26, октомври 2011
Тези истории с рецептите хич не ги обичам. Приготвяш нещо по рецепта когато имаш гости или за накой специален случай. Но когато става въпрос за всеки ден, изваждаш каквото има в хладилника и по дяволите рецептите!
Когато всичко свърши и детето седна на масата се огледах около себе си. Малеее, какво нещо съм изпоцапала!
Днес с мъжо ми бяхме изоставени като пенсионери на припек. Детето не се върна от училище за обяд, че имаше кръжок и ние се мотахме до 3 часа след обед. Мотахме, не. Бачкахме. Ама нали детето го няма, все ни беше тая кога и какво ще ядем.
Чудна работа са това родителите. Едно дете и всичко се върти около него. Като го няма, се чувстваме като безполезни вещи. Аз всъщност него най-малко го интересува яденето. Ама нали се събираме на масата всички, друго си е.
Та, сега хич не ми беше до готвене. Имаше едно забравено желирано ухо, което от три дни чакаше съдбата си. Скучно е човек да яде три дни едно и също. Затова на ухото му бе придаден вид на шкамбе! И то беше изненадано колко е по-вкусно в този си вид!
Имаше и една отдавна замразена риба, която се размрази до сготвяне в микривълновата. Търнах на тигана и едни останали гъбки от рождения ден с много малко масълце, лимонче и черен пипер. Хрупкаха! А маслото им придаде един чудесен аромат. Нека ми е зле! Мъжът налетя на ушното шкембе, аз си опапках рибката с гъбите и двамата бяхме доволни, точно като пенсионери на припек.
Вечерта момчето се прибра уморено и гладно. С какво да му възвърнем настроението? С паста!
В едно предаване веднъж гледах, че ако нямаш спагети или каквато и да е друга паста в къщи, повече време ще ти отнеме да отидеш до магазина, отколкото да си я направиш сам. И да си кажа правичката, така е. НО само ако правиш паста за двама или най-много трима. А аз нали не вечерям, вечерята я правя само за детето. Всичко за детето!
Равиолките бяха замесени, направени, сварени и изядени за точно половин час! Ама тестото трябвало да почине. Ще почива в тенджерата! Айде, че няма време.
Спомням си майка ми навремето само като се питаше:
- Боже, какво да готвя за утре! Кажете какво ви се яде. Омръзна ми не да готвя, а да мисля какво да сготвя!
И така си е. Всъщност за това започнах да водя тези записки. Защото всекидневието е най-големия учител, но никой не си го спомня. И празния хладилник подтиква въображението.
Равиолките бяха направени със сирене. Тук няма българско сирене, но има някакво Фета, което изобщо не познава Фетата. Но върши работа. Аз го размазвам с вилицата и го смесвам с малко крема сирене, за да му се олекоти вкуса и за да стане на лепкава маса. Иначе е много бодливо и ми къса тестото.
Машинката за точене е от голяма помощ. Става бързо и лесно. Обикновено разточвам тестото до 4-та степен, но днес без да искам съм прескочила една врътка и станаха на 5-та. Нищо не им стана, само се свариха не за 4 а за 3 минути.
Направих им сосче от бульона от варенето, който между другото, ще се използва утре за супа с картофи. Не знам защо, дали от сиренето, което изпада от някоя и друга равиолка или от яйцето дето е в тестото, но този бульон е чудесен за тази супа.
За сосчето прибавих някакво датско сирене, че май има по-тежък вкус, малко топено сирене, сметана и, естествено черен пипер.
Когато всичко свърши и детето седна на масата се огледах около себе си. Малеее, какво нещо съм изпоцапала!- Гледай - казвам на сина ми - нищо и никакви равиоли, пък колко нещо изпоцапах заради тях!
Тогава, мъдрото ми 16 годишно момче ми подаде една равиола забодена на вилицата. Лелееееее! Какво удоволствие се разля по небцето ми!
- Аууу, много е вкусно! - възклинах съвсем искрено
- Сега нищо и никакви ли са?
Забакна ми устата и мозъка, заедно с нея.
- Не са, отговорих. Заслужаваше си.
След това си свали шапката и ми се поклони.
Отговорих на полкона му и изпитах истинска гордост в този момент. Не заради равиолите. Заради сина си. Тези нищо и никакви равиолки заличиха един тежък ден и ни свързаха още мъничко като хора, които създават нещо и се уважават взаимно за това.
- Еми, не са нищо и никакви!
