петък, 8 юни 2012 г.

Аз го мразя, а то ми спаси живота



Днес беше ден, който си мисля, че ще помня дълго, дълго!
И пак е свързан със стомашните работи!
Чакаха ни три представления. Женските ми проблеми ме бяха застъпили и, познавайки тялото си хапнах на закуска една филийка, колкото да не ми стане гладно, но и да не ми е тежко. Още след започване на представлението разбрах, че работат върви на зле. Причерня ми при първото навеждане и изправяне. А такива има много в този спектакъл. Работата ставаше все по-зле и по-зле. Само гледах да не падна, да не се свлека като парцал на сцената. И тогава се случи нещо много странно. Сякаш някой друг, а не аз участваше в цялата тази история, а аз наблюдавах всичко отстрани. Беше ми любопитно, интересно и сякаш го виждах за първи път. Виждах нещата с такава яснота, че чак ми ставаше смешно. Виждах какво прави всеки един от нас, но някак отдалече. Когато идваше моят ред да кажа нещо, сякаш излизах за малко от някакъв транс, казвах си репликата и пак сядах отстрани да погледам.
Когато всичко свърши, едва намерих сили да се изнеса от сцената и да се тръшна на пода по гръб. Беше ми лошо! Беше ми много лошо... Мъжът ми се беше ядосал, защото долавяше неадекватността ми, но не знаеше причината за това. А когато ме видя да се проскам да пода, яда му мина. Отиде и и ми донесе от една машина една кока кола( заради кафеина), едно кафе (без кафеин) с мляко и едно десертче "Туикс". Ще ги запомня за цял живот тези три неща, които ми възвърнаха за кратко енергията и вярата в живота. Аз не пия кафе, става ми лошо от него, но когато е малко, ми помага. И кока колата е от най-омразните ми питиета, не я купувам, не я консумирам, мразя я! Но сега ме спаси. Незнам от какво се получи този спад, дали от ниска захар или ниско кръвно, но мисля че бях на ръба да загубя съзнание. Само спектакълът ме държеше, това че трябва да се издържи и никакво падане!
След като свърши денят си говорихме с мъжа и на яве излязоха истини, които досега не си бяхме казвали. Боли, но в същото време е част от лекарството. Горчи, но пък оцеляхме...и физически, и психически. И семейно...