На хляб и лук, носталгично

31 май, 2012

Днес плаках. И аз незнам защо, просто чувствата ми така напираха, че трябваше да се излеят във някакъв вид течност. И не беше друга, а сълзи, от солените.

Истината е простичка. Стана ми мъчно.

Но как се стигна до тази тъга е по-интересно. Искам да запомня този миг, защото е един от малкото случаи, в които истината ти се изпречва в толкова оголения си и опростен вид.

В началото на пролетта видях да продават в един магазин три вида арпаджик - бял, нормален и морав. Мислех си: "Ех, сега да имах една градинка, един квадратен метър само, бих си посяла този арпаджик, за да ям по-късно истинска пролетна салата със зелен лук. Тук не го продават, дори не го отглеждат. Единственото, което донякъде прилича на зелен лук е една почти готова глава лук, доста голяма, с едни грозни, огромни и почти обезформили се вече лучени пера. Купувам го този лук редовно, защото вкусът му е най-близкият до нашия зелен лук. Казвам наш, защото съм го яла в България, но той не е само наш, може да се намери в Германия, в Англия, в Гърция, НО НЕ и в Испания. Как можах да дойда да живея в страна, в която не познават зеления лук?!!!

Както и да е. Видях този арапджик и, подтикната от носталгични потребности, го купих. Нямах и представа, какво ще го правя. По моите прозорци, които стават за гледане на цветя, вече няма място! Но го купих.

И така стоя на един от прозорците с най-малко светлина дълго време. Докато един ден, чистейки, го отворих и се сблъсках с мрежичката с тук-там поникналия вече арпаджик. Сърцето ме заболя! Почувствах се като долен предател, бях му обещала да стане лук, а го бях зарязала като последния прошляк пред прозореца ми. И тогава се засрамих от себе си... Вззех го и го засях в съндъче на терасата на ателието. Само трябваше да го поливам от време на време. И този път удържах на думата си, поливах го и се грижех за него. И той ми се отблагодари!

Стана висок и зелен, истински пролетен зелен лук!

И днес, някои стръкове вече бяха достигнали вече достатъчна височина, за да бъдат откъснати и приготвени за днешната дългоочаквана зелена салата.

Но незнам как се случи, че изобщо не стигнах до в къщи за обяд. Останах в ателието, купих си няколко вида хлебчета, една биричка и седнах на терасата да си приказвам с лука. И не само си приказвах с него, ами и го опитах. Много добре вървеше с хлебчето с Ементал. Направо освежи хапката!

И сякаш изведнъж всичко наоколо изчезна. Не бях в Испания, в задния двор, на една грозна, облепена с долнопробни и мръсни фаянсови плочки тераса. Бях си в България?... Не...на село!... Спомних си колко лесно и естествено беше да станеш от масата на двора, да отидеш в градината и да откъснеш стръкче лук, една-две краставици и два-три домата. Краставиците ги белехме, а обелките давахме една по една директно на зайците, зеленкото от опашката на доматите хвърляхме на кокошките, които се избиваха за тях, а лука се режеше направо в купата за салата. Малко сиренце отгоре и готово! На децата ни беше "забранено" да ядем само салата. Дядката все се шегуваше: "Който не пие ракия, не може да яде салата!"

А толкова беше сладка!!!

Един ден смело отговорих на дядо ми, че ще пия ракия! Само и само да ми даде да ям салата! И той, нали си беше шегаджия, ми сипа в една от онези малки ракиени чашки мента с лимонада. Дали съм имала 7-8 години. Смело пиех ментата и се наслаждавах на правото си да ям салата!!! Май това е било първото ми напиване, не знам. Само помня, че баба се скара на дядо и каза: "Напи детето, бе с твойте шеги!"

Обаче ядох салата!!!

И сега този нищо и никакъв лук ме върна към детството ми, към корените ми. И си дадох сметка, че един милион държави да сменя, моята страна се свежда до онзи малък регион в източна Тракия, къде за първи път вкусвах, опитвах, усещах, чувствах земята.

Стресна ме глас отгоре:

-Много ти е хубав, как само е пораснал! Какво ще го правиш после?

Съседката отгоре беше забелязала, че на тази грозна тераса, на която има само две саксии с поникнала трева в тях има и едно сандъче пълно с живот. И то не е цвете, а ЛУК!

-Нищо няма да го правя, сега е идеален за салата.

-А, няма да го пресаждаш, така ли?

-Не, направо в салатата.

-Хубаво, от градината в салатата. Много хубаво!

Да, много хубаво! Откъснах още едно стръкче и отхапах от хляба с чушките. Не ми хареса комбинацията. Но пък лука оправяше нещата. И пак се потопих в мислите си. Всъщност след незнанието на съседката, че лука може и така да се яде, не ми бяха останали много. Само една. Която ми е страра позната: "Как попаднах в тази чужда страна, къде нямат и понятие какъв е вкуса на зеления лук напролет???!!!" И си отговорих с повече яснота от всякога: Търсех спокойствие.

Само, че тогава нямах и предтсава, че всяко нещо си има цената. И че от едни лайна се насаждаш на други!!! Само дето се казват "mierda". Така е. И ми се приплака... Не беше от лука. Или пък...точно заради лука беше!......

Турски миризми в българска манджа

24 май, 2012

Още снощи ги направих, но понеже днес ги ядохме, се падат за днес.

Купих кайма и се чудех какво да направя. Имахме нужда от нещо течно. Така че, почти бях сигурна - манджа. А каймата? Кюфтета.

Омиризмих ги с една смес турски подправки и веднага щом се разнесе миризмата, ми изникнаха спомените за Турция. Замириса на турска манджа. Незнам какво има в тази смес, купих я от такова едно, странно място. Продавача приличаше на дядо ми. Всичко сам си правеше и сам си продаваше. Малкото дюканче не беше по-голямо от 2 кватратни метра и беше претъпкано с треви и семена. Какви ли не аромати!!! Царство! Застанах в центъра и носа ми работеше като луд. Опитваше се да разграничи някои познати миризми, но напразно. Информацията беше толкова много и толкова концентрирана, че блокира. Човекът ме попита какво искам. Откъде да знам какво искам?! И тогава се сетих да питам за ким. В Испания нямаше, а свеки все ми повтаряше, че за хляба е много подходящ. И, незнам защо си мислехме и двете, е в Турция не може да няма ким.

И казвам смело на чист български:

-Ким.

Гледа ме човекът и не ме разбира. Показвам му анасона и казвам, че е подобно, същите семенца, ама ким. И той ми вади кимьона, пак не се разбрахме. И тогава извади тази смес от подправки. Миришеше страхотно, ароматите се преплитаха един в друг и ту се разграничаваше една миризма и се покриваше веднага от друга, после от трета. Една чудесна хармония от миризми! Претегли ми една малка торбичка и си тръгнах с усмивка. Не беше ким, но пък беше нещо ново автентично, сякаш си тръгна с късче от Турция в чантата ми, защото тези миризми лъхаха отвсякде.

И сега, като сложих тигана, за да пекна набързо кюфтенцата, пак замириса на същото. Странно как толкова години ни пълнеха главите и сърцата с омраза към тази страна. Как щели пак да ни завладеят, как само деблнели момента и т.н.  и т.н. Аз намерих хора нормални, които обичаха да хапват и да пийват също по български. Намерих хора, които също като нас бяха недоволни от политиците си. Но на масата всички бяхме еднакви, просто хора, на които им беше хубаво да са заедно. И ми стана хубаво като си спомних тези весели моменти.

А манджата си беше чисто българска. Лук, моркови, патладжан, чушки, домати и чубрица. И като стана, наредих отгоре недоопечените кюфтета, да се задушат под капака. И нещеш ли, това съчетание на миризми от двете страни съседки беше изключително сполучливо. Отиваха си! Даааа... Понякога сетивата ни са по-умни от нас самите, защо не се вслушваме в тях?!

Сърдити гъби

23 май, 2012

Мразя такива дни, които остават и ги помня с кавга, а не с целувки. Но явно е, че са неизменна част от семейния живот. Никой, не може да ме убеди, че семейният му живот е постлан с рози. От началото досега. Ако са година две, може би, но ако са повечко, абсурд!

Не ме притеснява това, повече ме притеснява, че напоследък се караме за глупости. Не разбирам защо. И става толкова спонтанно, като градушка от ясно небе. Мисля, че причината са цигарите. Мъжът се опитва да ги откаже отново и явно това му е изпилило нервите, държи се странно, говори странно. С друго не мога да си го обясня. Знам, че трябва да се изтърпи този буреносен период, но понякога и аз не издържам. Тези резки смени на настроението ме измарят.

Та днес историята не беше нищо ново, случвало се е и друг път. И то много пъти. Толкова пъти, че мога предварително да усетя накъде отива и да се опитам да предотвратя крайния резултат.

Имахме сутринта представление. Хубаво представление, доре мина, ние си го наресахме и хората го харесаха, какво повече?

Детето нямаше да се прибира за обяд, така че можехме да не бързаме да се прибираме. И така се разточихме по пътя, без никаква ясна идея какво точно да правим и къде да ядем. Тук не се спряхме, там не ни хареса, там пък скъпо било... И без да се усетим стана мноооого часа. Аз огладнях. Гастрита ми започна да стърже с онази гадна струна, която се впива в мозъка.

Започнах да намеквам, че съм гладна, после да го казвам с повишен глас, но като че ли думите ми отиваха в пустинята. Никаква реакция! Никъде не беше удобно за спиране според моя мъж. Видях, че се запътваме към къщи и с яд разбрах, че съм изпуснала момента да се тръшна на първото изпречило се пред мен столче на някой бар и да забия с инат байрака, че тук ще се яде! Не ми се готвеше днес, не исках да готвя. Бях уморена, краката ме боляха, не исках да се прибера и да се захвана с готвене. А и нямаше какво да се готви.

Прибрах се ядосана, не, бясна. Мъжът отиде до магазина уж нещо да купи. Пита ме да ли има яйца. Казах кратко: три. Не исках нито да чуя, нито да говоря!

Тръшнах тигана на котлона и се захванах  да приготвя нещо.  Сложих наколко гъби на плочата, две яйца и половин червена чушка, да се пекнат, колкото да не са сурови.

Идва мъжът и носи чорисо, т.е. червена наденица. Само това, без яйца. Хора имало! Разбира се, че ще има, нали е време за обяд! Аз защо не искам да се занимавам!?

Както и да е!... Сложих всичко в една чиния и я тръшнах на масата. За да освежа малко вкуса и зползвах новата си подправка, която си купих и засадих преди няколко дни - лимомена мащерка. Придаде много интересен аромат, но неможа да спаси положението. Мъжът си наряза чорисото и безмълвно всеки забоде поглед в чинията си.

И тогава ми направи впечатление, че гъбите са станали черни. Те по принцип пускат черничко, но този път беше повече от обикновено! Като въглен! Сякаш беше чернилката от чувствата ми, от яда ми, от умората и нервите ми! Спрях се за миг. Сама се тровех. Със собствените си черни мисли. Но просто бях вече зверски гладна... И всичко ми се изля като черна лава. Беше лесно да не се стига до тук. Много лесно. Просто трябваше да седна и да кажа: Тук ще е! Не го направих и сега сама си патех от собствената си глупост.

Затова вечерта, въпреки че ми се спеше, се захванах да приготвя нещо за утре. Каквото и да е! Но да не се случва, каквото се случи днес! И никакви разходки! Право в къщи!

Специално бон-филе за специален рожденник

19 май, 2012

Няма по-вкусно нещо! Няй-вкусното нещо, което съм яла досега.

Детето си го поиска. Питам го вчера:

-Кажи какво искаш да приготвя утре за обяд, какво ти се яде?

-Соломильо (solomillo - бон-филе, т.е. малката рибица)

-Свинско или телешко?

-Вкусно.

Кратко и ясно.

Никога досега не съм купувала това митично месо. Много е скъпо. В зависимост от магазина и качеството цената варира, от 25 до 50 евро килото, че и повече. Нашето семейство има политика да не се харчат излишни пари. Защото не са излишни. Но днес се реших. Да го купя и да го приготвя. За първи път!

Месарката беше много любезна да ми отреже едно цяло парче, малко по-малко от кило. На касата един човек напълни три торби и плати същото, което аз за една единствена торбичка с един единствен продукт вътре! НО си затворих очите пред този страше факт. Детето никога нищо не иска, не е капризен, не иска големи и скъпи подаръци. Даже вчера каза, че е по-скъпо да изпълниш желанията, отколкото да купиш подаръци. Мъдро. Понякога така излиза, но това също е подарък.

Заслужава си това внимание, просто си го заслужава. И не питах колко струва! Извадих парите и платих.

Филето беше чудесно качество. Нарязах го на дебели парчета, от по около 3-4 сантиметра. Начуках в чукалника една смес от семена и треви - кимьон, семена от кориандър, черен пипер, малко лют червен пипер, риган и една супена лъжица брашно. С тази смес натупах хубавичко месенцето и го мазнах лекичко със зехтин. Като се нагря плочата, я поръсих с морска сол и лепнах отгоре месото, на сухо. Като се изпече от едната страна, обърнах го и го мазнах с бучица масълце. Когато се опече и другата страна, го тръшнах на дъската в центъра на кръга от филийки. Мазнах го с още малко масълце и счукан чесън, поръсих го със ситно нарязан магнаноз и джоджен. Оставих го да си почине 10-ина минути и го нарязах. Пусна си сока и така омешах всичко. Стана вълшебно! Нищо друго не искаше, само една свежа проста салата и чаша хубаво червено вино.

Детето още като видя какво има за обяд и се засили.

-Еееее, това трябва веднага да се яде, иначе нее хубаво!

-Чакай! А таратора?

-А! Въй! Бързо, че това ще изстине!

И светкавично засърба таратора. Много беше бърз. После като му сервирах месото, само въздишаше!

-Ох, много е вкусно! Мамо, много е вкусно!

Да, наистина беше вкусно! Най-вкусното нещо, което някога съм правила. Страхотно беше! И за страхотно дете! Заслужаваше си наистина! Незнам дали скоро ще се повтори. Май не искам да се повтаря. Такива специални неща трябва да останат за много специални случаи, иначе си губят стойността. Т.е. ние не ги оценяваме по същия начин.

Неповторимо!

Две баници, 14 кебапчета и руло с боровинки

18 май, 2012

Утре детето има рожден ден и трябва да се приготвя.

Негови приятели му организират изненада и ме помолиха да им направя баница.

Ех, че драго ми стана! Децата, приятелите на сина ми, испанчетата, да си поискат самички баница.    Добре ги е научил! На всеки рожден ден на сина ми им правя и вече се научиха, че е нещо много вкусно.

Аз, обаче, направих две баници! Да има и за нас за утре за закуска. Кръста ме заболя, обаче нали е за детето, няма как!

Нещо странно се случи с това тесто. Прибавих олиото чак след като беше заформено тестото и то стана някак жилаво. Никога не ми беше ставало такова. Като теглех корите, сами се връщаха и се навиваха на масурчета. Така се ядосах! Защото точно сега, когато се страя толкова и трябва да стане хубаво, ми прави тези номера!  Карах му се, мърморих му, но не! Не ще да се отпусне и не ще! Мачках го с точилката, чаках го да се отпусне и какво ли не опитах. То и нямах много време да го чакам, че на опашката се бяха наредили и кебапчета за печене и едно руло, което исках да им направя. Не знаех дали има торта, та за всеки случай!

Но баниците ме измъчиха. Повече няма да слагам така олиото, сигурно това беше причината.

Кебапчетата се опекоха веднага след баниците.

Рулото беше просто. Пандишпанен блат, нашарен с какао, сладко от боровинки и крем от маскарпоне. Само го сиропирах с малко ягодово мляко, за да е сочничко и толкоз.

Мъжът си идва и се облизва.

-Аз какво мога ям?

-Нищо! Това е за утре за детето.

-Е, какви са тези работи? Къщата мирише на вкусотии, а аз стоя гладен.

-Айде сега! Гладен! Не се оплаквай... 

Свърших чак в 11.30, каталясала, с болки в кръста, но щастлива! Нали е за детето!  

Катастрофа с кекс

17 май, 2012

Станах рано, малко спах и днес на обяд се върнах от ателието почти спейки по пътя. Едвам се добрах до къщи. Очите ми сами се затваряха.

Влизам и гледам, няма никой. Значи трябва да готвя самичка. А очите ми клепат. Как не изтървах ножа не знам. Исках да спретна едно китайско с оризови фидета. Супа има, само да забъркам всичко набързо.

В този момент влиза мъжа.

-Айде идвай, помагай, че много ми се спи!

-Остави аз ще сготвя. Какво има да се прави?  Има ли някакъв специален ред, по който да се слагат зеленчуците?

-Има. По съдържанието им на вода. Най-водните, последни. Лука накрая.

-Че аз откъде да зная кое колко вода има?

-Ами, първо месото и се вади. После, което най- бавно се прави най-първо влиза. Морковите са първи, после чушките, гъбите и лука на финала. Когато всичко е готово, чак тогава връщаш пак месото. Ох, не издържам повече, отивам да се тръшна малко на дивана... Прави го както искаш!

И се проснах като талпа, само успях да придърпам одеалото колкото да се покрия. Не издържах! Много ми се спеше. Само едно време се сетих да добавя към инструкциите:

-Когато всичко е готово, прибави по лъжица оцет, захар и соев сос. И вино, ако искаш...И чак тогава връщаш месото.

Не можах да стана ни да ям. Душичката ми спеше! Сърчицето ми спеше!!!

След обяд реших да запретна пак един кекс. Но този път направих всичко, което не трябва да се прави ито НАКУП!

Записвам си го, за да не го повтарям, никога вече!!!

Първа грешка. Не извадих рецептата. Реших, че аз вече ги владея кексовете и мога и без рецепта. Браво!

Втора грешка. Разделих белтъците от жълтъците, уж за да стане по-пухкаво, но разбих първо жълтъците и така трябваше после да мия миксера за белтъците. Сигурно е останало някъде какпка вода, защото белтъците не станаха на пяна.

Трета грешка. Разбих жълтъците с кристална захар, а не пудра захар. Не побеляха.

Четвърта грешка. Избързах да сложа мазнината преди да се е разбила захарта. Стана една странна лепкава смес. И беше зехтин, а не разтопено масло.

Пета грешка. Смесих сок от мандарина с прясно мляко, което на всичкото отгоре бутнах в микровълновата да се стопли малко и то взе, че се пресече. Но пак го сложих. Видях, че нещата отиват към катастрофа и затова реших да продължа въпреки всичко, за да видя какво ще се получи все пак. Като е гарга, да е рошава!

Шеста грешка. Намазах формата за печене с олио, а не с масло. Поръсих с брашно, но и това не му помогна да не залепне. Трябваше да сложа хартия за печене.

Седма грешка. Сместта стана по-рядка, нарушиха се пропорциите между брашното и течностите заради млякото и мандариновия сок, така стафидите не можаха да се задържат в сместта, а се струпаха на дъното. Там си пуснаха карамела и залепнаха за формата. Но пък бяха вкусни...

Осма грешка. Като се опече не го изчаках да изстине, а тръгнах да го вадя от формата, още горещ. Разцепи се на две, разпадна се и изобщо не приличахе на кекс, а на нещо, което съм събрала от пода.

Девета грешка. Бях сложила повече бакплувер и освен това, не го разтворих предварително в някоя течност, та затова после се намираха две-три бучици бакплувер. Докарваше на сода. Нещо, което мразя!

Така че, кексът беше като след катастрофа, всичко отговаряше на настроението с което беше направен! Никакъв търговски вид!!! Грозен, грозен, грозен кекс!

Но пък когато изстина и можах да отрежа едно парче да го опитам, беше най-вкусният кекс, който съм правила!

Въпреки това не го снимах, защото не исках да си го спомням като един катастрофирал кекс, а като грешка, която може би ще бъде добре да се доусъвършенства :)

Пролетни картофчета с копър

16 май, 2012

Това е нещо, което винаги става различно, защото много зависи от самото качество на картофа, от това колко са сварени и как, после как са изстинали.... Изобщо толкова проста манджа, а толкова малки неща могат да повлияят на крайния резултат.

Мъжът купил картофчета, малкички, кръглички, пресни, от онези с тънката коричка. Иоще щом ги донесе си ги поръча:

-За някой ден... - рече свенливо. И го разбрах.

Драго ми става, когато някой си поиска някакво ядене! Това означава, че имат желания, предпочитания, че храната означава нещо за тях. Не храната въобще, а нещо конкретно ги възбужда повече от обикновено и им носи радост и удоволствие. Не спирам да оприличавам яденето със секса. На някой може да му се стори странно, но може да е защото не познава достатъчно яденето, или пък секса. Много си приличат! Всъщност процесите на много неща около нас, особено тези, които ни доставят удоволствие и са свързани с първичните нужди, имат много общо със секса. И яденето. Щем или не щем!

Така че, радвам се като има участие и инициатива. Еми, ще реагирам!

Имах работа насам-натам, мъжът също и цяла сутрин не се бяхме засякли. Обажда се по телефона да пита какво имам предвид за обяд (беше намерил пилето, която бях купила вчера).

-Свари картофките, дето купи, за 10-15 минути, аз като дойда ще го довърша. А за супа...

-Супата вече е сварена и готова. Ти кажи за другото.

Бре!!! Изненада! Без да кажа ни дума! БРРРАВО!

Връщам се в къщи, нарязвам филето на пържолки, по-дебелички, че да не стават сухи, намазах ги с една смес от подправки и ги оставих д си почиват.

По-интересни ми бяха картофките.

Извадих големия тиган.

Имам спомени от тези картофки от един ресторант, където за първи път ги ядох. Беше отдавна, много отдавна. Бяха нежни, миришеха на прясно масло и много копър. Много време мина докато постигна резултата, който исках. Ту ги варях, па после задушавах. Или пък първо ги запържвах леко и после сипвах водичка, за да се задушат. Днес обаче, исках да ги направя по изпитаната вече рецепта.

Сварени цели, заедно с кората, се оставят да изстинат добре. След това се запичат в малко олио от всички страни, докато си хванат цвят. На финала се прибавя бучка масло и ситно нарязан копър и веднага се махат от котолона. Така маслото не се запича, а само помага да се образува едно меко нежно, сосче. Може да се цръкне малко лимонов сок за свежест, не му пречи, но небива да се прекалява, все пак главния вкус и миризма се падат на копъра и маслото.

Това бях запланувала, НО!

Връщам се в къщи, загрявам големия тиган с капака и започвам да слагам картофчетата в него. По едно време нещо ми привлече вниманието - едно черничко нещо по кората на картофчето. Извадих го да видя какво е, а то пръст!!!

-Абе, мъжо, ти изми ли картофите преди да ги сложиш да се варят?

-Не, защо да ги мия?

-Ами, защото имат пръст!

-Е, нали послесе белят?!

-Това са ПРЕСНИ картофи, няма нужда да се белят, там им е чара!

-Е, аз откъде да знам, ти нищо не каза...

Да.... Нищо не казах... Наложи се да извадя сложените картофчета, да изключа вече загрелия тиган и да се захвана да беля картофите. Нямаше как!

За ставане пак станаха, но ми липсваше коричката, онази нежна пролетна коричка. Нищо пролетта ще ни да де още картофи, пак ще направя, този път както трябва!

Днес трябва да отбележа и вечерята, която светкавично спретнах за детето.

Пълнени триъгълници.

Много приличат на пица "калцоне" и още на така нареените тук емпанадас (empanadas), само дето са направени от готово тесто за киш или пай, онова дето прилича на многолистното, но не се вдига.  Направо си идва разточено в кръг само да го лепнеш на формичката да го пекнеш за 5 минути и после да нареиш плънката, била тя сладка или солена.

На мен цялата тази процедура ми се стори, сложна и дълга. Защо да не направя едни затворени пицо-кашкавалки.

Разрязах кръглата кора наполовина и после на три.  Наредих о едната страна на резенчетата кремвирш и какавал, намазах ги с водичка и ги затворих. Отгоре вече ги намазах с доматен сос и поръсих с кашкавал и ким. Защо ким, незнам! Така ми дойде. И станаха супер неща за лека вечеря или мезе за бира.

Тази формила ще си я запазя и за друг път, бързо просто и лесно! И интересно!

Скрити пълнени чушки

15 май, 2012

Голяма одисея, голямо мислене, за толкова простичък резултат.

Ще започна с чушките. Прекрасни чушки, такива рядко пускат тук. От онези, които някога гледахме за червен пипер. Тънки, тъмно червени, сладки, ароматни... Страхотни!!! И си замечтах за пълнени чушки. Такива, дето ги равеше майка ми... С малко кайма, ориз, тревички и застроени с яйце и кисело мляко. С такъв мерак ги купих!!! Вече си ги представях в тавичката. НОоооо!

Защо винаги когато си окрилен от очакване, се появява това "НО"?

Отварям кутията (пластмасова опаковка за червени чушки, донесени от Италия, май) и що да видя?! Дръжците им толкова мънички, чушките толкова тънички, че и на всичкото отгоре кривички, че абсурд да станат за пълнене. Усетих как музиката, която пранично звучеше през всичкото това време и веднъж рязко забави и спря с онзи западащт тон "иииуууууп...."  

Значи.... КАКВО? Какво да ги правя тогава?

Плънката вече беше готова, какво да напълня с нея??? Седях, гледах, чудих се ... Дори прибрах обратно чушките и после пак ги извадих! Накрая реших. Няма да ходя до никакъв магазин! Но пък няма и да си играя да напълня тези криви и тесни чушки! Резнах ги на две по дължина и реших да ги напълня като лодчици.

Чистя чушките и още когато ги разрязах ме лъхна аромата на червен пипер. Страхотно!!! И странно... Защо тукашните испански чушки нямат този вид? Италианските имат вкус, аромат, с една дума, чушки, които са расли на слънце, обилно слънце! Испания също е слънчева страна, но чушките им миришат на плстмаса, може би от оранжерията. Тукашните чушки не миришат на слънце, не миришат на пръст нито на чушки!

И изведнъж в главата ми изплуваха спомени, един след друг, които ме върнаха много години назад. Във времето, когато носех скъсани дънки и нарязан на ресни потник. Когато можех да си позволя да бъда хулиганка, или поне така да изглеждам. Макар че в този "вид" само ходех да копая пипера на мястото, което родителите ми бяха взели "под аренда". Да този пипер беше надеждата на нашите да си помогнем малко финансово. Тогава за първи път се позволяваше на простото население да вземе земя под наем и да я работи, и да си запази за себе си каквото изкара. Колко надежди изгряха с тази реформа тогава! Майка ми и баща ми са много работливи. Обичат да работят земята и от както ги познавам (:)), все нещо чоплят  по нея и все нещо изкарват. Бяха толкова ентусиазирани тогава, взеха под аренда декар и половина земя и я засяха с чушки за червен пипер. Гороглед се казваше сорта, все още си го спомням, защото чушките растяха нагоре. "Гледаха нагоре". Брезкраен ми се виждаше този парцел. Когато трябваше да садим, да копаем или да берем пипера. Все пак бях само една тийнежърка, която мразеше селото, защото... не знам, може би защото бях просто тийнейджърка, те по принцип мразят всичко. Тежко ми идваше понякога, но пък беше есинственото място където можех да нося накъсания си костюм от нарязаните ми дънки и боядисан и нарязан потник. Все пак жега си беше! Обае сега си давам сметка, че научих много за земята и чушките. Нещо което сега ми е от полза и което ми липсва.

И тези чушки ме отнесоха в моите младежки години, когато се противях, но копаех, без дори да си представя, че един ден с умиление ще си спомням за тях.

Изчистх чушките и ги наредих в тавата. Напълних ги с плънката от месо, лук, настърган морков и ориз, която сега пък се оказа много. Е, няма да я оставям за другпът!!! Всичко в тавата! И се оказа толкова много, че покри всико. Чушките останаха закопани в ориза. Айде, голяма работа! Пак ще го изядем. Добавих водичка, на око, за да се свари ориза, без да изсъхва и го бутнах "Ла фур"!

Като се опече, за да компенсирам липсата на застройка с чйце и кисело мляко, направих една заливка като за мусака - 2 яйца, добре рзбити,като за торта, кисело мляко, сол и 2 лъжици брашно. Опекох го, хапнах и изчезнах!

Не беше това най-добрия финал за тези чушки, оказаха се много нежни. Но пък бяха изключително вкусни! Нищо, че едва се откриваха сред ориза, бяха успели да повлияят на вкуса и мириса на цялото ядене!

Страшни чушки! Нищо, че не се виждаха!

Печен свински врат и червена супа със зелено къри

13 май, 2012

Неделя. Мързелив ден. Лошо време. За нищо не става. И студено. Вчерашната кавга още ми държеше влага. Още бях сърдита и с това чувство се събудих. Не ми е приятно така, не обичам! Животът е прекалено кратък, за да си го запълваме с отрицателни емоции, заради нищо и никакви глупости!!! Бях готова, да забравя, но си исках извинението!

И го получих! Малко с полових уста, но беше изказано. Познавайки мъжа си, сигурна съм, че много му е коствало, за да стигне до изричането на тази простичка дума: "извинявай".

Добре, че го направи все пак и го направи сутринта, за да не ми е горчив целия ден.

Имах едно парче свински врат и се чудех какво да го правя. Да го режа на пържоли ли, на парченца ли?... Китайско ли, къри ли, скара ли?... Седя, гледам го, чудя му се и накря ми писна. Нацепих му повърхността на каренца и реших да го опека цяло. Най-малко работа! В печката и край! Подправки, реших да пробвам една комбинация, която видях в едно предаване, не съм сигурна обаче кое. Само си спомням, че ми направи впечатление и после няколко пъти си го повторих, за да не го забравя: и днес се опитах да си го спомня и това е което успях да изчопля от паметта си:

Кимьон, сусам, черен пипер и семена от кориандър. Счукани в чукалника.

Май имаше и някаква трева, мисля че риган, или мащерка, но не помня чак толкова добре.  За сега реших да се спра на това, което помня. Само реших да добавя малко лют червен пипер за характер.

След 2 часа печене под фолио, над фолио, с картофи, вино и т.н. Беше готово!

Резултата беше впечатляващ!!! Тази комбинация се запомня и се записва със златни букви!

Отгоре посъсих със сусам, за красота и аромат.

Супата също беше добра уцелка. Червена. 

Исках я червена и толкоз. Запекох на дъното на тенджерката лук, морков и червена чушка. Поръсих  с червен пипер. Залях с вода, добавих останалата от онзи ден половин консерва белени домати и след 15 минути, като се свари, я смлях на ножа на миксера. Опитах, за да видя какво да й слагам още и само дето не се закашлях! Бях забравила солта!!!! Вкусът на чушките се натрапваше, та чак очи вадеше. Сложих сол и нещата коренно се промениха. Лелееееееее! Колко малко си даваме сметка за ролята на солта в яденето. Егати разликата!!! Чак благодарих на света, че е позволил такова нещо като солта да съществува, пък нека била вредна! Като не се прекалява, какво толкова? И пак ми липсваше нещо, някоя тревичка. Отварям хладилника и гледам едно зелено бурканче, дреме в един ъгъл забравено. Ооооо, песто! Слагаме! И в момента, в който изсипах съдържанието на лъжичката, се вцепених! Не беше песто!

Хладилникът ми е пълен с бурканчета и шишенца със стрнни вкусове на чуждестранни кухни, като песто, табаско, концентрати от домати, с люто. Носила съм ги някои чак от Тайван! Идват ми добре като реша да експериментирам с някой различен вкус. Но понякога им губя следите.

Даааа, не беше песто... Беше концентрат за зелено къри! Мнооооооого лютооооо! А въй! И стана тя каквато стана... Сложих малко доматен сос и малко сметана, за да омекотя вкуса, но къде ти!? Няма спасение. Мъжът беше повече от доволен, но аз и детето сърбахме и пъшкахме!....

И сега, време за хвалба. Мъжът, за да компенсира вчерашното си държание, се зае със салатата, без да му казвам нищо! И даже импровизира, сложи един босилеков зехтин, който имах приготвен в шкафа. Босилека привнесе много свеж вид и сякаш допълни липсващото парченце в пъзела и в отношенията ни :) Чудесен неделен обяд!

Руло за омекотяване

12 май, 2012

Телешко варено и Руло с крем?

Телешкото варено е ястие, което помня от детството си. Запомних го, защото много се различаваше и по вкус, и по вид от всичко, което обичайно се готвеше в нашата къща.

Днес бях купила едно прекрасно парче от телешки джолан, месо пълно с желатин и с много малко мазнина, полезно и вкусно.

Исках само да му придам малко по-интересен характер. Само го мазнах с олио и го запекох на сухо в тенджерата. После добавих водата и солта и го оставих да се вари 2 часа.

Половин час преди да се изключи колтона му прибавих зеленчуците - червена чушка, 3 картофа, един морков и половин консерва белени домати. Доби червен цвят и ми хареса. На финала му сложих и малко доматен сос. Пробвах го и му липсваше нещо, нещо важно. Целината! Във фризера си дремеше още малко от онази дето набрах в полето. Вкусът се промени категорично и ми напомни на маминото телешко варено. Оставих го на спокойствие.

Аз него да, но мен мъжа, не. "Кога ще ядем?", па "Кога ще ядем?". "Този хляб кога ще е готов?"

-В три часа!!!

-А какво ще стане, ако ядем в три без десет?

-Как какво ще стане?! Хляба току-що го извадих, още не еизстинал, поне десетина минути да почине.

Какъв беше този зор? Май е нервен, защото се опитва  да откаже цигарите. Огладнява изведнъж и няма с какво да се разсее. Добре, ама аз какво да направя, да му духам на хляба, че да изстине?

Голям зор! Седнахме. В три без пет. 

И по едно време ги гледам и двамата, че започват да мачкат картофите като на манджа. И се обадих:

-Това не еманджа, много по-рядко е, повече прилича на супа. Ако намачкате катофите, няма да се сгъсти, а ще се изгубят.

Вместо да ми обърнат внимание, мъжът се развика, че "стига съм командвала", че "само съм мърморела", "да съм ги оставела на мира"!

Как може такова нещо!!! Готвя, старая се, а накрая, не стига, че един картоф не идва да нареже, ами и ми вика на масата. Ядосах се и се развиках и аз! Малко уважение, моля! Само си спомням, че заплаших че още утре ще спра да готвя и да се оправят както искат! На никого не съм задължена с нищо, ако го правя е защото искам и защото ми е приятно, но никой не ми плаща, за да си позволява да ми държи такъв тон. Дори и да съм досадна!!! Малко търпение.

За десет минути всико свърши!

Ядосах се. И от яд ми приседна. Отивам на прозореца да подишам въздух и гледам една жълта калинка лази по магданоза ми. Бутнах я ей тъй, от любопитство. А тя се просна на пръстта и се прави на умряла. След малко се радвижи и тръгна отново към същото стъбло.

Колко е голям светът за нея! Всяка малка купчинка пръст е като планина! В този момент идва синът и приятелската слага ръка на рамото ми:

-Какво правиш?

Стана ми приятно. Детето разбра, че бащата не е прав и той, като че ли се чувстваше виновен заради него.

Не обичам да се караме пред него, но този път не издържах. Прекали! Опитах се да не показвам, че съм разстроена, макар че той го разбираше. Отклоних темата, показах му калинката, която се бореше да изкачи купчинката, за да стигне до заветното стъбълце. И сякаш нещата придобиха друга светлина, на калинката изобщо не й пукаше кой как е ял и с кого се е карал, вървешв си по пътя и се бореше за живота си. Разсеяхме се... С калинката...

Сега чакам да видя кога ще ми се извини.

Калпазанин!

Може би затова с толкова яд се захванах след обяд да правя "нещо сладко".

Бях купила сутринта една кутийка малини и една боровинки. Исках да направя нещо с тях, но какво?

Взех да прелиствам рецептите, да се ровя по интернет и все не можех да се ориентирам какво да правя с тях. Накрая се спрях на една лесничка на Джейми Оливер. Не съм по сладкото, но толкова рядко пускат боровинки! А и в съчетание с малините, са нещо вълшебно. Не може да се сравнява с купешките сладка. Решено. Сладоледено руло. Отидох до магазина за сладолед. Нямаше. Не продаваха кутии, а само фунийки и други подобни. Значи няма да е със сладолед, защото не ми се ходи по магазините да търся сладолед. Взех маскарпоне, за крем. Все нещо ще излезе!

Блата е простичък:

3 яйца, 100 г пудра захар (аз сложих кристална и по-малко, 75 г, защото ми се стори много) и 75 г брашно. Нищо друго.  Бъркат се яйцата със захарта на пяна, докато побелеят и после леко се прибавя брашното. Толкоз.

Аз от себе си добавих ванилия и кора от лимон. Ей тъй, на! За аромат.

Излях половината върху хартията за печене на купчета раздалечени едно от друго. Към другата половина добавих 2 с.л. какао на прах и запълних празнините по хартията. После с лъжицата ги поразмесих внимателно. Образува се един шарен блат. И, за да е още по-шарено, поръсих стафиди.  Що пък не?! Опекох го за по-малко от 10 минути на 180 С. Още топло го отлепих от хартията и гонавих на руло, за да поеме формата. Май малко позъкаснях, защото се начупи тук и там, но реших да не му обръщам внимание. Ще го закърпим после някак си. Нямам опит в сладкарството и, всеки път когато започна да правя нещо сладко, се чувствам като тийнейджърка, несръчна, нескопосана, недовършена. И се потя и пъшкам като на изпит. Защо се мъча незнам. Защо просто не го оставя на тези, които могат? Май, защото усещам предизвикателството и защото си мисля, че не може да е чак толкова сложно. Вече има зад гърба си направени няколко кекса и две-три торти. Станаха!

Така с блата долу-горе се справих. Крема беше под въпрос. Не ми харесваше да е само маскарпоне, защото е доста тежичко. Не исках и да е маслен крем, защото не го обичам. Не исках и да е някой от онези кремове, дето се варят,защото е сложно и сигурно ще оплескам работата. И тогава се сетих за репликата на Мая Новоселска в "Улицата" : "Абе къде съм тръгнала и аз, като незнам какво искам?"

Отворих пак рецептите. Онзи ден гледах Джейми да прави един десерт с едни бисквитки и пресни ягоди и крем от маскарпоне. Разреди го с прясно мляко, за да го олекоти малко. Е, натам ми отиваха мислите. Обаче пък прочетох друга една рецепта където маскарпоне се смесваше със крема сирене, не помня къде, много нещо изчетох! Идеята се оформи така:

Една кутия крема сирене, една кутия маскарпоне и малко прясно мляко. Захар на вкус. Лимон и ванилия.

И сега се започна! Осочних блата с няколко супени лъжици прясно мляко, исках да е сочно. Намазах го с половината от домашния ми конфитюр от боровинки и малинки. Понеже беше малко, добавих купешко малиново сладко. Отгоре дойде крема. Обаче се оказа по-редичък от необходимото. Разля се при навиването! Май беше и много, незнам! Но светкавично го бутнах във фризера да се стегне. Само се чудех дали да го оставя там, докато замръзнесъвсем?

Детето си имаше гостенин и реших, че немога да изпратя момчето без да го почерпя с едно парченце. Цялата къща миришеше на ванилия! Не можех да чакам да замръзне. След половин час го извадих да видя какво става. И, изненада! Така добре се беше стегнало, че се режеше перфектно, без да е замръзнало.

Супер! Супер! Супер! Бях доволна, много доволна! Отгоре сложих по една топка сладолед, изсипах по лъжичка сладко и почерпих децата.  Е, и нас, естествено! Нищо, че още бях малко сърдита, успеха с рулото ме омекоти отвътре. 

Конфитюр от лук, Госпожо!

9 май, 2012

Детето пак го няма за обяд и затова всеки пак си яде каквото си иска и когато си иска. Има агнешко от онзи ден и риба от вчера за доизяждане. Не мисля ни да се доближавам до печката. Бях си наумила да ходя до ателието да продължа куклата за "Вещиците". Но пък имаше много работа на компютъра. Не може всичко наведнъж! Едно по едно.

И то така си отиде цялата сутрин. По едно време огладнях и извадих рибата, обезкостих я с намерението да си направя рибна салата с маслини, лук и кисели краставички. Но така и не се стигна до салатата, започнах ги така, както си бяха в бурканите! Хапка риба, хоп маслинка, хоп, малко краставичка. Лук ме домързя да чистя. Даже не стигнах до масата! Така ми беше сладко. Няма кой да ми се кара! Нали аз съм майката мърморана, няма сама да мърморя на себе си?! А детето го няма да ми се скара за лошия пример. Еми...сладко ми беше да си чопвам от тук от там. 

Завърших с рибата и продължих с работата на компютъра.

Това, което направих днес е против всички правила. Това е точно това, което учим нашите деца, че не се прави така! Не се яде прав! Не се яде от буркана! Сипи, пък седни на масата, с прибори със салфетка, с постелка и т.н. Дааааааа, но от време на време е сладко да си хапнеш като в студентските години, на бързо и ей, тъй на, разбойническата!

Мъжът и той по едно време огладня, но много по-късно. Аз вече се стягах да излизам, седнала съм на масата да се гримирам и да му правя компания. Той си хапваше агнешкото, също като мен, директно от йенската тенджерка.

Той си хапва, а аз срещу него се рисувам на огледалото. И изведнъж се, нещо в кожата на шията ми ми се видя странно. Увиснала тъжно, като черво за наденица. Някакво положение на главата ми разкри това нейно ново състояние. Чак сега обърнах внимание колко се е променила! Сетих се, някой беше казал, че възрастта на жените се познава по шията. Никога досега  не ме е притеснявала възрастта ми, времето си е време, и възрастта си е възраст. Не можеш да ги спреш, не можеш да ги върнеш назад, за какво тогава да се тръшкаш и притесняваш. 

Но сега този участък кожа ме заинтригува. Пипам, пипам, не мърда, все си виси!  И изведнъж се погледнах с други очи. Даааа.... Започвам да остарявам... Тялото започва да върви назад. Кожата започва да губи еластичността си, но не си и представях, че усещането, когато я пипаш е толкова забавно. Като нещо чуждо! Преди, като си беше всичко на мястото, хич не съм й обръщала внимание, струваше ми се нещо нормално. Еми, младост! Сега седях загледана в малкото огледалце и си играех с това увиснало парченце от моето тяло. Трябваше да започвам да свиквам с това. 

Това да си на средна възраст си има и своите добри страни. Като например, от скоро вече не ми казват "момиче", а "госпожо". А, така! Малко уважение, стига с тия лапешки истории!

- К'во гледаш там?! - изведнъж ме стресна гласът на мъжът ми - Какво пипаш?

-Гледам си кожата на шията, че се мятка наляво-надясно, гледай! Накъдето я бутна, натам отива и там си остава.

-Не се заглеждай много.

-Що, бе? Смешно е и забавно -погледнах часовника - Ох, трябва да тръгвам...

И тръгнах. И крачех някак си по-различно по улицата, със самочувствието на госпожа. Ха! Айде някой да посмее само да ми каже "госпожице", или "момиче"! Ще му покажа аз онова висящо парченце под брадичката, па сам да изчислява на колко години съм. Ше му се не види!

От това заглеждане, обаче, само едно нещо ме притесни. Че изобщо не си даваме сметка колко бързо лети времето. Докато се обърнеш и от "госпожа" си станала "бабе". И се притесних за мечтите си.

Тайничката ми мечта беше да се науча да рисувам. Трябваше да минат повече от 20 години, за да се осмеля и да стигна до първата крачка. Научих се да рисувам и не можех и да си представя преди колко удоволствие ми доставя, колко ме изпълва със задоволство, че нещо съм сътворила, нещо красиво, нещо, което радва очите. Е, няма нужа да съм велик художник, рисунките са си лично за мене или за подарък за мои приятели.  Една моя мечта видях осъществена. И разбрах, че не е толкова трудно. Трудно е да се осмелиш да започнеш. И че нямам още 20 години, за да се каня да осъществя някоя следваща мечта!!!

И реших да си направя списък с нещата, които искам да направя, преди да е станало късно. Не искам да ги забравям, не искам да "не ми остане време" за тях. Защото както казва свеки:

"Дане иде, а године лете!" (Дните си вървят, а годините летят!)

Вечерта се прибрах скапана. Само отворих хладилника. И си направих едно чудесно мезе за душата на Госпожата: интегрален хляб (домашен, естествено) с руло от козе сирене и конфитюр от лук. Звучи като паднало от небето. Ммммм, има нещо такова... Конфитюра от лук беше "изпаднал" от остаъците на онзи "Весел лук", който бях направила преди почти сто години. Стоеше си в хладилника и от време на време участваше в някое ядене като добавка или гарнитура. Днес реших да приключа с него и сътворих това простичко парче удоволствие. Записвам си го тук, защото комбинацията е много сполучлива и дори само за това си струва пак да направя конфитюр от лук, колкото и време да отнема. А е просто:

Лук, нарязан като за манджа, с една лъжица захар, лъжица балсамов оцет, може и малко червено вино, ври тихичко поне час. Докато се карамелизира. Много е добре! Остава! Госпожо!

Тараторът на баба Катя

7 май, 2012

Най-после се стигна и до агнешкото. Три дни по-късно! Като се сетя колко се притесних, че не съм купила агнешко и как хукнах по магазините преди два дни. Не е работа да празнуваш празник, който никой друг около теб не празнува!...... НО по-добре късно, отколкото никога.

Днес само трябваше да го стопля, че от три дни чака да у се обърне внимание. Милото!...

И ние Гергьовден празнуваме, на патерици. Опитах го как е навкуси нещо ми липсваше. Киселина!  По рецептата нямаше, но си го искаше манджата. Сложих балсамов оцет, като хич не пожалих количеството. Добре е. Харесва ми тази концепция за агнешкото. Ще се доусъвършенства. Малко ми беше в повече сладкото, може би от стафидите. Ще го помисля...

Идеята беше да направя таратор, аспержи и картофено пюре. Нищо и никаква работа.

Таратора е едно от любимите ни яденета. Тайните на добрия таратор ми разкри моята хазяйка - баба Катя. Бяха бойно семейство - той беше по-възрастен от нея, но изглеждаше толкова млад, че на него му викахме Гецата, а на нея - баба Катя.

Случаят около запознаването ни е много интересен. Бяхме наели апартамента две двойки момичета и уж трябваше да живеем там сами, т.е без хазяи. Първия месец беше точно така. Но радостта ни не трая дълго. Една неделна сутрин се събуждам и чувам шум в кухнята. Не беше странно, все пак живеехме там четири момичета. Но странното беше, че се чуваше сякаш мъжки глас. Отивам в кухнята и гледам една дребничка бабичка с рошава оранжева коса и цигара в устата мята палачинки до тавана сред купчина кашони и багаж.

-Айде на закуска - ми казва.

Аз гледам опулено и не знам какво да кажа.

-Аз съм баба Катя, хазяйката. Временно ще живеем тука. Че синът се разведе и... Така..

И така живяхме цяла година. И не само с тях, но и със синът им, който беше 30 годишен пиргиш.

7 (седем!) души в двустаен апартамент!!! Как звучи, а? Тясно!

Но имахме късмет, че бяха готини, от тези хора, на които с кеф лепваш етикета "пич".

Баба Катя беше страхотен кулинар. Освен че ни готвеше, се грижеше и за това дали си взимаме изпитите и дали гаджетата ни не ни лъжат. Много беше готина! Абе, Пич!

Много неща научих от нея, не само за готвенето.

Но относно таратора, това което запомних и си остана и до сега.

Беше направила най-великолепния таратор, който някога бях яла. И я попитах:

-Как преценяваш колко вода да сложиш? Досега всички таратори, които съм яла, са били все разводнени.

И тогава баба Катя ми разкри златното правило, което и досега спазвам когато правя таратор.

Първо се нарязват краставиците на ситни кубчета, слага им се солта и се оставят да постоят, за да си пуснат водата. После се слагат начуканите орехи, копъра, чесъна и оцета, ако има нужда. Най накрая се слага разбитото кисело мляко и се разбърква хубавичко. Водата, която се слага за разреждане е наполовината от количеството на киселото мляко. Като се разбърка всичко, чак тогава се слага олиото, за да остане на капки и не се бърка повече. За украса се добавят още малко орехи и копър.

Това научих. И досега винаги, когато правя таратор, се сещам за баба Катя с цигарата в уста и палачинките във въздуха.

След като завършихме, изгубихме връзка и незнам нищо за тях. Това беше преди 25 години! Невероятно е как има моменти, които остават за цял живот в паметта ти точно така ясни, както са се случили преди години. За мен баба Катя си остана такава, каквато я познавах тогава. Сякаш замразена във времето на ученическите ми години. И понякога се чудя как така, след толкова таратори, при които винаги си спомням за тази жена,никога повече случаят не ме срещна с нея, дори само за да й кажа, че съм се научила да правя перфектния таратор и че го дължа на нея. Да й благодаря поне!

Незнам нито къде е, нито дори дали е жива. Но където и да е и както и да е, за мен винаги си остава там където я видях за първи път и изглежда също така както и тогава - леко изгърбена, но пълна с енергия. И, естествено, с цигара в устата! Мъжка жена!

Разходка и агнешко за Гергьовден

5 май, 2012

Сутринта за закуска опекох един тутманик, който още снощи бях замесила. Но понеже се занимавах сутринта с един куп неща, го зарязах да се пече самотен. Когато се върнах, връзката помежду ни се беше скъсала. И не го разбрах докъде е стигнал с печенето. Извадих го десет минути по-рано. 

И сбърках. Момчетата се облизваха нетърпеливо наоколо и понеже искахме и да излизаме на разходка, избързах... Беше леко клисав. Но не му простихме!

Днес беше един от онези дни, които със сигурност ще си спомням дълго време. Случи се нещо изключително просто: разходихме се из природата.

Явно много време сме били в застой във влажния апартамент, защото тази малка глътка въздух ни дойде като манна небесна. Радвахме се на всичко. И най-вече аз! Не спирах.

Пролетта беше навсякъде и във всичко! Всяка тревичка, дори най-грозноватичката и простоватичката беше изкарала някакъв вид цветенце. Едно бодливо дърво, което познавах отдавна и ми се струваше много мрачно и намръщено, с едни сивкаво-зеленикави бодлички вместо листа, и то! Беше се накичило с малки, ситни белички камбанки. Стоях, пулих и се чудех от къде ги извади?! Толкова малки и толкова нежни. Това грозничко и намръщено, нисичко и криво дърво! И то се беше нагиздило! Като за Гергьовден!

Не спираше да ми мели устата и да се радвам на глас на всичко живо наоколо - на водата, 

на тревата, 

на цветята, 

на кравите,

 ... 

И дишах!!! 

Не можех да спра да дишам!!! Момчетата мълчаливо ме търпяха.... И аз мълчаливо им благодарях...

Върнахме се изтощени и заредени с енергия. Така както може да те зареди само чистия въздух.

И изведнъж се сетих, че утре е Гергьовден! Агнешко? Немааааа.  Хайде, до магазина...

Сетих се за една рецепта, която скоро гледах по телевизията. Хареса ми начина, концепцията на приготвяне на агнешкото. Там се приготвяха агнешки крачета, но все едно, базата е същата.

Вдъхнови ме и реших да я пробвам. Попромених я малко, защото нямах някои продукти, просто ги заместих с други. А и добавих някои, защото ми се стори, че биха му дошли добре.

Само, трябваше да купя агнешкото. Отивам до по-близкия магазин и там ме застреляха с цената - 11 евро килото, а плешката тежеше кило и половина!!! Еми, няма да стане. Ако се казвах Гергана и очакавах един куо приятели, бих се замислила, но ейтака, само за трима ни... НЕ! Айде, в другия магазин! Там пък имаше само бутче на рязано на пържоли. Не го харесвам нарязано.

Но свети Гьорги се смили над мене и ми се яви в лицето на съчувстващата продавачка, която започна да ми предлага други части - врат, коремница, ребърца. Каква добра жена! Спаси ме! Веднага видях манджата как става!

Бегом в къщи и да започвам, че утре ще се върнем чак късно след обяд и няма да имавреме за готвене. Започвам!

Първо се запържват парченцата агнешко в малко олио на силен огън, поръсени само със сол  черен пипер. Изважда се месото и в същия тиган се слага глава и половина лук (може червен ), наситно, заедно с малко сол. Като омекне се прибавят:

Стафиди, сушени боровинки или други сушени плодове, 50 мл зеленчуков (пилешки по рецептата) бульон и мармелад (аз сложих от ягоди) + 1 супена лъжица кетчуп+ сос ворчестер (2 с.л.) +200 мл тъмна бира.

Сега е момента, в който се прибавят парчетата месо, залива се с пилешки бульон, да ги покрие и се оставя да ври лекичко поне два часа.

Катосе свари, се вади месото, соса се смила на ножа на миксера и се сервира с картофено пюре. Ръси се с пресен джоджен (наситно) и пресен лук (на фино) с много оцет.

Така е по рецептата. Аз само дето не смелих соса. Харесват ми стафидите цели, а и лукът се беше почти стопил. Нямаше смисъл да се мачка още.

От подправките добавих канела и вместо бульон сложих вегета и вода и соев сос (вместо ворчестер).

Така приготвено яденето си останана печката да ин чака до утре.

Измишльотина с кори и къри

4 май, 2012

Днес измислих нещо страхотно! Ще си опиша подробно как се стигна до резултата, защото е много интересно.

Започна се от сутринта. Не ми се излизаше от къщи и това си е. Бях се заклещила на компютъра и не можех да стана. Когато едно нещо тръгне, или поне даде знаци, че може да тръгне, трябва да се използва момента докрай. Така знам аз от свеки. "Ако крене, иде. А кад не иде, да га убиеш не мож да крене." Простичко.

Та и аз така, хванах момента и не исках да го испускам. Само от време на време си мислех:

"Охххх, а трябва и да готвя, а нямам какво. Трябва да ходя до магазина, а не ми се иска."

От една страна, защото ми се бачкаше, а от друга защото не ми се харчеха пари. Нещо много захвърчаха напоследък и това не е добре.

И само в някоя от тези паузи прехвърлях наум какво имам в хладилника и във фризера и как може да се изкомбинира.

Положението беше следното:

Безброй кутийки от кокалено пилешко месо във фризера. Остатърци от кърито от вчера плюс ориза. Половин тиквичка, половин патладжан, половин червена чушка. Лук и картофи колко искаш....

Дааааааа. Искаше мислене. А нямаше време - работата върви, та пушек се вдига! Най-после към 2 часа, в последния момент значи, станах с мъглявата идея, да забъркам месото от две кутийки с една глава лук и един настърган морков, да прибавя кърито от вчера и ориза и да напълня с това нещо друго нещо. Само кое да е това нещо?

Това дето е подходящо за пълнене са тиквички, чушки и патладжан. И от трите имам по малко и не става. До магазина бях решила категорично, че няма да ходя. Не заслужават! Тогава, какво?

Седях и гледах бърканицата пред себе си. Кърито, което добавих не беше достатъчно, за да даде вкус, така че се наложи да сложа още нещо.

Бръкнах в хладилника за сметана. Леле, и сметана няма!!! Имам консерви кокосово мляко.

Тук ще вметна няколко заслужени реда за този странен за европа продукт. Фантастично е! Толкоз по редовете. Коренно променя вкуса на яденето. Прилича на сметаната и може да се замени с нея, но резултата е само приблизителен. Аз избягвам да го слагам не защото не го обичам или защото е доста калорично, не. Просто в близките до нас магазини не се продава и трябва да ходя доста далеч, за да си го купя. Т.е. от чист мързел.

Но днес друг един мързел и малка доза инат не ми даваше да мръдна ни до магазина на ъгъла. Запекла се бях като магаре на мост, като картоф в ауспух, като бабичка на плажа. НЕ! И трябваше да прибегна до запасите в бункера. Досвидя ми се, но какво да се прави, понякога се налага. Кокосовото мляко съвсем промени картинката. Една супена лъжица брашно, за да се сгъсти леко, че ориза само не беше достатъчен. От тигана ме гледаше перфектната плънка от пилешко къри с ориз, само че все още не знаех какво ще напълня с нея!!! По едно време дори си помислих, че то може и така да се яде. Какво толкова?! За можене може, но просто си личи, че не е довършено.

И тогава една светлина огря мислите ми! Беше светлината на хладилника, но на мен ми се стори небесна! Имам кори!!!

Не ми дават да ги използвам за баница, не ставало баница, ами друго нещо. Е, за къри тогава стават.

Извадих една тавикча, намазах я с масло и взех да нареждам кори, като ги мажех през пръсти с масло. Наредих едно 4-5. След това изсипах плънката. Завих я с корите дето излизаха отвън и отгоре наредих още 2-3 кори, намачкани, за по-интересно. Докато редях тази красота, печката беше загряла. Бутнах го вътре и седнах пред фурната да гледам, като пред телевизор. Нищо особено не ставаше, онова нещо, както и да се казваше то, си се печеше, както толкова други неща, които се пекат. Не знам какво очаквах толкова да се случи, май просто нямах търпение да видя крайния резултат.

И трябва да кажа, че се гордея с тзаи измишльотина.

Коментарът на мъжете беше кратък:

-Ммм, баница с ориз. - компетентно отбеляза големият.

-Не е баница!!! - обидих се.

-Е, какво е?

-Не знам, ама не е баница. Виж, че има кори само отгоре и отдолу. Другото е плънка. Нещо като киш, ама и киш не е, щото киша е с яйца и се използва друго тесто. Незнам какво е. НО баница не е!

-Яде ми се бюрек - сложи край на спора синът - А каква е разликата между баница и бюрек?

-Да ти кажа честно, сине, и аз незнам. Питах баба ти, и тя неможа да ми обясни, само каза, че е друго. Бюрека май има повече яйца, а баницата е само със сирене. Не съм сигурна.

Както и да е, както и да се нарече това нещо дето го ядохме днес, беше изключително вкусно. И много калорично! Нищо, ядохме го без хляб. Само салата!