17
юли, 2012
Онзи ден
синът промърмори, че отдавна не сме били яли мекици. Разбрах намека и тази
сутрин станах да бъркам.
И тъкмо
втасаха и щях да започвам да ги пържа, когато се появява синът и казва:
-Ех, мамо, това кога ще стане?
-Венага. Започвам да ги пържа и можеш да започваш да ги ядеш.
-Ех, ама аз трябва да излизам...
-Е, аз откъде да знам!
Защо не ме предупреди вчера, можех даже да те събудя. И кака така трябва да
излизаш, а си още по пижама?!
Нищо! Забра
две-три мекици наведнъж и избяга.
И аз останах
с питанката на устата:
-Какво да го
правя сега това тесто!!????
Мъжът хич не
се притесни, придърпа чинийката към себе си, направи си айрян и се паркира до
мене. Аз пържа, той яде! Да, ама тестото за трима, а не за двама, т.е. За мъжа.
И той си има някакъв лимит на стомаха. По едно време се предаде, каза:
-Не мога
повече!
Мъчно ми
стана за тестото. Какво да го правя?! И изведнъж ми блесна една идея! Защо да
не го разпльоцкам като питка на тигана и да му турна капака, за да бухне
хубавичко. Само трябва да е по-лекичък огъня, за да се опече отвътре.
Така и
направих! Само че излях манината, за да не натъртва и оставих тигана само
намазан с мазнина. Постелих отгоре тестото, което лека полека разстилах с
намазнени пръсти. Захлупих го с капака и намалих котлона на минимум.
Стана
чудесна питко-мекица. За закуска за утре ще му я направя цепната и напълнена със
сиренце. Ех, на мама! Мекикоядчето! Дето
не можем да си синхронизираме действията с желанията! От ЕГН-то ще да е!
