С вкус на "Стол"

17 октомври, 2013

Не съм предполагала, че идването ми след тригодишно отсъствие в България ще ме натовари с толкова много емоционални сътресения. От всякакъв вид!!!!!!!! Чоплих старите спомени повече, отколкото можеше да ми понесе мозъка. Като да ровиш в стара кутия със снимки, а да не си готов, че можеш да се изгубиш в нея. Каза един приятел: "За да намериш себе си, трябва първо да се изгубиш."

Така се случи. И сега снагата ми не го понесе. To е като да вземеш някаква дрога, за чието действие нямаш и идея и после да се чудиш, кой беше тоя голям заек дето караше колата, а пък то и кола нямало!

За кратко и ясно ще кажа: Напих се! Напих се, бе! 
Чак не е за вярване! Толкова отдавна не ми се е случвало, че чак бях забравила как се преодолява. И като последен глупак се хванах за чая. ГРЕШКА! Грешка, която беше поправена много скоро в кварталната шкембеджийниица.

Квартална шкембеджийница! Как звучи само! Как някои неща не се променят! Поръчахме си по едно шкембе и двойка кебапчета и кюфтета с гарнитура и по една питка. Насосахме си люто и чесън, както си му е редът.

Шкембето беше зле, не ми хареса. Беше правено с готово сварено шкембе и нямаше никакъв вкус. Айде, ще простим!

Но двойката кебапчета с гарнитура смениха картинката. Не само това, ами като че ли натиснаха едно забравено копче, което се казваше "стол". Безгрешно можех да разпозная този класически вкус на студентски стол. Измитата зелева салата си беше същата, а картофена салата не беше се променила хич! Пренесоха ме през времето. Сякаш всичко започна да се върти със светкавична бързина! Сменяха се неща, хора, къщи, появяваха се и изчезваха, а шкембеджийницата си стоеше, заедно с "кебапчетата с гарнитура" и питката. Сложени на масата и пребъднали през времето, сякаш в контраст и напук на избледнелите спомени. Да, вечно са били там и винаги ще бъдат. Измитата зелева салата, варените картофи с лук и кебапчетата от стола...... И сигурно, ако се върна след време, пак ще си стоят така на масата и пак ще ме чакат, за да ме утешат. Заедно с чаша бира.
Надникнах да видя кой готви и я видях. Жената, лелката от стола. Не я познавах, но и нямаше нужда, веднага знаех, че е тя. И тя беше класическата "лелка от стола" - възпълничка, с ръце на кръста, само малко поостряла и почти без зъби. 

В този момент влязоха двама старци, баба и дядо. И те класика! Той й подава чиниите, нарежда, тя тихо и кротко носи, сервира... Той плаща, подпира се на бастуна, гледа остро. Все едно гледах баба ми и дядо ми.

Това място, шкембеджийницата, беше като кораб на времето, тук нещата си стояха така както винаги са били и се усещаше във въздуха, че винаги така ще бъдат.

България. Много време не бях си идвала.....Много неща се бяха насъбрали за разчистване! И тази шкембеджийница ме довърши! Излязох от там като нова!