Започна на шега. И дълго време продължи като такава. Една голяма, едногодишна шега.
366 дни, ден след ден си записвах какво ям и какво се случва около мен и храната. Моята и на моето семейство. Когато изтече тази година, си зададох въпроса: "А сега какво?" и още: "Какъв е смисълът на този блог?"
И дълго време не можех да си отговоря.
Връщах се назад във времето, препрочитах дните, един след друг, гледах как аудиенцията растеше, човърках си мозъка какво се е случило, но отговорът все не идваше.
Тогава реших да го зарежа, поне временно. Това обяснява и огромната дупка от няколко месеца пауза.
Докато не се случи нещо. Да, и най-великите, и най-простите неща започват с някаква проста случка, която ни отпушва, сякаш задръстения от глупости мозък.
Говорих с родителите си по телефона и се оказа, че тъкмо четяха последната публикация и се обаждаха, за да ми кажат, че са се смяли!
-Ама това беше отдавана!!!
-Да, вижда се по датата. Ама ние сега го четем.
Значи датите нямат никакво значение. И още. Значи трябва да продължа да пиша! Щом мама и тати го четат, как иначе да си приказвам с тях. За малкото време, в което се виждаме, не можем да се наприказваме, да си споделим всичките важни и не важни неща, които са ни се случвали. И... Боже мой!!!
Стана ми ясно като бял ден защо започнах този блог!
Разбрах защо не са просто записки, защо не е един нормален кулинарен блог, а е нещо като нищо!
Защото започнах подтиквана, без самата аз да осъзнавам, от нуждата да споделя това, което ми се случва, което си мисля, което ме вълнува с хората, които са далеч от мен. Интуицията ми ме е водила и аз съм я следвала сляпо, без да знам как да намеря пътя. Просто съм вървяла.
И, както се е случвало и друг път, когато търся изход от моите собствени объркани мисли, започнах да меся. Първо някакво тесто за закуска, а после и хляб. Не ми стигна само с мекиците!
И докато мачках мекото тесто, мислите ми се завъртяха спокойно и уравновесено. Обгърнаха от птичи поглед цялата тази "една година от моя живот", всичките й 365 дни и една мислъл проблесна като огледало в успокоения ми като след температура мозък. Сериал! Целият ни живот е един дълъг сериал, който се преплита с други сериали, смесва се, разделя се, но продължава упорито до последния епизод. Последен за нас, за мен, но не и за хората около мен! Изведнъж цялата тази изтекла година ми се видя като прочетена книга. Прочетена, защото я бях написала, всеки ден от нея.
Върнах се ден по ден във времето и си спомних как се вглеждах във всички малки и прости неща, които ми се случваха, нещица и нещиценца, които иначе минаваха както минават безбройните въздишки през деня, но тогава, понеже нещо трябваше да напиша, за да не е просто манджата на деня, се вслушвах в тях. И не само, ами и се опитвах да си ги обясня! Така забелязвах спомени, разбирах ситуации, чувах чувства... Сякаш цял един свят се откриваше пред мен за първи път! Свят, който вървешв успоредно с този, в който се справях или не с ежедневните си задачи, но стоеше незабелязван, на втори, заден и прашасал план. А от Професора знам, че вторият план е движещия, вторият план се играе, никога първия!!! Никога! Как тогава в професията си знаех какво да правя, но не знаех да го приложа в тъпото ми просто ежедневие?! А всички отговори са там! Както и причините! В малките неща, чието съществуване пренебрегваме, защото имаме по-важни неща, като например какво ще ядем днес...
Да, продължавам да пиша! Не само защото имам нужда да разкажа какво чувствам, какво съм сговила, какво съм открила, какво ми се е случило. А защото ПРОСТО ИМАМ НУЖДА! Всичко останало са достатъчно добри оправдания!
И нека не ми се сърдят хората, които искат да оставят коментар.
Този блог е моят личен сериал. А никой не иска да му се бъркат в личния живот, освен ако не е да му кажат "Браво!". Не е лесно да се приемат критики от непознати хора. А и достачъчно, е че го споделям в едно такова публично пространство. На който му харесва, го чете. А на който не, май е по-добре да не го знам...
Като за финал мислех да кажа: "Да ви е сладко!"
НО, вдигам чаша, пъхвам хляба в загрятат фурна и казвам...
"Докато ми е сладко!"
П.С. Докато пишех всичко това ей тая песничка ми се набиваше в главата. Май това обяснява всичко...
П.С. Докато пишех всичко това ей тая песничка ми се набиваше в главата. Май това обяснява всичко...
Ето и текста:
Too much, too fast maybe.
I don't know where my destiny's taking me.
So I'll go where ever it leads me.
Too high, too low baby.
I wanna know where my destiny's taking me.
So I'll go to make you believe me.
Cry, cry when there's something to cry about.
Cry, cry baby but don't drown in the sadness.
It's madness.
Don't ask me to explain. Don't take away the pain.
It's impossible to save me.
So come on!
Too cheap, too scary.
Too creepy to marry.
Too serious and too mysterious and way to, way too deep.
Cry, cry when there's something to cry about.
Cry, cry baby but don't drown in the sadness.
It's madness.
Don't ask me to explain. Don't take away the pain.
It's impossible to save me.
It's madness.
So easy to complain. Nobody left to blame.
It's impossible to save me.
Crack in the shield. It feels so unreal.
No one to blame for loosing the flame.
Crack in the shield, lost in the fields of sadness.
It's madness...
