Пиле, гъби, бира и рокендрол!

Днес изфирясах!!! Пуснах си радиото на хард-рок станцията, сложих престилката на голо (топло бе!), отворих си бира и бясно започнах да готвя. Лудница!!!

Но да обясня защо и откъде тръгна тази истерия.

Преди няколко дни мъжът заяви: "Недей да готвиш! Няма смисъл. Като готвиш е хубаво и всичко изяждам, и така... По-добре не готви."

Добре. Не готвих. Известно време. По цял ден съм в ателието, отида до магазина, взема си някоя глупост, запълня дупката. Но така си развалих чревния тракт, че червата ми затракаха, а за стомаха да не говорим! Добре. Започнах да си приготвям нещо набързо и на място, в ателието. Имам микровълнова, имам си малко, много мъничко котлонче... За малки и прости неща става. За чай. И за горене на очички (специалистите по кожа ще ме разберат). Но не става за готвене. Нямам ни сол, ни подправки... Скучна работа.

Изкарах така "известно време"... А мъжът? Той не яде. Или яде бисквити, или хляб и салами. Аз обаче не издържах! Накрая ми писна и започнах да си готвя от вечерта или рано сутринта. Планувам си времето и си нося храната в кутийка към ателието.

Вчера, например си направих един чудесен ориз. Стомахът ми така ми се отблагодари!!! Вкусен, ароматен, ориз с чушки и малко орехи.

Днес беше ред на следващата екзалтация. Казах си "ще готвя!!!" А мъжът като чу, каза: "Донеси и на мен..." Без "моля"

Минах през магазина и взех две бутчета, една червена чушка, малко шампиньони и се прибрах. Тогава дойде ред на престилката, бирата и радиото.

Беше наистина лудница!!!! Сама в къщи! С музика до дупка! Ножът като че ли сам заработи, не ми трябваше ни да мисля! Пилето бе обескостено за секунди! Е, оставих си самите кокали за огризване :) Поръсено с любимите ми подправки: кимьон, черен пипер, чесън на прах, сол и зехтин. Пльос в тигана на мама! После идва ше ред на капака да ги задуши малко. Докато изчистя печурките. Тогава се сетих за гъбите от гората на село, оххх!!! Как ми се прииска една булка-гъба да имаше вместо тези разводнени печурки! Веднага си представих как би изглеждало с нея, но тутакси махнах образа, за да не се разплача от мъка! Сложих и половината чушка и веднага захлупих. Малко чесън на ситно и струйка течна сметана сложиха венеца на това динамично ядене.

Радиото дънеше яко, беснеех като луда из къщи!!! Беше ми кеф, ама много кеф!!! Ха! Не искал да му готвя. А какво да правя?! Да ям болклуци?! Моят стомах не е свикнал на това. А аз си обичам стомаха, и червата, и "дупето". И рокендрола!

А защо като сготвя, идва и ми го изяжда?! Не няма да се разберем така, трябва да има нови правила. Ще ги измисля!!! НО няма да спра да правя това, което обожавам. То е все едно да се отречеш от част от себе си. Не ме интересува нищо друго! Обичам да готвя, обичам рока и обичам да ям вкусно.

Приготвих му и кутийката, сигурно ще си я оближе и ще пита за още "не искащият да му готвя".

Отивам да бачкам, доволна от себе си, от музиката, от манджата и от бирата.

Айде!

Ущипани кебапчета и пролетни мисли...

Започнах с мислъта: Всичко е просто. Раждаш се, живееш и умираш. И край.

Но днес, както си седях на прозореца и примижвах сладко към слънцето, ближейки блаженствено полагащата ми се след гадното почистване бира, видях на прозореца отсреща бабата. Не пиеше бира, беше сама. Но гледаше не към слънцето, а към друга една баба, която едва-едва се тътреше с двете си патерици и подкрепяна от друга една жена, явно дъщеря или снаха и като че ли, чух мислите й:

"Аз поне още мога да се движа сама..."

И ми се приплака, не за тях, за мене си. И тогава разбрах как нищо не е просто! Нито раждането, нито живота, нито даже да се срещнеш със смъртта. И сигуно най-щастливи са онези, които даже и не се замислят за смисъла, за реда, за нещата. Те просто се раждат, живеят и умират. И понякога и раждането, и животът им и дори смъртта им, протичат в един същ дух: прост.

Що Господ не ми го е дал това? Защо ми е дал глава, която се пръска от въпроси, на които не намира отговори?! МИ, щото така трябва... 

И сега стоях пред тези две жени, облъскани от живота, стрепани от проблемите си в миналото и сегашното, но с много ясна перпектива за бъдещето. Смъртта е част от живота, но както не сме били готови за живота, така и не сме готови за смъртта.

Какво направих аз? Какви ги сърших? Готова ли съм да се видя на мястото на тези две жени? Избирам си тази от прозореца! Ами, не съм готова... Рано ми е... Рано? Ами че животът си лети с такава бясна скорост, нещата се сменят толкова бързо, че вече не помня какво ядох вчера, а не... Сякаш вчера беше когато се карахме с майка ми и бягах от къщи с яростната решимост да създам нещо ново и невиждано!

Сякаш беше вчера когато се влюбвах във всяко срещнато същество, което ми казваше една красива дума, глупачето...

Да, вчера беше когато заобичах като жена и станах жена и майка! Най-красивите ми мигове! И от там нататък корабът включи със скоростта на светлината!!!!!! Приземи ме пред една витрина с кисело мляко и гледах с празен поглед. Автопилотът ме беше докаръл до щанда, за да купя кисело мляко "за детето". Ами, че то детето не е тук!!! И скоро няма ни да си дойде! За какво да купувам кисело мляко? На мен ми дразни стомаха! Я да се махам от тук!

От тогава минаха дни, седмици, месеци... Няколко сезона се смениха! Сякаш нямат друга работа! И пак е пролет... Пак идва Великден... А само преди час беше Коледа!

Изблизах къщата от зимния мухъл и тъга...  Прегърнах слънцето и му благодарих, че се е върнало!

Включих тигана и си опекох едно бързо мезенце за бирата. Но образът на двете жени не изчезна... Даааа, мяй ще трябва да си сипя и едно винце!

С малко "ущипани кебапчета"! Но сипано в глинената чашка дето си изпразних тази сутрин. Брех, замириса на... Мелник! И ми замириса на България!

"Ущипаните кбапчета" са една смесица между сръбските ущипци и наште кебапчета, ама с кайма от немски хипермаркет. Глобализация!

Не ми се описва целия процес. Купих си някакви кебапчета на оферта, немски ли, испански ли, ама те нямат кимьон! Та трябваше да им развалям формата, да ги меся, да ги мачкам и накая вече толкова бързах да си опека мезето, че не ми се правеха пак на кебапчета и ги напльосках нащипани и безформени по тигана. То пък стана чудесно!

И с винцето от глинената чашка!...

Образът на двете жени изчезна, но се появиха образите на майка ми и свекърва ми...

И като напук зазвуча песен, която повтаряше безнадеждно, че "съм само човек, малък човек"...

Ох, нищо не е просто! Ни да умреш!!!

С вкус на "Стол"

17 октомври, 2013

Не съм предполагала, че идването ми след тригодишно отсъствие в България ще ме натовари с толкова много емоционални сътресения. От всякакъв вид!!!!!!!! Чоплих старите спомени повече, отколкото можеше да ми понесе мозъка. Като да ровиш в стара кутия със снимки, а да не си готов, че можеш да се изгубиш в нея. Каза един приятел: "За да намериш себе си, трябва първо да се изгубиш."

Така се случи. И сега снагата ми не го понесе. To е като да вземеш някаква дрога, за чието действие нямаш и идея и после да се чудиш, кой беше тоя голям заек дето караше колата, а пък то и кола нямало!

За кратко и ясно ще кажа: Напих се! Напих се, бе! 
Чак не е за вярване! Толкова отдавна не ми се е случвало, че чак бях забравила как се преодолява. И като последен глупак се хванах за чая. ГРЕШКА! Грешка, която беше поправена много скоро в кварталната шкембеджийниица.

Квартална шкембеджийница! Как звучи само! Как някои неща не се променят! Поръчахме си по едно шкембе и двойка кебапчета и кюфтета с гарнитура и по една питка. Насосахме си люто и чесън, както си му е редът.

Шкембето беше зле, не ми хареса. Беше правено с готово сварено шкембе и нямаше никакъв вкус. Айде, ще простим!

Но двойката кебапчета с гарнитура смениха картинката. Не само това, ами като че ли натиснаха едно забравено копче, което се казваше "стол". Безгрешно можех да разпозная този класически вкус на студентски стол. Измитата зелева салата си беше същата, а картофена салата не беше се променила хич! Пренесоха ме през времето. Сякаш всичко започна да се върти със светкавична бързина! Сменяха се неща, хора, къщи, появяваха се и изчезваха, а шкембеджийницата си стоеше, заедно с "кебапчетата с гарнитура" и питката. Сложени на масата и пребъднали през времето, сякаш в контраст и напук на избледнелите спомени. Да, вечно са били там и винаги ще бъдат. Измитата зелева салата, варените картофи с лук и кебапчетата от стола...... И сигурно, ако се върна след време, пак ще си стоят така на масата и пак ще ме чакат, за да ме утешат. Заедно с чаша бира.
Надникнах да видя кой готви и я видях. Жената, лелката от стола. Не я познавах, но и нямаше нужда, веднага знаех, че е тя. И тя беше класическата "лелка от стола" - възпълничка, с ръце на кръста, само малко поостряла и почти без зъби. 

В този момент влязоха двама старци, баба и дядо. И те класика! Той й подава чиниите, нарежда, тя тихо и кротко носи, сервира... Той плаща, подпира се на бастуна, гледа остро. Все едно гледах баба ми и дядо ми.

Това място, шкембеджийницата, беше като кораб на времето, тук нещата си стояха така както винаги са били и се усещаше във въздуха, че винаги така ще бъдат.

България. Много време не бях си идвала.....Много неща се бяха насъбрали за разчистване! И тази шкембеджийница ме довърши! Излязох от там като нова!

Проста торта в сложни условия

2 юни, 2013

Проста торта в сложни условия

Рожден ден има човекът. Всека година откакто се е родил и все се празнува на същата дата! На деня!

Странно нещо е рожденният ден. Разбрах го в деня , в който се роди синът ми. Тогава, дъжейки онова мъничко телце, увито в миришешти на болница пелени, произнесох тихичко, само за него: "Честит рожден ден!" и за първи път тази омръзнала фраза прозвуча истински. 

От тогава знам, че рожденният ми ден  е празник всъщност на майка ми, а не мой!

Така е! И знам, че всички майки ще кажат: "Аааа, не, не, на детето си е!" Но как може да ти е празник ден, който даже не помниш?! Просто си се появил! След мъките на майка си, естествено.

Но, празникът си е празник и трябва да се отбележи както си му е ред.

• Мъже, като не щеш да го празнуваме на широко, поне кажи какво ти се яде.

Очите светват хитро, веждте се повдигат на високо, една мазна усмивка се разлива по лицето. Очаквах, че ще каже ЧУЛЕТОН (chuletón=голяма пържола от крава, това което е познато като беефстек) - Чулетон?

• Не, искам ми се ...моята торта!
• Аяяяяаааа...

Тази торта е едно от най-простите, но само ако имаш продуктите.

Целувки,сметана и касис. Редят се ред целувки, резнати хоризонтално наполовина  , ред бита смета, поръсва се с червен касис, този дето е по-кисел, пак ред целувки (другата половина), ред сметана и отгоре пак касис.

Доълнение:

Целувките задължително трябва да са чисто бели, без никакви добавки като бадеми, орехи или други подобни.

Касиса може да е пресен, а може и да е замразен. По-добре да е пресен, пробвала съм и двата вида.

Сметаната е хубаво да е на прах, защото става по стабилна и по-гъста. А и резултатът е по-сигурен, не се пресича ;)

ОХххххх! Мразя простите задачи със сложно решение!!!

В Испания нито касис, нито бели целувки, нито сметана на прах! Трябва да съм направил незнам каква физиономия, щом мъжът веднага отстъпи:

• Ако се намери касис!

Да беше само касиса, с мед да го намажеш!

Започнах от него. Отидох до Големия магазин и намерих кутийка замразени горски плодове. Разклатих нахално замразените плодчета, за да видя дали има червен касис. Нещо се червенееше между боровинките и къпинките, май е касис. Ще се изрови нещо!

Следваща задача. Целувки. Гледам в едно малко магазинче има. Бели и розови.

• С какво са?
• Белите са с бадеми, а ягодовите са с парценца шоколад - почти с гордост ми заявява продавачката.

Веднага се оказах! Какви ягоди какъв шоколад, че и бадеми! Такава мешавица ще стане! Хубавото на тази торта е простотата на съчетанието. Хрупкавите сладки целувки, пухкавата сметана и контраста на киселия касис. Гениално съчетание! Никакви бадеми! Само разсейват рецепторите!

Ясно беше, че ще трябва да правя целувки. Айййййииииииииии!!!

Белъците станаха, но печенето ... Е, станаха леко кремави! 120 градуса трябваше да бъде температурата, че даже 100, а не 130. Ама нали се покриват със сметана, нема да се види. Вярно, че вкусът леко се изменя, но само леко. Ох!

Сега беше ред на сметаната. Големият ми страх! Последният път като бих сметана, стана такъв провал. Пресече се в двете секунди след като спрях да бия! Мразех я!

Затова сега започнах бавничко на ръка, (откачи ми се ръката да я бия) и спрях преди да е станало късно. Държеше се, па да видим дали ще издържи до като разрежем тортата.

На края монтирах тортата. Посредата сложих смес плодове, а за отгоре изрових само касиса, за заблуда на врага.

Нредихме свещите, рожденникът ги духна всичките ( със зора дето видяхме докато ги запалим всичките), каза на висок глас: "Искам колело" (спомняйки ни стария виц за Иванчо пред огледалото) и грабнахме лъжичките. Стана, бе!!!да не повярваш! Мъжа, нали си е "сладкогузи" (сръбска дума, която е ясно какво значи) след като си изяде порцийката се залепи за тавата и смени лъжицата за по-голяма. А след това ми каза и "Браво, жена! Много ти благодаря! Голям подарък!"

Даааа, подарък...

Така завърши одисеята с най-простата торта на света! Като не си си в къщи обаче, нещата не са толкова прости!

Честит рожден ден, мъже!

Обиден хляб и цвят на пролет

Тази сутрин се събудих се непреодолимото желание да нарисувам пролетта. Може би напук на тоя смачкан, грозен и дъжделив ден!

Тази идея ми се мъдри още от преди няколко дни. Вчера даже си избрах снимката (една чудесна снимка!) и се нагласих. Сядам, отварвм си боичките а то, свършило се жълтото. Как да се нарисува пролетта без жълтото! Ами нали точно това е цветът, който още не знае, че ще стане зелен?!

Айде до магазина за боички... Та пак не се получи.

Затова може би тази сутрин желанието ми да нарисувам пролетта се повиши на десета степен. Дъждът помогна много, но това, че знаех че в палетата ме очакваше една чисто новичка жълта боичка, която чака да стане свежо пролетно зелена ме накара да стана като пружинка!

Преди обае да се захвана с пролетта, трябваше да се захвана с хляба.

Много отдавана вече не купувам хляб. Не ми харесва испанския хляб, който всъщност са френските франзели. Има и селски, ама е толкова скъп, че ми излиза по-на сметка аз да си го правя. Пък и го правя с естествена мая и много малко купешка. Имам си в хладилника една ферментирала кашичка, която от време на време подхранвам, за да не умрат добичетата от глад вътре и тя ми е майката-мая. С нея хлябът придобива съвсем различен вкус и вид - по-стегнат е, не се троши толкова много, има много лек киселикав  вкус, приятен дъх на фементирало тесто и, най-важното, не дразни увствителните стомаси. А най-забавното е, че всеки път става различен!!!

Толкова много предимства никак не са за пренебрегване, затова запретнах ръкавите и набързо забърках днешния хляб:

 400 черно  брашно и 350 просто бяло.

Долу-горе, вече не го меря, че да се изненандам повече от резултата.

200 грама мая-майка,

400 мл топличка водичка, малко сол и БЪРКАЙ!

Даже не се стигна до месене, щото още като вземе да се скупчва и да се стяга му слагам малко олио, за да не ми лепне по пръстите и го оставям така да втасва. Черното брашно иска повече вода, за да е по-леко и да може по-лесно да се вдигне. Иначе става степаво и хлябът е по-тежък. 

Не ми отне ни 5 минути!

Зарязах го на топличко в печката и с вътрешна усмивка се запратих към малката стая да рисувам на светло.

Голям зор видях с тая рисунка!!! Дали защото дуждът гадно напяваше, че скоро тия цветове от снимката няма да ги видя, или защото облаците бяха толкова черни, че по-светло беше на осветлението в банята отколкото до прозореца, а как да рисуваш слънчево време когато наоколо е мрачно като в задник?!

След малко пък изгря слънце, за малко само и после пак затръшка. Е, как да се оправи човек с настроението си, как да разбере дали да му е слънчево или мрачно, като и самото време не знае!?!?

Както и да е, времето мина неусетно и аз съвсем забравих за хляба. Като се сетих беше се надигнал толкова много, че щеше да излезе от купата.

Изсипах го на плота, разтеглих го и вдъхновена от обещаващите резултати и по художествената, и по хлебната тема, смело наръсих с маково и сусамено семе, ДА ИМА!

Навих си го на рулце, закръглих го о всякъде и пак го бутнах в печката на топло.

Айде, обратно на рисувателната площадка.

Ама толкова ми беше кеф! Рисувай, мечтай, страдай, меси, наричай, ядосвай се, пак мечтай... Кога ще порасна най-после?! (би ми казала майка ми може би)

Пораснала или не, рисунката доби вид достоен за внимание.Ми, ей я на:

За любител рисувач какъвто съм аз, мисля че се справих. Е, знам че има грешки, има още какво да се.... Лелееееее хляба!!!!!

Така се беше разпльокал миличкия, че ми стана мъчно...

Забравих го на по-топло и за по-дълго отколкото трябваше и той се беше разлял като пица по тавата.

Въздъхнах с мъка и на ум му се извиних, че го забравих. Толкова можах да направя... Завъртях ключа на фурната на мах и пак му се извиних.

Опече се но си остана обиден.

Хлябът иска да го обичаш. Само тогава става. А аз го зарязах като сираче.

Толкова се чувствах виновна, че като се опече нямах търпение да изстине и отрязах крайшника за да видя дали и вътрешно е толкова обиден колкото и външно. НЕ! Отвътре ме очакваше една душичка, нежна, топла и ухаеща на селска  фурна! Да, беше ми простил, че съм го забравила.

Може би ако му бях дала още няколко "прегръдки" (т.е. Да го преметна само няколко пъти, за да се събере в себе си) можеше да стане още по-добър. Но и так беше добре.

Отказах се да ям друго за обяд, само хляб, топъл черен хляб.  И за вечеря пак.

Нямаше как! Дължах му го.