9 декември, 2011
Днес имаме пресдтавление. Манджата трябва да е лека, с много зеленчуци.
Едни патладжани бях купила за мусака преди три дни и сега им дойде времето.
Свеки ме погледна с мъка:
- То трябва да се панира.
- Що?
- Ами как? На плочата?
- Не. На микровълновата.
- Как то?
- Ей, тако. Обелени, изцедени, нарязани, слагам ги в йената и на микровълновата. За 10-тина минути са готови. Какво ще си играеш да ги панираш, да ги пържиш. Хем става мазно, хем е заебанция.
- Ами...добре - бързо се съгласи свеки и така и стана.
Пълнежа го направи тя по нейния си начин. Сложи първо зеленчуците (аз й казах, че слагам зеленчуци, да е по-лекичка, оказа се че тя не слага), после включи котлона. Лекичко. Така, лека полека зеленчуците почват да се потят от горещината и си пускат всичкия сок. Не слага олио! Всичко се задушава в собствения си сок.
И чак накрая сложи каймата.
Аз извадих доматеното пюре, а тя ме гледа:
- Това за какво ти е?
- За мусаката.
- Аз не слагам, нали има зеленчуци?
- Аз пък слагам. Не му пречи.
- Добре - пак се съгласи.
Заливката стана предмет на задълбочени разговори.
Заливката на мусаката ми беше любимото нещо едно време по столовете. На майка ми никога не излизаше същата. Мисля, че е нещо, което всеки прави по свой начин. А като погленеш, по-прости продукти няма - яйца, мляко, брашно (евентуално). Обаче разликите са все в продуктите, в начина на приготвяне и в момента на заливане.
Гледам я свеки, бърка яйцата.
- Чакай, викам, има време. Нека първо се запече.
- А! А аз то слагам пре.
- Как пре?
- Ами когато я слагам във фурната.
- Ама така слиза надолу.
- Е, да! И после режеш като гибаница (сръбската баница).
-Аааа, аз искам да не слиза надолу, а да си остане като капак отгоре.
- А!
- Ей, сега ще видиш.
- Знаш ща? То пак ще стане хубаво.
- Лошо не може да стане! Нали ние я правим! Както и да го направиш, пак става. Какво толкова! Готвенето е проста работа. Който каже, че не може да готви, значи не иска.
- Готвенето иска емоция - рече мъдро свеки - И тогава винаги става.
Абсолютно съм съгласна с нея.
А що се отнася до традициите и до рецептите, ами незнам. Аз много рядко готвя по рецепта. Но пък познавам добре техниките и кое е най-добре за този или онзи продукт. Една рецепта още докато я чета и знам дали е лайно или нещо добро. Ако е нещо добро, ползвам идеята.
Традициите са нещо по-различно. Говорим си със свеки за подправките.
Мен например баба ми е казвала, че ако има домати или картофи, най-добре чубрица, а ако има гъби, юзум.
Да, но после видях, че италианците слагат на доматите босилек, а на гъбите мащерка.
Испанците пък слагат магданоз и чесън на всичко! Те са малко по-консерви по отношение на миризмите. Което не разбирам, защото са били под арабско влияние и там подправките са нещо много цветущо. Но както и да е, важното е да излезеш от рутината, от това, което си си свикнал, че е така или онака, защото може и иначе! А после винаги можеш да се върнеш към бабините рецепти, но поне знаеш, че си изминал пътя сам, ако ще и да се върнеш откъдето си тръгнал. Изходната и крайната точка нямат никакво значение! Пътят е важен, особено изминатият! А ако има и завои, значи има и качване и слизане, тогава е интересно. На всички шофьори им е скучна автопистата.
Мусаката стана. Въпреки всичко. Бяхме си решили, че ще стане и тя стана! А най-важното е, че остана и за утре. Утре нема да се готви.
Айде на бачкане, да радваме испански деца!
Връщаме се вечерта и гледам, в хладилника торта и тесто за мекици.
Значи, за утре нещата са ясни. Пак ще се яде! Нема как!
