25 октомври, 2011
Днес се събудих в страхотно настроение. Дали защото времето е чудесно, дали защото съм се наспала до насита, дали защото съм си сама в къщи, или може би всичко взето заедно.
Снощи се изненадах, че пуйчето от рождения ден е завършило съществуването си и се наложи да вадя торбичка от фризера. Тази сутрин ме чакаше едно свинско (май беше от джолан?) нарязано на по едрички парчета.
Значи кебап с ориз. Тъй де, вчера се наложи да изпържа картофи за гарнитура, днес пък ще е ориз. Страшно разнообразие!
Още щом сложих тенджерата и в спомените ми изплува образа на баба ми Жани. Един дълъг период от моя живот сме живели заедно с баба ми и дядо ми, по понятни причини. Баба ми беше призната готвачка, и във фамилията, и в селото. Често я викаха да готви я за някоя сватба, я за курбан. Незнам какво слагаше, как го правеше, но всичко, което готвеше беше изключително вкусно!
И днес си спомних момента, в който за първи път й казах, че искам да ме научи да готвя. Спомням си, и не мога да не се усмихна. Тази малка женица от ямболско село правеше нещата да изглеждат прости, много прости.
- Бабо, айде да ме научиш да готвя.
- Да готвиш ли? Ми ща науча ма баба, то пък да ней кой знай кво! Другия път кат заготвя, ща извикам да гледаш.
"Да ней кой знай кво", вика. Ми щом баба го казва, трябва да е истина. И така, другия път ме извика и полека взе да ми обяснява:
- Първо слагаш олиото. - и сложи едва-едва олио, съвсем малко.
Трябва да отбележа дебело, че баба ми беше много пестелив човек, изключително пестелив. Аз не съм виждала да се изхвърля нищо в нашата къща, всичко се оползотворяваше до дупка. Ако не става вече за това за което е купено първоначално, веднага му се намираше друго предназначение. Така хавлиите, например, първо бяха за къпане и за лице, после минаваха за ръце, после за крака и накрая ставаха за парцал за пода. А съвсем накрая завършваха в гаража на дядо за негови си работи. А олиото беше много ценен продукт. С една бутилка олио баба ми караше повече от месец. Та олиото...
- Да са заргей. После слагаш мисоту, да си фани цветъ. Не гу пипай сега, нек са запече малку. То ся ши си пусни вудатъ и кат са зачерви, слагаш пипера. А тъй, дан съ пържи многу, чи посли тежи на корема. И сега лука. Кат омекни, малку вину. Можи направу вода, ама акуй винен кебап първу вину. Чакай малку и сега доливаш чак вудата. Малку сол и гу уставяш да си уври.
- И така колко време, бабо?
- Колку. Дукът уври. Устъй гу ся, айди бягай да играйш.
След известно време (аз вече бях забравила че готвим), баба ме извика:
- Оли, ила да видиш кък са завършва. В идна чашка тъй си сипваш малко брашънце и сипваш водичка, бъркаш, бъркаш, дан става на топки, и айди сига ти бъркай манджата пък аз ши сипвам.
И изведнъж стана магия, манджата заприлича на това, на което винаги си приличаха бабините манджи, леко червеничка с леко плътен сос.
- Готово ли е?
- Сега да поври малку, чи да ни тижи брашното.
- Как так да не тежи?
- Ми иначи докарва на сурову брашно.
Не ми беше много ясно, затова реших да пробвам как "докарва суровото брашно". Да, наистина странен вкус.
- Сига са слага миризмата. Ако искаш чубрица, ако искаш гюзум. Ама като има вину, най му иди дафинов лист. И толкоз. Гутову!
- Това ли е?
- Чи кво повичи? Айди, пък някой път ти ша сготвиш самичка.
И така днес ми вървеше целия този кратък епизод от моя живот, докато готвех кебапа. И сякаш изведнъж от спомен се превърна в реалност:
- Само че бабо, днес ще сложа един морков и малко чушка
И чух баба да ми отговаря:
- Слагай мооо, лошу няма да му стани.
- И нямам червено вино, може с бяло, нали?
- Чи кът нямаш, нямаш, налий вину?
- Може после да извадя месото и да смеля зеленчуците, вместо да му слагам брашно.
- Кое?
- Ами, да извадя месото и другото да го търна с миксера.
- А, не разбирам аз тез модернити работи. Ти готвиш, кат ти са играй...
- Ще си помисля, нека ври засега.
И кат увря, спря. Изчезна спомена. Отиде си бабиния дух, но си остави следата в манжата ми, която удивително прилича на нейните. Е, не мога да я стигна, разбира се! На баба манджите са неповторими!
