месо, само на 30 крачки от къщата ми. Работи без прекъсване, малък, но много добре зареден, парсоналът любезен и разговорлив. Това последното е типично за всички испанци, не е някаква странна особенст, но въпреки това е приятно, когато с магазинерка можеш да се държиш като с добра позната.

Лубината, лаврака де, беше приготвена с нежност и характер. Сварих нарязани на тънки шайби картофи за 5 минути и ги сложих в тавичката. Посолени и омиризмени с копър (между другото, набран от полето) зачакаха рибата да ги завие.

На рибката й сложих сол, черен пипер, копър, лимонов сок И, ситно нарязано, почти като едър пясък, пикантно чорисо (испанската червена наденица). Не е обичайно, но си помислих, че лошо неможе да стане. За всеки случай сложих малко. Веднъж така, вдъхновена от една китайска рецепта, направих комбинация между мерлуза и чорисо, но май не излезе успешна. Моите ме погледнаха странно. Мисля, че беше в повече чорисото. И мина доста време, преди да се осмеля да повторя. До днес. Затова и сложих мъъъъъничко, само три парчета, нарязани на мноооооого ситно. Да не му обърнат много внимание. И стана!  Не я снимах, защото не мога да кажа, че беше нещо особено, беше нещо по-скоро нормално. То и деня си беше такъв, нормален. Но с дъжд.

Брутален телешки стек

6 април, 2012

Днес се олях!!! Направо се олях!!!

Всичко започна с едно телефонно обаждане. Звъни един приятел, колега испанец, дали може да дойде днес за обяд. Имаха отдавна уговорка с мъжа, така че той само се обърна към мен и попита:

-Днес, приятел, обяд?

-Сиииииии. (даааааааааааааа)

И запретнах ръкави. Защо ме вдъхновява толкова самата мисъл да имам някой на гости? Обожавам гости! Може би защото преди това беше норамалното състояние на къщата ни. Още от дете. Винаги бяхме готови за гости и винаги идваше някой на гости. Имаше даже продукти, които се купуваха, опитвахме, и после оставаха "за гости". България от моето детство беше страна, в която традиционно се канеше и посрещаше гости. Непрекъснато. Особено събота и неделя.

По-късно, когато живеехме в така нречения "гарадок", този начин на живот доби съвсем други размери. Непрекъснато, ама непрекъснато бяхме в контакт с комшиите, с приятелите, с колегите, с майките... Не само когато имахме нужда или празнувахме нещо, а за какво ли не! Идва време за лютеница - една приятелка обявява деня и часа и се изсипват всички желаещи "да помагат". Слагам го в кавички не защото не помагаха, а защото покрай помагането се правеха много други къде-къде по-важни неща. Като това да си говорим и да се смеем. Почти целият ми пубертетски период беше белязан от такива приятелски сбирки на родителите ми.

По-късно, дори се ожених, само и само да мога да приемам гости в моя "собствена" къща!

И потока не спираше!

Сега нещата са различни. Испания е друга страна. Тук хората не си ходят на гости, ходят на бар. И се дебнат кой кога ще почерпи. Защо? Незнам. Защо се дебнат знам, за да не се мине някой. Но защо не си ходят на гости? Незнам. Тук като поканиш някой нагости, после се чувства задължен да ти върне жеста. И много пъти, след две или три ходения, нещата се изчерпват. Немога да си го обясня!!!...

Може би затова фактът, че някой ще ни дойдена гости се превръща в истинско събитие, което остава в историята.

Магазините са затворени, така че каквото има в хладилника, това е. А то се оказа, че хич не е малко.

Вчера бях купила от арабското магазинче две дебееееели (6-7 см) телешки пържоли. Не пържоли, пържолища! И днес трябваше да ги превърна в празнично ястие. Мъжът, нали е сърбин, месото все му е малко. Рече:

-Това няма да стигне!

-Да, бе, да. Няма да стигне. Няма само месо да ядем?!

Първо ги извадих да се климатизират. И се замислих. Какво може да помогне? За първо реших, че е най добре крем-супичка от картофи. Вместо да правя до болка познатата гарнитура от печени картофи, по-добре е супичка. А после с пържолите, едни пълнени гъби. Стояха в хладилника от оня ден, чакайки подходящото настроение. Все пак да правиш пълнени гъби си е играчка и си иска нагласата. А и повода. И днес имаше и двете.

Огромни гъби, само за пълнене и на фурна. Скакво ги напълних? Само извадих миксера с ножа и започнах да слагам: крачетата на гъбите, малко пресен лук ( че е по-сладък), пресен магданоз и джоджен, едно парченце червена чушка, черен пипер, сол, бучка масло, лут червен пипер и мащерка. Уж изглеждаше малко, но едвам се събра в купата на миксера. Стана на гъсто пюре. Като напълних гъбите с него, ми се стори недостатъчно сериозно и добавих отгоре по още една малка бучица масло, по няколко парченца топено сирене и купче пармезан. Сега вече ми хареса. Само ги паркирах отстрани да чакат реда си за фурната.

А там весело втасваше хляба. Този път беше необикновен! Нещо се вдъхнових и освен семената ( сусам, лен и ким) го разстелих на кора 1 см (долу-горе) и взех да ръся треви - започнах с риган, после добавих традиционната чубрица и, тъй и тъй съм стинала до там, защо, казах си, да не сложа и сминдух. Намазах леко с олио. Ведна се размириса на шарена сол. Нарязах кората от центъра към края на звезда на седем парчета, като в центъра ги оставих свързани. И завих всяко парченце(едно в центъра и 6 покрая)около себе си в абсолютно безотговорна форма. Хареса ми! Много ми хареса.  И още повече ми хареса като се опече.

Приятелят ни направо ахна. Яде хлаб дори със супата, нищо, че беше гъстичка и не вървеше особено, но той заяви, че този хляб би го ял със всичко! Наистина стана невероятен.

Пържолите... Няма какво да ги коментирам, направих ги по баски. С много сол от едната страна, която после при обръщането се изтръсква. Отвътре ги оставих почти сурови. Нарязах ги на дъската и ги поръсих с лимонов сок, бучка масло и прясно нарязани магнадоз и чесън. И те, както си бяха пуснали сокчето, съвсем се ошашавиха. Сервирах ги светкавично и ги изядохме с трепет!

Истински празник. Е, разпети петък е все пак. Поводът е сериозен. То не се яде месо на този ден, ама ние нали не постим и не сме католици, а приятелят ни пък атеист, така че се бяхме събрали една компания, която нямаше нищо против да опапа пържолките.

Беше като общо дрогиране! Приятелят ни само викаше:

-Брутално! Брутално! Как е възможно?! Вижте, ако с тетъра не върви, както се и очертава, вие поне можете ресторант да отворите.

Ех, приятелю, не си първият, който ни го казва.... Смеем се, но...кой знае, ако наистина продължава да е все така, може и да се наложи да мислим за ресторант... Кой знае, наистина......... 

Арабски наденички

5 април, 2012

Винаги, когато минавам покрай този магазин, ме напира странното желание да вляза и да зяпам като на изложба. Има толкова различни неща. Държат го едни араби, мисля че са мароканци. Винаги има хора при тях и то не само араби или испанци, но и от други националности. Продават типични арабски продукти, като например чайници, сладки, кус-кус, но рподават и домати, картофи, месо. Изобщо, всичко! Аз съм манячка на подправките и се чудех как да вляза и да питам. Нещо се чувствах неудобно, може би заради незнанието ми относно арабската кухня. По КОледа най-после се осмелих да вляза и да си купя едни следки, които ми останаха в паметта за винаги. Много бяха сладки!!!!!!!!! С такъв зор ги изядох! Аз не съм по сладкото, много бързо ми "натъртва", както казваше баба ми, т.е. натежава ми. Просто се чудя как имахора, които могат да унищожат цяла кутия шоколадови бонбони, когао аз след втория вече се чувствам премаляла. Защо тази реакция моя на организма ми? Напоследък повечче се отварям на сладко, но шоколада продължава да не ме привлича особено. Така че моето първо впечатление от арабското магазинче беше, че май не сме създадени един за друг.

Малко по-късно обаче забелязах, че маслините, които продават, на пръв поглед нямат нищо общо с испанските. Помислих си, че може би сега е момента да изпробвам за втори път връзката ми с арабската кухня. Купих за Нова година маслини и фурми. Фурмите бяха извън всякакви коментари, най-невероятното нещо, което съм яла. Верно, че бяха три пъти по-скъпи от обикновените, но вкусът беше поне десет пъти по-добър. Не, и това не е сравнение, защото изобщо не можеха да се стравняват. Не ставаше дума за пъти, а за нещо коренно различно. Влюбих се в тези фурми! Маслините също бяха на много добро ниво. Бяха мариновани по съвсем различен начин. Испанските са много кисели и най-миризливото, което им слагат е червен пипер. Скучна история. Но пък арабксите ми напомняха много на гръцките маслини, които купувахме в България. Един познат вкус мина през тялото ми и венага разбрах, че това магазинче и аз ще се разбираме доста добре.

Днес всички магазини са претъпкани с народ!!!!!! Не разбирам! Утре е Разпети Петък и е почивен ен навсякъде. Затова и днес магазините работят само до обяд. Но пък са работили цялата седмица. На какво се дължи тази паника?! Сякаш няма да работят цяла седмица! И не само това. Купуват се количества, сякаш идва краят на света!!! Боже, защо? Ами ако наистина дойде краят на света, тогава какво ще правим? Не искам и да зная!

Минах през един магазин, гледам, на всички щандове - опашки. Минах през друг, на 3 метра от първия, пак опашки. За всичко! Аз пък, простата, да не си извадя нещо от фризера снощи! Ми, свикнала съм да купувам прясно! По-вкусно е! На мен не ми пука, мога и само чушки да ям, но мъжете ми? Особено единия е хищник за двама. Нещо протеиново трябва да се измисли от някъде. Излязо и от втория магазин, твърдо решена да НЕ вися на опашките, за каквото и да е!

Минавам покрай арабското магазинче и що да видя? Има двама души!!!! Ама не е за вярване! Поне едно пиле ще взема. И само пиле не взех. Хареса ми всичкото месо, имаше чудесен вид. За миг вегетарианските ми чувства се върнаха, но трябваше да ги оставя настрана, не само защото момчетата трябваше да хапнат месенце, а и защото наистина изглеждаше страхотно! Телешкото направо беше за снимка. Като добра готвачка, каквато смея да се нарека, отличното качество на продуктите не може да мине незабелязано. Взех и агнешко за неделя, и телешко за днес или утре, и едни много апетитни наденички пак за днес или утре.

Питам аз арабина:

-Това какво е?

-Наденички.

-Да, де, ама от какво месо?

-Телешко, мазнина и много малко, ама много малко агнешко.

-Добре. Дай ми малко, половинка. За проба.

И пробата ще я повторим! Мазни са, верно, много мазнина пуснаха. И много миришеха на агнешко, а всички знаем как може да мирише агнешкото! Но пук подправките, които бяха сложили, бяха неверочтни. Нямах време да се замислям и да анализирам какви са точно, но успях да доловя джоджена, червения и черния пипер. Може би това е било всичко... Но бяха страхотни, само дето бяха толкова мазни. Мисля да им предложа да направят същото, но без агнешко или само от пилешко. И да го нарекат "обезмаслени наденички". Ще имат още повече фенове, оперделено!

Торта ли, петифури ли...

3 април, 2012

Цяла сутрин нямаше да ме има. Нямаше да имам време да правя обяд. Затова само предадох бързо на мъжа:

-В хладилника има едно наченато пиле. Опечи му бутчетата с малко картофи.

-А с другото какво да правя?

-Нищо, остава за друг път.

-Е, то така, наполовина...

-Бутчета с картофи. Какъв е проблема?

-Нищо...

Нямах време за повече приказки, щях да изтърва автобуса и да закъснея.

Върнах се доволна и предоволна от репетицията. Отидох със страх и се върнах пращяща от енергия и оптимизъм. Нещо ще стане, незнам какво, но ще стане.

Толкова бях щастлива, че не можех да си намеря място на масата. Разприказвахме се с мъжът-колега и когато се успокоихме достатъчно, за да седнем да ядем, беше станало сто часа. Нищо, какво от това? Не бързаме за никъде. Никога не сме били подчинени на какъвто и да е режим. Може би защото целият ни живот е бил такъв безрежимен. Като върви, използвваш и работиш. Като не върви, седиш и се ядосваш, че не върви. Но понеже ядосването с нищо не помага да тръгнат нещата, просто нищо. Най-много можеш да си сипеш една ракия или винце и да се оплачеш на колегата (в случая мъжът). Оказва се скоро, че и той е на същото дередже - не върви! Поприказваме си, отпуснем се и забравяме, че не върви. Хрумне ни някоя глупост, порадваме й се. Хрумне ни някоя простотия, и нея се посмеем. И то вземе, че се отпуши.

Странно нещо е театъра. Не се подава лесно на дресировка. И в момента, в който усети натиска, започва да се дърпа. "Магаре на мост" е много мек израз, за да илюстрирам за какво става върпос.  Трябва да спреш, да се отпуснеш, да го оставиш да се освести. Странна, много странна материя е театъра.

Та, това следобедно предобедно отпускане ни дойде много добре. На мен поне. Бях пълна със страхове и притеснения. Сега съм по-добре.

Толкова добре, че след бутчетата на мъжа, почти не ми беше останал страх, който да ми попречи да се захвана с една торта.

Чаша брашно, чаша захар, 3 яйца, чаша орехи, 100 грама масло. Бакплувер, ванилия и кора от лимон.

Разбих жълтъците със захарта и малко по малко добавих мекото масло. Белтъците разбих отделно на пяна и ги добавих внимателно. Стана пухкава нежна смес, която ми напомни на бебешките кашички. Лека полека прибавих и брашното. Изглеждаше ми много, но така пишеше в рецептата. Всъщност използвах една друга рецепта за блат за торта, за да направя една моя вариация.

Спомням си, че преди много време, по трудово обучение имахме готварство. Там научихме някои основни техники и рецепти, една от които беше петифури. Не бяха толкова красиви и изпипани като тези, но принципа е същия.

Petit Fours  означава малки пастички и всъщност са си точно това. Блатовете и кремовете могат да варират безкрай. Важното е да са малки, колкото една хапка. Тогава, по трудово обучение учехме какво ли не, работили сме с дърво и с метал, на стругове и машини, готварство и шивачество. Много неща научих! И някои са ми осатнали за винаги в главата. Като тези петифурки.

Блатовете трябва да са тънки и много (4 -6), но могат и да са по- дебелички и по-малко на брой.

Нямах рецептата, но помнех много добре, че отливахме блатовете един по един върху вестник, намазан с масло. После можеше по блата да се четат новините наобратно, толкова се залепяше вестника. Ами да, тогава нямаше тези модерни хартии за печене. А и да е имало, в училище кой ти гледа!

Извадих рецептата на мама за тортата със сметана и запретнах ръкави.

Разделих сместа на две. На едната половина сложих две супени лъжици какао а на другата стафиди. Опекох ги поотделно и ги намазах с два, може да се каже различни, крема. Едната с моето собствено сладко от ягоди и маскарпоне (италианско крема сирене, което прилича на заквасена сметана). Мислех да измисля някакъв друг крем за другата част, но вече толкова ми беше писнало, че просто изплясках останалата част от маскарпонето. Без сладко. Замазах положението отгоре и бързах да сложа край на цялата тази тортена одисея.

Само си задавах един единствен въпрос: кой ме би по главата да тръгна да правя петифури, които изобщо не си спомням как се правеха а и са голяма играчка за да започнеш късно следобяд. Както и да е, петифури не станаха. Стана една правоъгълна пухкава торта. Много вкусна, но не беше възможно да я нарежа като за петифури!!! Много беше мека и пухкава. Карай! И така ще я изядем. Нали е вкусна, няма значение как се казва! 

Меко-бухти

2 април, 2012

Наближавам към навършването на 6 месеца откакто започнах с тези записки и ми става всеки ден все по-трудно. Не му виждам много смисъла. Тръгнах на инат, с надеждата, че по-късно ще се оформи нещо. Но нещо нищо не се оформя и започва да ми става скучно. Понякога сядам да си запиша деня, чак след три дни, което вече съвсем не е същото. Вече не са емоции, а скорошни спомени! Както и да е, ще продължа за сега. Дано се появи някакъв мотив или някаква нишка, която да обединява нещата, че така не ми е интересно.

Преди три дни, пак купих ягоди, защото моите така се влюбиха в сиропа, че изчезва с бясна скорост. И пак ще направя, но този път без лимонтозу, защото нямам повече. А и тук няма от къде да купя.  

Направих го с концентрат от лимонов сок, да видим какво ще излезе. Една жена пишеше в интернет, че не слагала лимонтозу, само слагала сиропа за 24 часа във фризера. Хм, това пък какво ще е? Няма друг избор, ще го пробвам. Като няма лимонтозу...фризер имам!

Предния път като прецедих плода, изхвърлих материала. Изхвърлих го и съжалих, защото си беше чиста фекула, пълна с витамини. Този път обаче, ми се досвидя.

Изсипах го в тигана на мама и се приготвих да направя сладко.

Сутринта забърках едни мекици, които бяха нещо средно между мекици и бухти.

Аз знам по принцип, че мекиците са с мая, а бухтите със сода. Но, по други краища наричат бухтите мекици, а бухти били това, което аз знам като тиганици. Както и да е, става въпрос за бухти, със сода и кисело мляко.

Майка ми ги прави страхотни, дори не ги меси, само с лъжицата ги бърка. На мен не ми стават и това е!!! Не се подуват така като на мама. Незнам къде бъркам, може би брашното не е хубаво или... Ох. Незнам!

Писна ми с тези бухти! Не мога да се оправя с тях. Имам и друга рецепта, хубава е рецептата, изпробвана. От други, не от мен. Но като реших да се пробвам и аз, като по закон, пак не станаха толкова хубави колкото ги ядох.  Това е едно от малкото неща които ми се опират! Бухтите!

И тази сутрин, за да не се главоболя пак, забърках следната кашотина:

250 г кисело мляко, 1 яйце, 1/2 лъжичка сода (в млякото), сол и, ха! Една малка бучка мая! Нека сега да имат нахалството да не станат! Маята наистина беше много малко, колкото възглавничката на палеца ми, около 5 грама. Замесих много леко тесто, даже почти не го месих, отрупах го с брашно, да не лепне и да си трае.

Оставих тестото на топличко за 1 час да втаса и после го раздърпах с ръце на кора от около 1 см по набрашнения плот. Нарязах го на ромбчета и ги опържих този път в тигана, а не в малката тенджерка. Да видим какво ще стане!

И, о, чудо! Станаха също като мекиците от училищния стол. Още си ги спомням!!! Струваха 20 стотинки и като ученици се стрепвахме да се редим на опашка за тях!!! Бяха много големи и много, много вкусни! Никога не оставаха, винаги свършваха за броени минути. А ги правеха само веднъж на ден и то не всеки ден! Обожавах онези мекици!!! Сега чак се стреснах от този познат вкус! Какво щастие!!! Най-после и то съвсем случайно, да се получат тези знаменити мекици.

Не можах да се въздържа и изядо 6, цели 6! Е, бяха много по-малки от онези в стола, но пак бяха 6.

С останалото тесто направих хлебчета. Станаха като кифли! Само сиренето им липсваше!И миришеха на едновремешните рогчета. Може би от яйцето, не знам! Или от киселото мляко? Но станаха чудесни.

И с тази енергия на ученичка, варенето на сладкото изобщо не ми дотягаше. Бърках ли бърках! Тогава...детето се събуди с вика:

Мекициииии!!!! Явно миризмата от пърженето беше навлязла където трябва и беше доставила непбходимата информация и създала съответната емоция. Изми се със скоростта на светлината и дойде на закуска.

-Нещо средно между мекици и бухти, обяснявам му.

-Да. Много са хубави, меко-бухти.

Малко по-късно:

-Защо не пробваш със сладко от ягоди?

Нищо не отговори. Само се примъкна с мекица в ръка до тигана, в който вреше сладкото, и взе да си топка вътре. Ох, на мама, възпитаното. Какво да му се карам, сладко му е на детето! Голяма работа!

Излязоха цели две бурканчета сладко от ягоди! Колко труд, за две бурканчета!!! Едно време го правехме с касите! Да има за цялата зима. А сега си ги купуваме и гледаме дали са с консерванти и оцветители или екологични. А толкоз е просто, купуваш, бъркаш, мачкаш, вариш и ядеш. И, две бурканчета. Верно е, че едно време сладкото се вареше в огромни казани на село или просто пред блока. Сега вече никой не го прави. Отива в магазина и дори на чете етикети. Лесно и евтино.

Днес за проба изядох и една филийка от меко-хляба и сладко от ягоди, всичко моето собсвено производтсво.

Изпитах едно необяснимо задоволство. Резултатът беше добър, повече от добър.

За обяд на детето сплесках набързо с тигана една половинка пилешки гърди. Бях я облепила с хамон и розмарин. Опекох я на плочата набързо и за сервиране я поръсих с пармезан. За гарнитура сложих каквото беше останало от спанака от онзи ден. И на него сложих пармезан.

Детето се побърка.

-Мамо, трябва да се явиш на някакъв конкурс, че малко пари да спечелиш с това което готвиш! Защото сигурно, ще спечелиш! Много е вкусно! Аз ше ти бъда критика. Това, например, е малко сухо.

-Заради теб го оставих малко повече, за да не те уплаши суровото.

-Ако беше за онези "chefs", как щеше да го направиш.

-Полу-сурово, леко розово отвътре. Само така не става сухо.

-Трябва да се явиш на някой конкурс! Ти самата казваш, че само с театър не се живее!

-Амииии, мога ресторант да направя.

-Да,бе! Да работиш! Може само да си шеф. И като се научат да готвят, ги оставяш и ходиш само веднъж на месец.

Ах, мое мило момче!!!!!...  Благодаря ти!!! Не можеш да си представиш колко ти благодаря! Радвам се, че доствям удоволствие на теб и на всички, за които готвя. Един малък оазис на удоволствието, сред  тази помия от гадости, в която ни се налага да живеем.

Айде, наздраве! И да ни е сладко!

Спанак с ориз "по италиянски"

1 април, 2012

Мъжът пак замина.
И пак сме сами с детето.
И реших да му сготвя любимата манджа - спанак с ориз.
Сложих тенджерата и започнах като в унес, дежурно. Олиото, лука на ситно, че да не се усеща много, после морковите настъргани, сложих и малко червена чушка. Знам, че иска само ориз и спанак, но защо да не използвам да яде още заленчуци. Пак ще е вкусно. Като е нарязано наситно, не пречи. Май. Гърлото му е като цедка. Всичко преглежда, опитва, като аланизатор е. И от малък е такъв. Не може да му убегне нито една съставка. Яде го, но за всеки случай пита какво е. И винаги е наясно дали му харесва или не.
Този път му сложих от всичко. Знаех, че няма да мине незабелязано, но нека пък!
Сложих само една чаша ориз от кръглия. Той се подува много, а и има повече нишесте и така става по-меко ястието. Този път реших да приложа италиaнската техника на приготвяне на ориза (risotto). Започнах да прибавям вряла вода, малко и бъркам непрекъснато. Като сгъсти, пак малко вода и яко бъркане. Така ориза си пуска скорбялата и става една пухкава нежна кашичка. Набъбва лека по лека. Зърната не се разпадат, а остават цели.
Само на финала прибавих спанака и малко по-късно, доматеното пюре.
Едно малко дяволче ми подшушна, че като съм го започнала като "ризото", да го довърша. Бързо му се подчиних! Прибавих бучка масълце, и веднага стана различно. Бъркам, бъркам, докато лъсна. После, както си му реда прибавих и две шепи настърган пармезан и пак бъркам, бъркам. Стана като крем! Жестоко! Черен пипер, ситно нарязан пресен див джоджен и магданоз.
Синът, естествено, отбеляза присъствието на чушките:
-Имаме новости май.
-Дааааа.
-Чушките.
-Даааааа. И пармезан.
-М? Не се усеща много.
-Защото се разтопи, но се усеща как е по-кремозно.
-Да. Има нещо.
Е, мислех си, че разликата е по-голяма, но май не е. Нищо, няма значение! На мен пък ми хареса много това сливане на италианската и българската кухня. Ще се повтори!