29 октомври, 2011
Дааааа. Добре, че не пишех докато готвех! Важно е човек да изчака емоциите да се уталожат. Да преброи до десет, както му викат! Въпреки че, целта на тези записки беше да хванат емоцията в момента, но бях толкова бясна, че не можех да си организирам мислите.
Няма да влизам в подробности защо, как и кога се стигна до каквото се стигна, защото не е за пръв път и си мисля, че няма и да е за последен. Само ще кажа, че семейния живот е сложно нещо. И който си мисли, че веднъж като се е оженил работата е свършена, да забрави веднага тази мисъл. Работата тепърва предстои. И не свършва никога!!! Ама никога!!!
"Няма ли край това нещо!" - само това ми вървеше в главата. Еми, няма! И е сладко когато нещата завършат по начина, по който завършиха днес - с пръстен. От трева, но пръстен. Може би е най-ценният пръстен, който някой ми е подарявал (то не са ми и подарявали много).
Та историята започна още от сутринта, когато се оказа, че "пак нема паре", а утре пристига свекървата, па трябва да се напазарува, па и нещо да се сготви, па има и да се чисти, па какво ли още не! А аз сама! Е как да стане? Само може да се ядоса човек и като стана ясно, че и за обяд ще сме си само двамата с детето, съвсем се промениха всички планове.
Има супа от вчера. Онази със смления ориз. Няма пари за нищо прясно, а за размазяване няма време. Добре, имам си кутийки с кокалено месо, ама какво да го правя?
Извадих всички останали зеленчуци, малко зеле, три гъби, един морков. Гладам ги и им се чудя какво да ги правя? Това месенце е на ситно, така че за китайско не става. Кюфтенца да правя, пак требе някаква гарнитурка. А не ми се правят кюфтета, немах нерви да ги търкалям!
Енергията ми стигаше само да режа, да режа много и на много ситно!!! Защо ли? Сигурно е свързано с моментното ми състояние.
Нарязах на много ситно всичко това и се замислих. Картоф? Мммм, да. Два. Как? Настъргани.
Сега вече картинката се изясни. Тъй като обяда е само за нас двамата, няма нужда да е много. Една смес между тортиля и мусака. Със стъргани картофи. Ох и аз незнам какви ги върша! И защо?
Ама нали трябва да се яде...
Слижих малко олио на тигана, сложих зеленчуците и месото. Можеше и без месо, ама нали е за детето, требе си! Усетих се, че няма лук, ама не ми се режеше повече нищо. Карай! Без лук! Последно сложих стърганите картофи. Като се оваляха в олиото се запечетаха и така нямаше да се разкашкат после когато започнат да се задушават, а ще се слепнат от нишестето. Прибавих малко шарена сол, че ми беше домъчняло за родния вкус, малко чубрица и червен пипер. Аромата така приятно се разля, че ме успокои. Сега захлупих тигана и оставих всичко да се задушава на тих огън около 10 минути.
Когато отдолу хвана коричка, което стана ясно когато раздвижих тигана, следваше сложната процедура по обръщането. Така се обръща испанската тортиля. Аз никога не я приготвям, защото детето не обича яйца, а и на нас комбинацията картофи с яйца също не ни допада много. Предпочитаме само яйца, или само картофи. Ако ще е с яйца, то да е със сирене и тогава не е тортиля, ами огретен. И защо да е на тиган, а не на фурна, че е по-здравословно. То хич не е просто!
Така наречената "тортиля без яйце" беше объната с помощта на капака на тигана.
Затваря се капака, хваща се здраво от двете трани и се обръща всичко с главата надолу. След това се маха тигана и се връща на котлона, тортилята леко се плъзва от капака към тигана като се внимава да не се разскъса, моята леко се начупи, ама после си я сглобих. Няма да я носим на изложба я! Оставих я още малко на тигана да се запече и от тази страна, и я льопнах в чинията.
Една лека саладка от домати, лук и половин авокадо завърши пълния вид на манджата.
И като истинска българка си го полях яко с килело мляко! Детето го хареса много! И аз! Уж нямаше да ям, че ми беше стегнат стомаха от ядове, ама се отпусна и накрая си опапах порцийката.
След вечерната разходка по залез слънце, облаците си отидоха и положението се изясни, и навън, и в къщи!
Всичко е добре, когато завършва добре!
И то с пръстен!
