4 декември, 2011
Тези тежки среднощни разговори се отразиха сериозно на сутрешното ставане. Трудно. Стягането на багаж се е превърнало в рутина. Става за все по-малко време. Опит!
Сутринта отивам да пия чай в близкия бар и не щеш ли, насреща ми снощния французин. И вместо да ми каже "здрасти" или какъвто и да е поздрав, се провикна:
- ФУРНА!
Умрях от смях! Ето колко обединяваща може да е манджата. Една дума! И всичко е ясно!
Днес само исках да спя, ама къде ти? Трябва да се товари, да се пътува...
Спряхме в едно малко градче да си кажем довиждане с приятели, които имаха там представление. Седнахме да пием по нещо и да се сбогуваме.
И изненада!
Някой извади маслинки за мезе. Ей, тъй, да не сме без нищо на масата. Ходили, пазарували нещо за обяд, пък и как да стоим на празна маса?! Айде и малко хлебец. И по едно време некой месояд рече:
- Абе, дай мръвката, не ме мъчи стия маслини.
- Айдееееееее. Опъна се софрата!
Ама, сладко!
Усещах как едни испанкси очи се вторачваха и любопитно гледаха мезетата, дето се редяха на масата.
Ами, тук (а и не само тук) не е обичай, човек да иде на бар и да си извади покупкте от магазина и да си ги хапва за мезе. Ний пък така се притеснихме, че.... продължихме да вадим. И да ядем. И приказката вървеше сладко, сладко. Не беше обяд. Просто си мезехме. И се смеехме! Важното беше, че сме заедно, че ни е хубаво. Че то кой знае кога пак ще се видим?! Те в България, ние в Испания.
Те по единия свят, ние по другия... Добре, че се видяхме поне! Ако ще и за малко...
И така до следващия път. На мезе!
