Гиганска мекица на тиган

17 юли, 2012

Онзи ден синът промърмори, че отдавна не сме били яли мекици. Разбрах намека и тази сутрин станах да бъркам.

И тъкмо втасаха и щях да започвам да ги пържа, когато се появява синът и казва:

-Ех, мамо, това кога ще стане?

-Венага. Започвам да ги пържа и можеш да започваш да ги ядеш.

-Ех, ама аз трябва да излизам...

-Е, аз откъде да знам! Защо не ме предупреди вчера, можех даже да те събудя. И кака така трябва да излизаш, а си още по пижама?!

Нищо! Забра две-три мекици наведнъж и избяга.

И аз останах с питанката на устата:

-Какво да го правя сега това тесто!!????

Мъжът хич не се притесни, придърпа чинийката към себе си, направи си айрян и се паркира до мене. Аз пържа, той яде! Да, ама тестото за трима, а не за двама, т.е. За мъжа. И той си има някакъв лимит на стомаха. По едно време се предаде, каза:

-Не мога повече!

Мъчно ми стана за тестото. Какво да го правя?! И изведнъж ми блесна една идея! Защо да не го разпльоцкам като питка на тигана и да му турна капака, за да бухне хубавичко. Само трябва да е по-лекичък огъня, за да се опече отвътре.

Така и направих! Само че излях манината, за да не натъртва и оставих тигана само намазан с мазнина. Постелих отгоре тестото, което лека полека разстилах с намазнени пръсти. Захлупих го с капака и намалих котлона на минимум.

Стана чудесна питко-мекица. За закуска за утре ще му я направя цепната и напълнена със сиренце.  Ех, на мама! Мекикоядчето! Дето не можем да си синхронизираме действията с желанията! От ЕГН-то ще да е!

Закуска под черницата

16 юли, 2012

Днес утрото ми подари прекрасни моменти, от тези, в които усещаш как почти докосваш щастието.

Някакъв импулс ме изтика от къщи още щом станах. Дори не си изпих обичайните три чая, а направо хукнах към парка. Какво ли не прави с нас хубавото време!

Разхождах се, мислех, разхождах се, мислех и по едно време се спрях. Усетих, че така разходката няма много смисъл. Пак оставах затворена в мислите си, а уж целта беше да се откъсна, да серазсея, за да ми дойдат нови, че старите вече ме задръстваха. Та затова спрях, огледах се и видях дървото пред себе си - а! Черница, бяла черница! Височка, стройна, красива и бяла. Тъкмо започваше да зрее. Но пък плодчетата й, с онзи примамлив кехлибарен цвят, бяха абслютно недостижими! И тогава си спомних, че много близо до това място има друга черница, черна. И даже май бяха две!  Помнех го от преди няколко години, когато го открих вече почти презряло и сладко си похапнах от клоните му.  Сега с любопитство се отправих към мястото.

Там си беше, естествено, но леко променено! Не го бяха отрязали, но добре го бяха подкастрили. Най-ниските клони бяха доста височки, но все пак достижими.

И изведнъж хлапето в мен проговори. Онези детски спомени, когато се катерехме по черниците на селото. Бабите ни ни викаха отдолу:

-Мооо, още не са узрели, мооо....

Ние, обаче ние не им вярвахме:

-Как да не са узрели?! Гледай колко много узрели има.

-Ма, чакайте да узреят, падат на земята и няма какво да са катерите по дървото.

-Да, бе да!

Само си търсехме повод да се катерим по дърветата.

Чениците никога не зреят наведнъж. Започват първо тук там да има узрели, после малко повече и, когато вече около 70 процента от плода е зрял, започват да капят. Е, тогава не са хубави, особено черните, защото много цапат и остават лекета, които от своя страна провокираха други кавги. Е, тях предпочитахме да си ги спестяваме!

Обичахме черниците и редовно им проверявахме реколтата. Само едно не ни беше ясно. Защо се казваше "черница"? Айде за червената иди-доди, макар че не е черна а е червена, но като узрее почти е черна. Но пък бялата, защо не се казва "белница", например, а "бяла черница"? Голямо противоречие!

Оглеждах под дървото и се чудех дали да се напъна да докопам някое клонче. И го докопах! Едно, после още едно, после още. Разбрах че, брането на плод от дървото е като колелото, не се забравя. Още щом хванах първото клонче и се огледах за следващото, прецених добре как да го стигна използвайки, този, който държа и т.н. За мое огромно учудване, детският ми опит за това как се яде плод от дървото и как да докопаш по-високите клони, не се беше изгубил.  Не можех да спра! Черницата тъкмо започваше да зрее, имаше някои добре узрели, други не толкова. Даааа, добре си хапнах за закуска! Обещахме си пак да се видим с черницата и си казахме довиждане.

Отдалечавайки се вече, оглеждах моравите  ми пръсти си на ръцете, сигурно и езикък ми беше в същия цвят. И тъкмо се оплезих на себе си в опита си да го видя и чувам:

-Добър ден, красавице! Господ да те благослови! Ех, че си хубава! - един човек ми говореше на мен... Заплетох си моравия език и само успях да отвърна:

-Ми... Благодаря...

Загледах го дали нещо не се бъзика с мене или пък нещо ще иска. Но не, човекът си продължи по пътя и даже не се обърна да ме погледне повече.

Нямаше къде да се огледам да проверя да не би да съм се омацала около устата, че затова ми го казва, та смутено се запътих към къщи. Там проверих какво е положението и се успоких. Нямаше външни белези около устата ми, че съм яла черница! Значи човекът просто ми казваше добър ден и че съм хубава! Аз, пък...  Май съм изгубила тренинг за такива комплименти... Все пак ми стана хубаво! Много хубаво! Благодаря на черницата! Пак ще намина!

Скумрия мечта

13 юли, 2012

Скумрия мечта

Правя скумрията и си мисля как хич не ми се пише напоследък. Целия ми инат си отиде на кино.  Не можах да издържа цялата година. Все още обаче си записвам какво съм готвила. И това ми помага да си спомня долу-горе какво се е случило този ден.

Днес е ден за риба най-после. На рибния щанд имаше едни доста големички скумрии и аз си прибрах две за в къщи. И си спомних за скарата на терaсата, когато живеехме в студенски град на последния етаж.

Скарата не се мърдаше от там. Лете, зиме, все нещо запеквахме на нея. Имаше един период, някъде около моята бременност, в който за закуска си хапвахме редовно печени филийки на скара с печена сланина. Толкова сладко ни беше с мъжа, че повлякохме бързо няколко килца. Аз и заради бременноста, а той от съчувствие;)

Скарата си беше от най-просите, от онези старите с извитите реотани и само  една едра решетка отгоре. Контактът беше щекер и се разпадаше, но това не ни пречеше да я експлотираме до дупка!

Що сланина и кренвирши се опекоха на тая скара. До пържоли и кебапчета не се стигаше, че бяха гладни студенстки години. И тогава беше пак криза. От онези, страшните. Дето има на масата само хляб и сланина. НО пък колко сладко ни беше! Млади и щастливи.

Скумрията уж по принцип е мазничка, но ако се полее със зехтин Омегата й става от 3 на 6. Че и на 9! Много си отиват. А като се добави розмарин и чесън, става ох...

Свеки беше една от първите, които ми отвори очите за комбинацията на тези две миризми.

Рецептата е следната:

Малко пресен розмарин, една скелидка или две чесън, пресен магданоз, лъжица вегета, черен пипер и лимонов сок. А може лимоновия сок да се сложи след изпичанено. Всичкко се счуква едно по едно в чукалника и последно се добавя лимоновия сок. Рибата е добре да е цяла и да й се направят рачзези от двете страни, за да попие миризмата. Като се натърка хубавичко се полива със зехтин и се оставя да постои поне час.

После само се лепва на скарата и се сипва бирата! На силен огън за малко време, да замирише на изгоряло отвън, а отвътре да остане сочно. И като се опече, пак може да се полее със зехтин.

За жалост нямам такава скара тук. А каквото имам не става така, както на онази с голия реотан. 

Скоро видях на щанда на един магазин, забравена в един ъгъл една подобна скара. Май ще отида някой ден да я спася. Ако не я изхвърлят до тогава! Но да си призная честно, онази скумрия, дето направи свеки преди толкова много години, още я помня. И тайничко си мечтая някога да мога да постигна същия резултат.

Ех, скумрия мечта!

Сок от бъз най-после

17 юни, 2012

Днес най-после замириса на лято.

В България да замирише на лято, означаваше да замирише на море. Но тук си мирише на море целогодишно и то не е точно онзи мирис, на Черно море, а различно. Мирише на голямо море, на океан!

Тук да замирише на лято означава да се стопли, да запече слънце поне три дни един след друг и да се вдигне температурката поне над 22 градуса.

Още преди няколко седмици, когато ходехме на една от онези селски разходки, много вдъхновена си набрах цвят от бъз.

Преди много години тази рецепта ми я даде моя професор. Бяхме му отишли на гости и той ни почерпи със сок от бъз. За първи път пробвах тогава нещо подобно и много ми хареса. Свежо, леко, ароматно! Идеалната лятна напитка!

От тогава само веднъж успях да набера бъз от подходящо място, т.е. далеч от пътя, на хубаво място и когато е добре разцъфтял.

И така, ето я и рецептата:

30 цвята от бъз. Поливат се с вода, до покриване и се оставят да постоят 24 часа. След това се прибавя същото количество захар, лимонтозу и се вари на бавен огън докато се стопи захарта.

Предния път го направих така. Но сега реших да сменя нещата. Рецептата за сироп от ягоди по студен начин ме вдъхнови да изпробвам същото и с бъзовия цвят.

Така че, всички цветове бъз (даже не ги броих, около 25-30, бяха големи) бяха поляти с вода и ги оставих 48 часа да се киснат. После прецедих и измерих количеството сок. На всеки литър прибавих 1,5 килограма захар, т. е. много захар. Застанах пред телевизора и се приготвих за дългото бъркане, докато се стопи захарта. Когато не остана ни следа от захарта, изсипах всички видове лимонов сок, защото нямах лимонтозу (тук не се продава). Нещо ми се стори недостатъчно, но продължих упорито нататък.

Сложих бутилката във фризера. Трябваше да е за 24 часа, но аз я оставих повече. Всъщност просто я забравих. Когато се сетих за нея, беше се превърнала на сорбет! Нищо! Само я прехвърлих в хладилника и я оставих на мира.

Днес много плашливо се реших да го пробвам. Сок от бъз! Лятна напитка! А и времето почти го докарваше на лято!

Направих си една чашка и странно, съвсем замириса на лято! Само сложих допълнително много лимонов сок, че много му отива. И клонка свеж юзум щеше да му върви, като на мохито, но нямах време, бързах.

Отидох да се похваля на сина и да му дам да опита. Той отпи и каза с онази лека досада, която се долавя в един попораснал син към майка му:

-Мамо, знам го, аз си правих вече няколко пъти!

-Така ли? Ммм, аз пък си мислех, че съм първата.

Не, не бях първата. Сладко си попийвах сока и се сетих за професора и онези далечни години. И тогава, както и сега миришеше на лято. Някои неща не се сменят, за разлика от хората...

Сръбска гибаница (спаначен вариант)

16 юни, 2012

Имах в хладилника кори и реших най-после да ги направя, докато не са мухлясали или  превърнали на юфка.

Мислех си какво да ги правя и си спомних, че детето изрази мнение, че комбинацията спанак със сирене изглеждала интересна за баница. Никога не съм правила баница със спанак, защото не я обичам, но сега, детето щом се интересува, ще покажем.  Нали не е расъл в България, незнае що е то баница със спанак и сирене! И понеже са готови кори, по-добре е да е гибаница.

Това е сръбският вариант на баница с яйца. Свеки я прави много често и винаги импровизира. Когато я направи за първи път преди много години в нашата къща, я попитах за рецептата, защото много ми хареса. Оговорът беше кратък и ясен:

-То... за то нема рецепат. Само треба да е течно, та да е сочно.

Аха! Течно значи. И аз така, започнах да пробвам - само течно да е.

С годините "пробване"се оформи долу-горе следното:

3-4 яйца, долу-горе 250 г кисело мляко, а може и 50-100 мл прясно (но на мен ми сладни от него), малко сода (или бакплувер), сирене (може смес от сирене и извара, за да е по-леко на вкус), малко сол, 3-4 супени лъжици олио и, по желание, 2-3 супени лъжици брашно (ако се прекали с течното). Отдолу се маже с олио и се нареждат няколко кори, които също се мажат с олио, абе да е мазничко, че да стане хрупкаво. И сега най-забавната част! Кората се потапя, намачква се в сместа и се слага на купче в тавата, до нея следващата и следващата... Така, докато почти се свърши сместа. После се завива със стърчащите краища на долните кори и отгоре пак се слагат няколко кори, намазани с олио. Последната кора се намазва обилно с олио или се обира, по-точно обърсва останалата част от сместа. И се набръчква, за да е по-интересно. Изобщо гибаницата е импровизация и страст!

И сега, за да демонстрирам на детето как изглежда комбинацията сирене-спанак ( досега познава спанка само с ориз и кисело мляко, горкото), прибавих върху натопените в сместа мачкани кори и спанак, замразен на бучки, за по-лесно.

Изпече се гибаницата за около 45-50 минути на 180 С. Защо толкоз много? Ами заради замразения спанак. Иначе трябваше да е за 40 минути, ама му дадох повече време.

Стана сочна, не толкова, колкото я прави свеки, но добре.

Знам, че детето не обича гибаница толкова, колкото дърпаната баница, защото не обича яйца и прясно мляко, но имаше друга важна причина да я направя - имаше една кутия за връщане. Беше дошла с една испанска тортиля и все не намирах с какво да я напълня и да я върна на стопаните й. Нали което е дошло пълно, пълно трябва да се върне. Ако не се хареса гибаницата, заминава с кутията заедно към испанската къща от където е дошла. Знам, че на тях ще се хареса. А пък и да не се хареса, аз няма как да го разбера, нали не ги познавам, хе-хе!

А и трябваше да разчистя най-после хладилника от тези пакетчета полу-отворени, полу-забравени.  

Докато моите мляскаха гибаницата, седнах най-после да разуча каква е разликата между гибаница и бюрек на сръбски и какво е точно бюрек на български. И след четене и чудене стигнах до следния извод:

Бюрека на сръбски, а и на турски, е долу-горе това, което ние, българите знаем като баница - без яйца, само сирене или друга плънка и много олио, мазничък е. А сръбската гибаницата е това, което ние, българите обикновено правим с купешките кори - смес от яйца, сирене, прясно мляко, олио, сода, но се топят корите в сместа, а не се нареждат и после заливат. А това, което ние знаем като бюрек (например чушки-бюрек или патладжан-бюрек), няма нищо общо с турския или сръбския бюрек. Това е нещото, пълнено с яйце и сирене и после панирано (може да се пържи или пече).

Оказа се просто. Май... Само, дето на сръбски, на български и на турски бюрек не е баница. А гибаницата е баница, а бюрек не е баница. Лелеееее, каква бъркотия! Отказвам се...