7 април, 2012
-Къде отиваш?
-На майната си.
-Какво ще ядем днес?
-Каквото има.
И излязох. Толкова беше "хубаво" времето, че да не си показваш носа навън. И израза "на майната си" беше повече от подходящ. Не ми се ходеше ни до ъгъла, добре че магазина е точно там. Огледах се за рибка и ми се хареса една лубина (lubina), лаврак, по нашенски. Имаше много пресен вид. Рибарката си знаеше, че аз предимно готвя на фурна, така че само попита: "Отворена, нали?" отговорих и продължих да зяпам по щанда.
Върнах се в къщи по най-бързия начин. И си помислих: "Боже, какво удобство е, че имам магазин, в който продават прясна риба и прясно месо, само на 30 крачки от къщата ми. Работи без прекъсване, малък, но много добре зареден, парсоналът любезен и разговорлив. Това последното е типично за всички испанци, не е някаква странна особенст, но въпреки това е приятно, когато с магазинерка можеш да се държиш като с добра позната.
Лубината, лаврака де, беше приготвена с нежност и характер. Сварих нарязани на тънки шайби картофи за 5 минути и ги сложих в тавичката. Посолени и омиризмени с копър (между другото, набран от полето) зачакаха рибата да ги завие.
На рибката й сложих сол, черен пипер, копър, лимонов сок И, ситно нарязано, почти като едър пясък, пикантно чорисо (испанската червена наденица). Не е обичайно, но си помислих, че лошо неможе да стане. За всеки случай сложих малко. Веднъж така, вдъхновена от една китайска рецепта, направих комбинация между мерлуза и чорисо, но май не излезе успешна. Моите ме погледнаха странно. Мисля, че беше в повече чорисото. И мина доста време, преди да се осмеля да повторя. До днес. Затова и сложих мъъъъъничко, само три парчета, нарязани на мноооооого ситно. Да не му обърнат много внимание. И стана! Не я снимах, защото не мога да кажа, че беше нещо особено, беше нещо по-скоро нормално. То и деня си беше такъв, нормален. Но с дъжд.
