Рибена супа за детето

28 юли, 2012

Страннен животински вид сме майките. Грижата ни за прехраната на децата ни понякога минава всякакви граници.  Те растат, стават големи мъже и жени, но ние като че ли напук не искаме да си дадем сметка и продължаваме да "се грижим" за тях, да кръжим като орлици над главите им, за да им направим сянка, да ги предпазим от трудности и болести, да им спестим главоболия.

Слува се и ще се случва в хиляди и милиони семейства.

Детето вече отдавна не е дете. Ходи на работа, живее само, има свой собствен живот. Но току виж цъфне някоя събота или неделя да хапне пак от мамините манджи и да се наслади на домашния уют. А защо не и за да чуе добре познатите стари разговори.

И майката придобива друг вид. Каквото остане от масата се прибира в кутийки, надписва се старателно и се опкаова в багажа на "детето", та да има какво да яде като се върне с самотната си квартира в големия град.

Спомням си, някога и аз така живеех и учех в големия град. Наслаждавах се на свободата си с широко отворени ноздри. Но върнех ли се у дома за събота и неделя, всичко това изчезваше. Детето си е дошло! Майка ми, дето преди това обикновено все се карахме, ставаше мила и обичлива! И ми пълнеше багажа с буркани с манджи, за да имам какво да ям "там". Е, как човек да се научи да готви?!!

Но няма да отричам, че ми беше приятно да чувствам обградена с внимание.

Беше различно...

И сега с умиление гледах приятелката ми как стяга кутийките от китайска храна, пълни с нарочния остатък от рибената супа, за да поемат път към големия град в багажа на сина й. Прилежно надписани, да не се чуди "детето" какво е. Даже написа "1", та да знае, че е "първо" ястие. Да не се обърка случай но да го яде "за второ".

Ох....... Забравила е май когато е била студентка, че ти е все тая какво е, важното е да го ИМА и да става за ядене! Или можеби точно, защото добре си спомняше тези години, искаше да спести на "детето" този хаотичен и недостаъчно здравословен начин на ядене.
Но, къде ти?! Няма спасение!!! Всеки трябва да мине през този етап по реда си. Сега беше негов ред, как иначе после ще има спомени?

Сама на рибна салата и напред

21 юли, 2012

Сама. Събуждамсе и инстинктивно тръгвам да правя чай, и да мисля нещо за закуска. Още преди да съм станала, се спирам. За кого? Сама съм. Няма смисъл. Изведнъж времето доби невероятни размери. Стана необятно, не толкова от обема си, колкото поради липсата на старите мотиви за организиране. Сега имах всичкото време само за мене! И не знаех какво да правя с него. Как да го организирам, от къде да започна, кое ми е важно, кое е от навик и кое е за мен, нищо не разбирах. Върнах импулса да стана назад. Спрях се и се замислих. Нямаше нужда да се бърза, да се прави каквото и да е за когото и да е!

А как живеят самотните хора?!

Всичко това ми се струваше толкова ново и непознато, че не знаех какво да правя.

Само едно беше сигурно. Чая! Три чаши! Една след друга. Да, това ми даде време да се осеферя и да си помисля кое ще е следващото, и следващото...

Можех да ям когато си искам и каквото...има. А имаше една изоставена половин скумрия, мариновани краставички и разни бурканчета с недостатъчни количества в тях. По едно време огладнях, не знам в колко часа, не погледнах, нямаше значение. Забърках набързо една рибна салата с маслини, сухи домати в зехтин от бурканче, и всичкия останал лук от сандъчето (собственото производство). И я ядох с клечки!!! И на дивана!!!

И цял ден правих неща, които години съм отлагала да направя, дали защото съм чакала на друг, или защото съм си мислела, че са прекалено сложни за мен.

Запретнах ръкави и започнах. Без да го мисля. И нещата станаха ! За първи път от толкова години!!! Не можех да повярвам!!! Можех!!!

Защо не бях го направила досега?!

Само е трябвало да започна...

Домашни купешки банички

20 юли, 2012

Пак се повтори старата история. 

АЗ му меся баница, той пък трябвало да излиза. ПАК!

Еми, яде си баничката вряла и по пътя.

Аз, обаче съм горда със себе си.

Най- после, с толкова баничарски опит, който имам зад гърба си, успях да направя баничките почти като купешките!!!

"Почти", защото станаха по-хубави. Не толкова мазни, не така клисави и не с грозна извара като купешките. Станаха просто перфектни! Малки симпатични банички от баничарница, от онези от по 10 стотинки. Големите струваха 20. Мили ученически спомени нахлуха в главата ми!...

От онези години, когато животът изглеждаше толкова прост! И евтин!

Милите ми банички, пренесоха ме във времето със скорост непозната ми досега. Гризках си баничката и не бях в това време! Бях пак ученичка 3-4 клас, в междучасието, токущо излязла от опашката на училищната лафка, с вряла баничка в ръка - малка, за 10 стотинки.

Мисля, че открих новото име на пренясящите ни през времето тунели - казват се "банички от 10 стотинки".  За мен! За друг може да се казват по друг начин, но със сигурност пак ще е свързано с емоции и чувства от детството, тогава, когато всичко опитвахме за първи път и имаше много по-голямо значение, отколкото в който и да е по-късен момент.

Животът тогава ни се показваше в пълните си разноцветности, и ние го приемахме с отворени сетива!

Може би затова спомените от детството са толкова силни и затова все се връщаме към тях, за да открием цветовете, които вече познаваме. 

Нови стари ножове

19 юли, 2012

Обичам ножове. В кухнята ми има цяло едно голямо чекмедже, отредено само за ножове.

И всичките са извънредно остри, винаги! И ръцете ми са нарязани, редовно! Имам само един пръст, по който нямам белег от порязване с нож -кутрето на лявата ръка. Как се е спасило незнам, но може и да е било порязвано милото, самодето не е останал белег. Помня ли вече!

Историята с ножовете, както и повечето истории човешки, започва още от ранното ми детство.

Остренето на ножовете има славата да е мъжка работа, макар че не разбирам защо, след като жени са тези, които повече режат в кухнята.

Затова и двамата ми дядовци, (както и баща ми , разбира се) бяха отговорни за това занятие и всеки от тях си имаше свой си начин за острене на ножове.

Единият остреше с камък, класическата. Когато трябваше да се наточат ножовете, което обикновено ставаше чак когато баба ми вече неистово викаше, че "Кога най-после", дядо ми заемаше важно позиция в средата на масата. Слагаше до себеси  малко легенче с вода и започваше бавно да плъзга ножа по камъка, като че ли правеше нещо много свещено. Този ритуал така ме запленяваше, че един ден го помолих да ми разкрие тайната на всяко движение. И така разбрах как, защо и от къде на къде се движи ножа, за да се наточи.  Винаги от върха назад и винаги от дебелото към острото!

По-късно, бидейки на другото село, при другия ми дядо, заразена от ножовата вълна, взех, че го попитах и него как той точи ножовете. Май тайничко исках да се направя на незнаеща, за да съпоставя двата метода. Истина е, че когато се направиш на балама, повече ти обръщат внимание.

Дядо ми обаче не ми остави много време за тайнства. Просто ме заведе до "машината" . А машината, представляваше един голям кръгъл камък с дупка в средата, към който беше свързан някакъв мотор, който го караше да се върти. Имаше си и ръчка отстрани, но това явно беше остатък от "примитивните времена".

Божеееее! Колко просто било! Натискаш копчето, допираш ножа при подходящия ъгъл и само поливаш с вода, от време на време! Цивилизация! Еволюция! От тогава на това село лятото не можеше да се намери нито един тъп нож. Всичките ги точехме ние, децата, аз първа!

Да, обаче лятото свършва и се връщаш в реалността на градския апартамент, където как да си инсталираш тази "машина"? Няма как.

Затова се върнах към начина на първия ми дядо, което ме и научи, че колкото по-примитивни са нещата, толкова по-малък е риска за засечка. И до ден днешен тази поука си е валидна. Доказва се със всеки изминат ден, но... иди че го обяснявай това на децата ни!

Моите ножове АЗ си ги точа! Имам си хубав камък, от най-хубавите. И им отделям време и внимание, нищо че после ме режат. Но затова пък режат! Винаги!

Днес обаче мъжът ме изненада, като извади еидн куп странни ножове, които си беше закупил по разни поводи. И мен ме зарадва с един невероятен екземпляр за филетиране. Тъкмо бях извадила едни пилешки филета, за да направя набързо нещо за ядене и той наизвади "новите си играчки". Трябваше да се изпробва и този нож. Така леко навлезе в месото, нака незабележимо, почти невидимо го наряза, че ако не го държах аз, щях да кажа че е лазерен или нещо подобно супер мега остро! И тогава изведнъж си представих нещо зловещо. Какви чудесни инструменти създава човекът. Толкова съвършени, че убиват незабележимо. Този нож беше съвършеното доказателство! Един прост инструмент, един от най-простите - нож!

Защо със създаването на живота не сме толкова изобретателни и съвършени? Имаме някакъв вроден инстинкт за унищожаване, който сигурно един ден ще се превърне,  в самоунищожаване...  Ако вече не е... Ох, и аз пък... От къде тръгнах, па къде стигнах! 

Гиганска мекица на тиган

17 юли, 2012

Онзи ден синът промърмори, че отдавна не сме били яли мекици. Разбрах намека и тази сутрин станах да бъркам.

И тъкмо втасаха и щях да започвам да ги пържа, когато се появява синът и казва:

-Ех, мамо, това кога ще стане?

-Венага. Започвам да ги пържа и можеш да започваш да ги ядеш.

-Ех, ама аз трябва да излизам...

-Е, аз откъде да знам! Защо не ме предупреди вчера, можех даже да те събудя. И кака така трябва да излизаш, а си още по пижама?!

Нищо! Забра две-три мекици наведнъж и избяга.

И аз останах с питанката на устата:

-Какво да го правя сега това тесто!!????

Мъжът хич не се притесни, придърпа чинийката към себе си, направи си айрян и се паркира до мене. Аз пържа, той яде! Да, ама тестото за трима, а не за двама, т.е. За мъжа. И той си има някакъв лимит на стомаха. По едно време се предаде, каза:

-Не мога повече!

Мъчно ми стана за тестото. Какво да го правя?! И изведнъж ми блесна една идея! Защо да не го разпльоцкам като питка на тигана и да му турна капака, за да бухне хубавичко. Само трябва да е по-лекичък огъня, за да се опече отвътре.

Така и направих! Само че излях манината, за да не натъртва и оставих тигана само намазан с мазнина. Постелих отгоре тестото, което лека полека разстилах с намазнени пръсти. Захлупих го с капака и намалих котлона на минимум.

Стана чудесна питко-мекица. За закуска за утре ще му я направя цепната и напълнена със сиренце.  Ех, на мама! Мекикоядчето! Дето не можем да си синхронизираме действията с желанията! От ЕГН-то ще да е!

Закуска под черницата

16 юли, 2012

Днес утрото ми подари прекрасни моменти, от тези, в които усещаш как почти докосваш щастието.

Някакъв импулс ме изтика от къщи още щом станах. Дори не си изпих обичайните три чая, а направо хукнах към парка. Какво ли не прави с нас хубавото време!

Разхождах се, мислех, разхождах се, мислех и по едно време се спрях. Усетих, че така разходката няма много смисъл. Пак оставах затворена в мислите си, а уж целта беше да се откъсна, да серазсея, за да ми дойдат нови, че старите вече ме задръстваха. Та затова спрях, огледах се и видях дървото пред себе си - а! Черница, бяла черница! Височка, стройна, красива и бяла. Тъкмо започваше да зрее. Но пък плодчетата й, с онзи примамлив кехлибарен цвят, бяха абслютно недостижими! И тогава си спомних, че много близо до това място има друга черница, черна. И даже май бяха две!  Помнех го от преди няколко години, когато го открих вече почти презряло и сладко си похапнах от клоните му.  Сега с любопитство се отправих към мястото.

Там си беше, естествено, но леко променено! Не го бяха отрязали, но добре го бяха подкастрили. Най-ниските клони бяха доста височки, но все пак достижими.

И изведнъж хлапето в мен проговори. Онези детски спомени, когато се катерехме по черниците на селото. Бабите ни ни викаха отдолу:

-Мооо, още не са узрели, мооо....

Ние, обаче ние не им вярвахме:

-Как да не са узрели?! Гледай колко много узрели има.

-Ма, чакайте да узреят, падат на земята и няма какво да са катерите по дървото.

-Да, бе да!

Само си търсехме повод да се катерим по дърветата.

Чениците никога не зреят наведнъж. Започват първо тук там да има узрели, после малко повече и, когато вече около 70 процента от плода е зрял, започват да капят. Е, тогава не са хубави, особено черните, защото много цапат и остават лекета, които от своя страна провокираха други кавги. Е, тях предпочитахме да си ги спестяваме!

Обичахме черниците и редовно им проверявахме реколтата. Само едно не ни беше ясно. Защо се казваше "черница"? Айде за червената иди-доди, макар че не е черна а е червена, но като узрее почти е черна. Но пък бялата, защо не се казва "белница", например, а "бяла черница"? Голямо противоречие!

Оглеждах под дървото и се чудех дали да се напъна да докопам някое клонче. И го докопах! Едно, после още едно, после още. Разбрах че, брането на плод от дървото е като колелото, не се забравя. Още щом хванах първото клонче и се огледах за следващото, прецених добре как да го стигна използвайки, този, който държа и т.н. За мое огромно учудване, детският ми опит за това как се яде плод от дървото и как да докопаш по-високите клони, не се беше изгубил.  Не можех да спра! Черницата тъкмо започваше да зрее, имаше някои добре узрели, други не толкова. Даааа, добре си хапнах за закуска! Обещахме си пак да се видим с черницата и си казахме довиждане.

Отдалечавайки се вече, оглеждах моравите  ми пръсти си на ръцете, сигурно и езикък ми беше в същия цвят. И тъкмо се оплезих на себе си в опита си да го видя и чувам:

-Добър ден, красавице! Господ да те благослови! Ех, че си хубава! - един човек ми говореше на мен... Заплетох си моравия език и само успях да отвърна:

-Ми... Благодаря...

Загледах го дали нещо не се бъзика с мене или пък нещо ще иска. Но не, човекът си продължи по пътя и даже не се обърна да ме погледне повече.

Нямаше къде да се огледам да проверя да не би да съм се омацала около устата, че затова ми го казва, та смутено се запътих към къщи. Там проверих какво е положението и се успоких. Нямаше външни белези около устата ми, че съм яла черница! Значи човекът просто ми казваше добър ден и че съм хубава! Аз, пък...  Май съм изгубила тренинг за такива комплименти... Все пак ми стана хубаво! Много хубаво! Благодаря на черницата! Пак ще намина!

Скумрия мечта

13 юли, 2012

Скумрия мечта

Правя скумрията и си мисля как хич не ми се пише напоследък. Целия ми инат си отиде на кино.  Не можах да издържа цялата година. Все още обаче си записвам какво съм готвила. И това ми помага да си спомня долу-горе какво се е случило този ден.

Днес е ден за риба най-после. На рибния щанд имаше едни доста големички скумрии и аз си прибрах две за в къщи. И си спомних за скарата на терaсата, когато живеехме в студенски град на последния етаж.

Скарата не се мърдаше от там. Лете, зиме, все нещо запеквахме на нея. Имаше един период, някъде около моята бременност, в който за закуска си хапвахме редовно печени филийки на скара с печена сланина. Толкова сладко ни беше с мъжа, че повлякохме бързо няколко килца. Аз и заради бременноста, а той от съчувствие;)

Скарата си беше от най-просите, от онези старите с извитите реотани и само  една едра решетка отгоре. Контактът беше щекер и се разпадаше, но това не ни пречеше да я експлотираме до дупка!

Що сланина и кренвирши се опекоха на тая скара. До пържоли и кебапчета не се стигаше, че бяха гладни студенстки години. И тогава беше пак криза. От онези, страшните. Дето има на масата само хляб и сланина. НО пък колко сладко ни беше! Млади и щастливи.

Скумрията уж по принцип е мазничка, но ако се полее със зехтин Омегата й става от 3 на 6. Че и на 9! Много си отиват. А като се добави розмарин и чесън, става ох...

Свеки беше една от първите, които ми отвори очите за комбинацията на тези две миризми.

Рецептата е следната:

Малко пресен розмарин, една скелидка или две чесън, пресен магданоз, лъжица вегета, черен пипер и лимонов сок. А може лимоновия сок да се сложи след изпичанено. Всичкко се счуква едно по едно в чукалника и последно се добавя лимоновия сок. Рибата е добре да е цяла и да й се направят рачзези от двете страни, за да попие миризмата. Като се натърка хубавичко се полива със зехтин и се оставя да постои поне час.

После само се лепва на скарата и се сипва бирата! На силен огън за малко време, да замирише на изгоряло отвън, а отвътре да остане сочно. И като се опече, пак може да се полее със зехтин.

За жалост нямам такава скара тук. А каквото имам не става така, както на онази с голия реотан. 

Скоро видях на щанда на един магазин, забравена в един ъгъл една подобна скара. Май ще отида някой ден да я спася. Ако не я изхвърлят до тогава! Но да си призная честно, онази скумрия, дето направи свеки преди толкова много години, още я помня. И тайничко си мечтая някога да мога да постигна същия резултат.

Ех, скумрия мечта!