19 август,
2012
Как може да
се яде агнешко през лятото? Как изобщо може да се яде месо? Ами... Трудно, ама
като неможах да удържа на офертата? Само се чудех по какъв най-лек начин да го
приготвя.
Моите хора
си идват, неделя е, как да не се облажим. Облажим, но с елегантност!
И се реших.
Агнешкото беше отупано с подправки - къри, малко лют червен пипер, черен пипер,
сол и една супена лъжица брашно.
Тринайсет капки мазнина на дъното на тенджерата заеха мястото си за да
помогнат на месенцето да се запечата на висока температура. Размириса се на
подправки! И после само го отрупах с лук (точно три глави, нарязани на фини
резенчета). Така задушеното месе, се скри под лука и зачака какво ще му се
случи. Ми не му се случи нещо по-различно от това да бъде опиянено с една чаша
вино и оставено на тъмно под похлупака на бавен огън за точно 100 минути. Навих
часовника на котлона и изчезнахме с мъжа да вършим разни работи. Идеята беше
компания да му прави един прост бял ориз. И така и стана. Една зелева салата допълни цялата тази симфония. лятна манджа със сосче, почти без мазнина, освен тази на агнешкото. Лек и приятен вкус.
Ох, от вчера се
чувствам вече по старому. Моите хора са си тук, свеки и тя се паркира в нейната
си стая и така къщата се напълни отново с хора и гласове.
Докато ги
нямаше, едва три пъти седнах да ям на масата. Маса голяма, а аз сама на нея. Не
върви някак си. Признах си го. Еми да, като няма с кого да споделиш яденето, не
ти се и яде!
-Даааа - рече с много нискък тон свеки, която живее сама от много, много години - Аз то знам много добре. Питай ме кога и как
ям. Не ям.
Всъщност
никога не съм оставала толкова дълго сама. Винаги съм си мислела, че ако ми се
случи, ще си правя какви ли не експерименти и ще ям каквото ми се иска и както
ми се иска. Но не беше така. Всъщност ядях, защото трябваше да ям. Но самият
процес беше доста тъжен.
Сядах на
дивана, близо до прозореца, слагах си чнийката на табуретката пред себе си и
хапвах блеейки в цветята от импровизираната ми мини-градинка. Имах нужда от някакво живо същество. А
вятърът така леко ги поклащаше, че сякаш шепнеха нещо си. Замъглявах поглед и
така процесът на зареждането с гориво не беше толкова досаден.
Но сега вече
всички са си в къщи и нещата си дойдоха на мястото. Вече ми е сладко да сядам
на масата и много се радвам, че е така!
