23 април,
2012
От много
чудене файда нема. Това разбрах днес. Хващаш се и го правиш.
От сутринта
съм се зачудила какво да сготвя. Да не говоря, че днес е от тези мързеливи,
мрачни понеделници, в които ТРЯБВА да станеш, ТРЯБВА да излезеш, ТРЯБВА да сготвиш. А единственото, което ти иде да
правиш е да изкряскаш на тази влажна и студена зима да си ходи вече!!! Поне
сняг да имаше, пък то вятър и ситен, гаден дъжд. Всички кокали ме болят,
чувствам се като бабичка. Направя упражненията си за раздвижване, поразкърша се
и след половин час пак съм гипс! Аман! А работа на компютъра колко щеш! Как да
танцувам и да пиша?! Нищо не помага.
Добре, че
вчера като купих материал за боба, мъжът каза, че му било много. Така че остана
за днес, т.е няма да се чудя какво да купя. Един джолан и малко парче от
телешко ребро.
Нямам и
представа какво да ги правя, но трябваше да ги сготвя.
Само
ги сложих в тенжерата заедно с глава лук, един морков, скелидки чесън, дафинов
лист, розмарин и зърна черен пипер. Всичко нацяло! Беше ясно, че ще стане
някакъв бульон за супа. Или супа, кой знае?! Навих часовника на котлона за час
и половина и излязох.
И зимата пак
ми се озъби насреща! Всъщност тук почти няма зима. Има една безкрайна влажна
есен. Дъждът не се сипе от горе надолу, а се носи във всички посоки. Капките
имат най-различни размери. Днешните бяха токова ситни, че сякаш някой беше
кихнал от небето. И не спираше да киха! Вятърът ги разнасяше във всички посоки
и никакъв чадър не помагаше. Мразя го това време! Токова е мрачно, че на душата
ми става мрачно.
Може би и
затова тези дни ми се яде нещо сладко, да ме развесели. Снощи до късно се рових
из блогове и сайтове да си харесам нещо лесно и бързо. Аз не съм по сладкото,
но така, от време на време ми се прияжда нещо домашно и леко. Няма ми я свеки
да ме зарежда с калории. Налагаше се сама да си търся рецепти.
Но, да му се
не види, все не можех да се спра на нещо. Даже не знаех какво търся, какво ми
се яде? Всъщност май търсех повече някакво вдъхновение, някаква провокация.
Нещо! И, както е ставало и в други подобни случаи, се отплеснах. Забих в
сложнотии и така и на нищо не можах да се спра.
Но едно нещо
ме накара да се замисля: Интернет е пълен с хора които споделят.
"Споделям",
каква хубава дума. Споделят опит, информация, постиженията си. Колко хубаво!...
И пред мен
се изцъкли едновремешната картина на съревнованието. Как всеки си стискаше
знанието за себе си и се стараеше да блесне, за да спечели точки. Никога не са
ми харесвали състезанията. Затова и не можеха с танк да ме накарат да ходя по
олимпиади. Няма смисъл! Винаги има някой по-добър от теб! Ако е за самото
предизвикатество, има и други начини. Никак не обичам да си меря каквото и да е
с когото и да е. Ако аз мога едно, друг може друго. И толкоз! Ако днес не
стане, утре може пък да стане.
Но днес
нещата са различни. И ми харесва този прилив на информация. Знанието е достъпно
за всеки. Стига да имаш компютър и интернет:) Хората искат да се учат, опитват се,
осмеляват се! Дори нокога да не са хващали тиган. Хващат се за дръжката му и дават напред.
Какво като първия път не излезе, да не се свършва
света с това? Животът е пълен с провали, даже май са много повече от
постиженията.
И
всяко постижение, прилича на покорен връх. Качил си се горе, усещаш как ти киха Господ във врата и ти се иска да
крещиш на целия свят:
-Еееееееей,
вижте ме! Стигнах!
И другите те
виждат и тръгват и те. Всеки към своя си връх. И няма два еднакви! Пътят на
всеки е различен. И точно това му е сладкото!
Само една
сянка минава от време на време. Защото светът, в който живеем, не е създаден за споделяне, а за крадене. Да, има добри хора,
пълно е с добри хора, които могат да правят великолепни неща, гениални неща. Но защо, къде са
тези добри хора в този грозен крадлив свят? Защо не са те, които да са начело, а сме
водени от глупави и корумпирани некадърници. Къде е грешката? Защо тези добри
хора са безсилни срещу глупостта и безумието? Зщо всички сме безсилни срещу невежеството, с толкова много знание около нас?
Ей на,
такива мисли ми се въртяха в главата, докато ме духаше вятъра. Чак ми идеше да
се мушна в някой магазин да се стопля. Така и направих. Купих нещо. Нещо, което
ми трябваше. Нищо излишно. Бях настроена антиконсуматорски, напук на света!
Като се върнах, месото се
беше сварило и само го обезкостих, не беше много. Чудех се какво да го правя такова никакво количество.
И изведнъж
се сетих за свинското с ориз на мама. Проста манджа. Само че фурната беше заета
с хляба, значи на котлона. И тогава ми дойде идеята: ПАЕЛЯ.
До сега все
съм я правила смесена или с морски дарове. И детето все се мъчи, защото от
морските работи яде само риба. А обича паеля заради коричката дето се получава
отдолу на запечения ориз. Затова сега реших да я направя само заради него.
Разликата
между пелята и свинското с ориз е в подправките и фурната. На нашето свинско с ориз майка
ми слагаше юзум. На паелята основната подправка е шафрана. Затова и става
жълта. И по друг начин мирише. И се прави на тиган, не на фурна.
Извадих
тигана на мама. (днес много я споменавам, ще взема да й се обадя да я чуя).
Зехтин, лук наситно, чесън и месото. Да
си хване цвят. После морковите на кубчета. И така добавих ориза, да се запечата
с мазнината. Подправката за паеля също, за да се стопли на мазнината. Червени
чушки, и те на кубчета. Вино. Да изпари. Малко доматен сос . И сега дойде ред
на бульона, дето цяла сутрин се кисне в него месото. Сложих колкото да го
покрие, за да не стане кашкаво. На паелята най-важния момент е да се изключи
малко преди да се свари ориза и да се затапи с кърпа и капак. И да не се бърка,
за да си хване коричка отдолу.
Джолана има
особен вкус, докарва като на пача, заради желатина, но този вкус се замъгли от
ориза и така си пасна с шафрана, че се изненадах.
Стана много
интересна свинска паеля. Нищо общо с морската. Може би защото беше джолан,
незнам. Но беше добре.
