Ушо на плоча

23 ноември, 2012

Трябва да си призная, че историятя около това невероятно ушно приклчениe започна още преди месец. И за щастие финала му беше повече от щастлив.

Цялото отиване в Турция и престоя ни там беше ужасно напрегнат. Не само заради условията и работата, но и заради нас самите.

Връщайки се от там, трябваше да отиграем едно представление и в едно градче, близо до Валенсия. Затова се наложи да преспим в Мадрид и на другия ден, вече с испански дух да поемем към Валенсия. Този преход от Азия в Европа, от Ориента към Оксидента беше твърде рязък и ни се отрази на взаимните отношения.

С една дума, скарахме се. Ама от онези скарвания, дето ти се струват за последно и за винаги!

Ходех ядосано сама по Мадридските непознати улици, говорех си самичка и се чувствах на друга планета. Толкова се ядосах и развълнувах, че по едно време усетих зверски глад! Забързах към хотела да си взема нещата и трескаво затърсих къде да се мушна на топло (след топлината на Азия, европейсткият студ ме втрисаше до кокал).

Може би затова се наврях в първия срещнат хоремаг!  Защото точно на това ми напомняше, на някогашния селски хоремаг, където всички се познават!

Забодох пръст  в първото нещо, което ми се прияде и не мислех изобщо за последствията - ухо на плоча.

Трябва да уточня, че в Испания ушите са много на почит. Не колкото у нас, но все пак! Продават се сварени нарязани и подправени с червен пипер и чесън. Ей такова едно купче видях на витрината и само попитах, за да съм наясно:

-Ухо на плоча е това, само, че опечено на плочата, нали?

-Точно така! - отговори бармана.

Все ми беше тая, питах колкото да се знае, че мога и да приказвам... Хич не ми беше до нищо, толкова ми беше криво заради кавгата!!!!!!

Сервираха ми го това опечено на плочата ухо и, неможех да повярвам!, светът се промени за части от секундата! И ставаше все по-светъл с всяка хапка.

Как е възможно едно просто ядене, едно нищо и никакво ядене да ти промени настроението, да ти отвори очите и да ти върне всичките надежди????!!!! Какъв химически процес, каква математика и физика могат научно  да ми обяснят какво всъщност се случвашв в този момент с моето тяло и същество?!

Олекна ми на душата, но ми натежа на корема, не можех да го изям всичкото, така че помолих да  ми направят един сандвич с остатъка.

Прибрах се в хотела и само под сурдинка казах, че ако има гладни това е сандвич от еди какво си, но не споменах подробности около качествата му. Само казах:

-Много беше вкусно.

И край.

Сандвичът беше изяден и, за щастие, кавгата, малко по-късно, минала на много заден план.

Три седмици по-късно се връщаме на същото място, като че ли за да си спомним къде сме сгрешили! И как сме се оправили, какво сме пропуснали.

Пак излезе въпроса за яднето и аз заведох мъжа ми там, на същото място, в хоремака!

И пак си поръчхме ушо на плоча, ама тоя път си го ядохме заедно, а не по отелно! И топличко, топличко, парещо! С ледено студена бира и чаша червено винце. Който каквото...за кавгата и дума не споменахме, но бармана ме помнеше, и сандвича помнеше и даже помнеше кога точно е станало. Усетих го сякаш е бил ням свидетел на раздора ни!

Никой от нас не каза нищо повече по повода, само се радвахме че сме заедно и че всичко е наред. Слава богу! И слава на ушите!

Бабо, йебо те колач!

Върнахме се от път, зажаднели за нашта си домашна обстановка и малко почивка.

Свеки, много щастлива, че сме си дошли, закаканиза приказка след приказка: кога, какво е готвила, внукът какво е ял, кога е валяло и колко е валяло. Едва ли не ни разказа какво се е случило  всяка една минута докато ни е нямало. Колко страшна е човешката самота... И колко малко ни трябва да се почувства полезни, едно нищо!

По едно време гледам на плота стори един голям пакет, грижливо обвит в найлонова торбичка. Кекс. Пак кекс! Свеки напоследък се чувства задължена да не оставаме ни час без кекс! Решила е някак си по свой си начин, че на детето му е нужна точно тази закуска. Да, добре, ама всяка сутрин. То тоя кекс няма изяждане! А тъкмо се зарадваме, че сме го свършили и тя вече вади рецепта за нов. Няма край!

Последния път като направи, синът само изохка:

-Ох, пак ли?!

-Разбери се с баба ти! Тя е решила, че на теб ти харесва и няма да спре докато не кажеш нещо.

-Харесва ми, ама няма край!

Аз не предадох този диалог по-нататък, защото той беше главният виновник и трябваше той да се оправя. Човек трябваа да се научи да казва и НЕ. Което също никак не е лесно!

Остана така работата.

И сега като видях познатия силует на новопостъпилия в къщата кекс, една лека вътрешна усмиква се разля по стомаха ми.

-А! Кекс! - рекох, не без малка ирония.

-Този е различен - рече свеки.

-Е, те всичките са ти различни - казах го, но не предполагах какво ме очакваше.

След обед си отрязах едно парченце, хем за да уйдисам на въпросителния поглед на свеки, хем за да помогна и на сина с изяждането. Интересен кекс. Много ароматен, сочен, със стафиди (всичките на дъното), само дето изглеждаше като наполовина.

-Нещо не е могъл да се вдигне както другите. Иначе е много вкусен.

-Ми как ще се вдигне като му падна капака на лампата вътре.

-Какво?!

-Лампичката на фурната нали има предпазен капак? Еми, гледам паднал у сред кекса.

Толкова беше абсурдно и невъзможно това дето го каза, че чак мъжът наостри уши:

-Какъв капак? Къде падна?

Свеки повтори цялата история, този път на сръбски, което прозвуча още по-абсурдно!

Та значи, трябвало жената да отвори фурната, за да извади нашественика от кекса и той, естествено,СПАДНАЛ.

НО на всичко това свеки имаше свое обяснение.

-Аз още докато бъркам кекса, идва внука и ме пита какво правя и аз казвам:"Колач" А той ми вика:"Е, бабо, йебо те колач!" И на, виж как стана! Баш!

-Нищо му няма! -рекох, с леко чувство на вина - Пак ще го изядем...

-Аз ти казах, че е различен!!! - ухили се свеки.

Смяхме се, чудехме се и пак се смяхме!...

И в този момент се сетих за гениалните строфи на Валери Петров:

"Значи могат нещата да се случват без мен..."

Да, само че там става въпрос за това как фикусът бил пораснал в негово отсъствие, което е нещо що-годе предвидимо и обяснимо. Но да ти падне капака на лампата на фурната по средата на кекса, това не е могъл и да си представи! Със сигурност!

Мисли за това "Какво е готвенето?"

Пътуваме с колата към къщи, след повече от седмица бродене по турските сцени.

След месопотамското слънце испанския дъжд ми се отрази философски. Заблях се по минаващите покрай мен пожълтели есенни дървета и се замислих за този блог. Какво да го правя, как да го продължа? Започнах го на майтап, а ми стана интересно. Но годината отмина. Каква нова форма да му дам? Че няма смисъл да пиша всеки ден, ми е повече от ясно! Но какво да е? И се замислих какво е за мен готвенето. Ясно беше, че за мен е нещо повече от това да приготвя нещо за хапване. Мислих, мислих и се оформи следното неопределено определение:

Странен химически, психически и емоционален процес, при който се смесват продукти  при най-различни условия и състояния, а крайният резултата служи  да ни зареди с енергия и предаде емоции, желания, мечти и надежди. С една дума, е възможността, която ни се дава всеки ден да напълним деня си с топлина и красота. От това следва, че готвенето е Форма на изкуството.

Мисля, че онзи (май беше Достоевски), който беше казал, че красотата щяло да спаси света е имал пред вид изкуството във всичките му прояви. Може би дори не е ставало въпрос точно за изкуството, което да играе ролята на спасител на душата (нещо като Исус Христос), а да направим от простичките неща, които вършим всеки ден, изкуство.

Ако е готвене, то да бъде с онзи замах на художник и експериментател, за да намериш местенце, където да изявиш своите собствени желания,  чувства, да кажеш на висок глас: ето това съм аз и това мисля по въпроса! Не ме е страх да се проваля, не ме е страх, че няма да се хареса на всички. Важното е, че носи частица от мен! Нищо друго! Без претенциите да остава в историята на изкуството, без да мислиш дали е правилно или не, без да робуваш на това как трябва да се правят нещата! И най-важното винаги да научаваш по нещо, дали за себе си или за другите, няма значение. Еволюцията трябва да върви напред!

Така разбирам аз тази известна фраза "Изкуството (или красотата) ще спаси света".

Всъщност човеците сме тези, които имаме нужда да се спасим.

И така си мисля, че трябва да бъде във всяко нещо до което се докосва човешката ръка и въображение.

Разбира се, че има неща, които не могат да се правят по друг начин, освен по утвърдения, но пък защо да не се опита?

Спомням си, веднъж направих октопод за едни приятели, на които бяхме на гости. Трябваше да бъде "Pulpo a la gallega", т.е. Октоподът сварен, заедно с няколко зърна черен пипер, дафинов лист , малко вино и морска сол.  След това се нарязва с ножица. В същия бульон се сваряват и цели, небелени картофи, които се режат на кръгчета и се нареждат на дъното на чинията, огоре се струпва нарязания октопод. Поръсва се с червен пипер, едра сол и се залива добре със зехтин.

Това е цялата рецепта . Проста кат фасул! Има само един основен и ключов момент, да се улучи кога е сварен октоподът. А това зависи много от големината му, от това дали е бил замразяван или е свеж и от вида му. Големината е ясна - ако е по-голям, повече време се вари.  Само не трябва да се преварява, защото веднага става жилав и се дъвче като дъвка.

Що се отнася до свежстта, опитните казват, а и от опит го разбрах, че е най-добре да се замрази, отмрази и тогава да се приготвя, така става по-мек. Ако е свеж и няма време да се замразява, трябва да се бие с точилката по пипалата, докато омекне. А за вида, там вече няма спасение. Някои просто не са хубави и това е! Въпрос на късмет!

Но да се върна на темата за импровизацията и въображението.

Направих октопода по всички правила, улучих и момента да го сваля, стана чудесен! Но тогава си спомних какво не ми е харесвало когато съм го яла - че когато се поръсва само, не се овкусява достатъчно и има парченца, които остават без сол, без червен пипер, което ги прави доста по-скучни от останалите, дето са имали повече късмет. Затова просто ги пообърках лекичко преди да ги сервирам. Тази проста операция даде възможност на всяко парченце да се овкуси и изяви. Но какъв бунт предизвика у испанеца-домакин. Не се било правело така!!!  И което ми направи най-много впечетление:

"Вие, българите, сте все такива! Няма да го направите както се прави, а все ще го побългарите по вашему! Някои неща не бива да се променят!"

КОЙ КАЗА?!

Ти не ги променяй! Аз искам да ми е хубаво! И понеже имам привилегията АЗ да го готвя, имам правото да го направя така, както на мен ми харесва. А пък ако на някой не му харесва, просто трябва да изтърпи, докато си го направи той самичък.

Класическите рецепти са, за да се учиш от тях, но и за да се подобряват.

И затова си мисля още, в този дъждовен ден, че жените наистина сме привилигеровани създания. Традициите ли, гените ли, но нещо все ни води към кухнята. Болшинството, разбира се. Грижим се за прехраната на семейството ни всеки ден, всеки ден се изявяваме по своему. Кой с повече, кой с по-малко желание. Но знам, че веднъж открили сладостта да променяш настроението на деня само с една нищо и никаква манджа, вече не можеш да спреш! Иска ти се да продължиш, да повториш, да разбереш. Е, понякога липсва вдъхновение, или пък умората е малко в повече, но пък за щастие, винаги след този момент идва друг, който променя всичко. 

И така, докато можем...

Ишли кюфте

4 ноември, 2012

Няма да забравя този ден. Сблъсък с автентичната месопотамска кухня.  Попаднахме на подходящото място и в подходящия момент!

Момчето, което ни придружава за фестивала ни заведе в ресторанта на сестра си, за да пийнем чай гратис и за да изчакаме негов прятел и колата, която щяла да ни води на някакво много интересно място.

Влизаме и гледаме, сестра му приготвя едни интересни неща, движи си ръцете по необикновен начин и, и, и, абе, не прилича на нищо, което съм виждала.

Присламчих се до нея да гледам как става. Има и видео, но аз ще го разкажа:

Замесено беше гъсто лепкаво тесто от булгур, вода и сол. Булгурът беше добре набъбнал, което означа ва, че е бил накиснат предварително. После е бил мачкан, за да си пусне нишестето и да стане това гъсто лепкаво тесто.

Та, от това тесто правеше масурчета, които късаше на топчици с размер около 3 см диаметър. Оформяше ги хубавичко, мокрейки си ръцете. След това забиваше пръста в средата на топчицата и започваше да върти около пръста тестото докато се оформи фунийка. 

Следващата операция беше да намокри два пръста и да започне да изтънява стената на фунийката, докато стане еднакво тънка и гладка навсякъде. След това напълваше леко фунийката с някаква смес от месо, зеленчуци и подправки (мисля че тук плънката може да варира). 

С малко водичка залепваше краищата на фунийката и ги нареждаше в тава на разстояние едно от друго.

Неможах да се сдържа и я помолих да опитам. Засмя се и май й стана приятно, защото веднага ми отстъпи мястото си и взе да ми показва как се прави. Толкова беше ловко движението, с което го правеше. Опитах се да го имитирам, и тук там се получаваше. Първото ми нещастно кюфте го мачках няколко пъти, докато най-после стигна до формата. 

Тя, обаче, накрая ме спря и каза, че вече съм сложила много вода и затова не може да стане формата, късаше се много лесно. Второто сякаш беше по-добре, третото малко по-добре. 

Само ми послужи да разбера, че за да се направят такива кюфтета, се иска мноооого, ама много практика.

После ми обясни, че се варят във вода. Не съм ги яла, така че не мога все още да кажа като как изглеждат когато са готови. Виждала съм само снимки. Обеща си твърдо тия дни да ги опитам тия кюфтета. За сега се задоволих само с опита, а то хич не е малко. Че то на ресторанта лесно, поръчваш, ядеш и плащаш!

Докато търсех из интернет някоя снимка, намерих и рецептата. Ето и линка:

http://filizinmutfagi.blogspot.com/2011/02/mardin-usulu-icli-kofte.html