3 април, 2012
Цяла сутрин нямаше да ме има. Нямаше да имам време да правя обяд. Затова само предадох бързо на мъжа:
-В хладилника има едно наченато пиле. Опечи му бутчетата с малко картофи.
-А с другото какво да правя?
-Нищо, остава за друг път.
-Е, то така, наполовина...
-Бутчета с картофи. Какъв е проблема?
-Нищо...
Нямах време за повече приказки, щях да изтърва автобуса и да закъснея.
Върнах се доволна и предоволна от репетицията. Отидох със страх и се върнах пращяща от енергия и оптимизъм. Нещо ще стане, незнам какво, но ще стане.
Толкова бях щастлива, че не можех да си намеря място на масата. Разприказвахме се с мъжът-колега и когато се успокоихме достатъчно, за да седнем да ядем, беше станало сто часа. Нищо, какво от това? Не бързаме за никъде. Никога не сме били подчинени на какъвто и да е режим. Може би защото целият ни живот е бил такъв безрежимен. Като върви, използвваш и работиш. Като не върви, седиш и се ядосваш, че не върви. Но понеже ядосването с нищо не помага да тръгнат нещата, просто нищо. Най-много можеш да си сипеш една ракия или винце и да се оплачеш на колегата (в случая мъжът). Оказва се скоро, че и той е на същото дередже - не върви! Поприказваме си, отпуснем се и забравяме, че не върви. Хрумне ни някоя глупост, порадваме й се. Хрумне ни някоя простотия, и нея се посмеем. И то вземе, че се отпуши.
Странно нещо е театъра. Не се подава лесно на дресировка. И в момента, в който усети натиска, започва да се дърпа. "Магаре на мост" е много мек израз, за да илюстрирам за какво става върпос. Трябва да спреш, да се отпуснеш, да го оставиш да се освести. Странна, много странна материя е театъра.
Та, това следобедно предобедно отпускане ни дойде много добре. На мен поне. Бях пълна със страхове и притеснения. Сега съм по-добре.
Толкова добре, че след бутчетата на мъжа, почти не ми беше останал страх, който да ми попречи да се захвана с една торта.
Чаша брашно, чаша захар, 3 яйца, чаша орехи, 100 грама масло. Бакплувер, ванилия и кора от лимон.
Разбих жълтъците със захарта и малко по малко добавих мекото масло. Белтъците разбих отделно на пяна и ги добавих внимателно. Стана пухкава нежна смес, която ми напомни на бебешките кашички. Лека полека прибавих и брашното. Изглеждаше ми много, но така пишеше в рецептата. Всъщност използвах една друга рецепта за блат за торта, за да направя една моя вариация.
Спомням си, че преди много време, по трудово обучение имахме готварство. Там научихме някои основни техники и рецепти, една от които беше петифури. Не бяха толкова красиви и изпипани като тези, но принципа е същия.
Petit Fours означава малки пастички и всъщност са си точно това. Блатовете и кремовете могат да варират безкрай. Важното е да са малки, колкото една хапка. Тогава, по трудово обучение учехме какво ли не, работили сме с дърво и с метал, на стругове и машини, готварство и шивачество. Много неща научих! И някои са ми осатнали за винаги в главата. Като тези петифурки.
Блатовете трябва да са тънки и много (4 -6), но могат и да са по- дебелички и по-малко на брой.
Нямах рецептата, но помнех много добре, че отливахме блатовете един по един върху вестник, намазан с масло. После можеше по блата да се четат новините наобратно, толкова се залепяше вестника. Ами да, тогава нямаше тези модерни хартии за печене. А и да е имало, в училище кой ти гледа!
Извадих рецептата на мама за тортата със сметана и запретнах ръкави.
Разделих сместа на две. На едната половина сложих две супени лъжици какао а на другата стафиди. Опекох ги поотделно и ги намазах с два, може да се каже различни, крема. Едната с моето собствено сладко от ягоди и маскарпоне (италианско крема сирене, което прилича на заквасена сметана). Мислех да измисля някакъв друг крем за другата част, но вече толкова ми беше писнало, че просто изплясках останалата част от маскарпонето. Без сладко. Замазах положението отгоре и бързах да сложа край на цялата тази тортена одисея.
Само си задавах един единствен въпрос: кой ме би по главата да тръгна да правя петифури, които изобщо не си спомням как се правеха а и са голяма играчка за да започнеш късно следобяд. Както и да е, петифури не станаха. Стана една правоъгълна пухкава торта. Много вкусна, но не беше възможно да я нарежа като за петифури!!! Много беше мека и пухкава. Карай! И така ще я изядем. Нали е вкусна, няма значение как се казва!
