Пиле, гъби, бира и рокендрол!

Днес изфирясах!!! Пуснах си радиото на хард-рок станцията, сложих престилката на голо (топло бе!), отворих си бира и бясно започнах да готвя. Лудница!!!

Но да обясня защо и откъде тръгна тази истерия.

Преди няколко дни мъжът заяви: "Недей да готвиш! Няма смисъл. Като готвиш е хубаво и всичко изяждам, и така... По-добре не готви."

Добре. Не готвих. Известно време. По цял ден съм в ателието, отида до магазина, взема си някоя глупост, запълня дупката. Но така си развалих чревния тракт, че червата ми затракаха, а за стомаха да не говорим! Добре. Започнах да си приготвям нещо набързо и на място, в ателието. Имам микровълнова, имам си малко, много мъничко котлонче... За малки и прости неща става. За чай. И за горене на очички (специалистите по кожа ще ме разберат). Но не става за готвене. Нямам ни сол, ни подправки... Скучна работа.

Изкарах така "известно време"... А мъжът? Той не яде. Или яде бисквити, или хляб и салами. Аз обаче не издържах! Накрая ми писна и започнах да си готвя от вечерта или рано сутринта. Планувам си времето и си нося храната в кутийка към ателието.

Вчера, например си направих един чудесен ориз. Стомахът ми така ми се отблагодари!!! Вкусен, ароматен, ориз с чушки и малко орехи.

Днес беше ред на следващата екзалтация. Казах си "ще готвя!!!" А мъжът като чу, каза: "Донеси и на мен..." Без "моля"

Минах през магазина и взех две бутчета, една червена чушка, малко шампиньони и се прибрах. Тогава дойде ред на престилката, бирата и радиото.

Беше наистина лудница!!!! Сама в къщи! С музика до дупка! Ножът като че ли сам заработи, не ми трябваше ни да мисля! Пилето бе обескостено за секунди! Е, оставих си самите кокали за огризване :) Поръсено с любимите ми подправки: кимьон, черен пипер, чесън на прах, сол и зехтин. Пльос в тигана на мама! После идва ше ред на капака да ги задуши малко. Докато изчистя печурките. Тогава се сетих за гъбите от гората на село, оххх!!! Как ми се прииска една булка-гъба да имаше вместо тези разводнени печурки! Веднага си представих как би изглеждало с нея, но тутакси махнах образа, за да не се разплача от мъка! Сложих и половината чушка и веднага захлупих. Малко чесън на ситно и струйка течна сметана сложиха венеца на това динамично ядене.

Радиото дънеше яко, беснеех като луда из къщи!!! Беше ми кеф, ама много кеф!!! Ха! Не искал да му готвя. А какво да правя?! Да ям болклуци?! Моят стомах не е свикнал на това. А аз си обичам стомаха, и червата, и "дупето". И рокендрола!

А защо като сготвя, идва и ми го изяжда?! Не няма да се разберем така, трябва да има нови правила. Ще ги измисля!!! НО няма да спра да правя това, което обожавам. То е все едно да се отречеш от част от себе си. Не ме интересува нищо друго! Обичам да готвя, обичам рока и обичам да ям вкусно.

Приготвих му и кутийката, сигурно ще си я оближе и ще пита за още "не искащият да му готвя".

Отивам да бачкам, доволна от себе си, от музиката, от манджата и от бирата.

Айде!

Ущипани кебапчета и пролетни мисли...

Започнах с мислъта: Всичко е просто. Раждаш се, живееш и умираш. И край.

Но днес, както си седях на прозореца и примижвах сладко към слънцето, ближейки блаженствено полагащата ми се след гадното почистване бира, видях на прозореца отсреща бабата. Не пиеше бира, беше сама. Но гледаше не към слънцето, а към друга една баба, която едва-едва се тътреше с двете си патерици и подкрепяна от друга една жена, явно дъщеря или снаха и като че ли, чух мислите й:

"Аз поне още мога да се движа сама..."

И ми се приплака, не за тях, за мене си. И тогава разбрах как нищо не е просто! Нито раждането, нито живота, нито даже да се срещнеш със смъртта. И сигуно най-щастливи са онези, които даже и не се замислят за смисъла, за реда, за нещата. Те просто се раждат, живеят и умират. И понякога и раждането, и животът им и дори смъртта им, протичат в един същ дух: прост.

Що Господ не ми го е дал това? Защо ми е дал глава, която се пръска от въпроси, на които не намира отговори?! МИ, щото така трябва... 

И сега стоях пред тези две жени, облъскани от живота, стрепани от проблемите си в миналото и сегашното, но с много ясна перпектива за бъдещето. Смъртта е част от живота, но както не сме били готови за живота, така и не сме готови за смъртта.

Какво направих аз? Какви ги сърших? Готова ли съм да се видя на мястото на тези две жени? Избирам си тази от прозореца! Ами, не съм готова... Рано ми е... Рано? Ами че животът си лети с такава бясна скорост, нещата се сменят толкова бързо, че вече не помня какво ядох вчера, а не... Сякаш вчера беше когато се карахме с майка ми и бягах от къщи с яростната решимост да създам нещо ново и невиждано!

Сякаш беше вчера когато се влюбвах във всяко срещнато същество, което ми казваше една красива дума, глупачето...

Да, вчера беше когато заобичах като жена и станах жена и майка! Най-красивите ми мигове! И от там нататък корабът включи със скоростта на светлината!!!!!! Приземи ме пред една витрина с кисело мляко и гледах с празен поглед. Автопилотът ме беше докаръл до щанда, за да купя кисело мляко "за детето". Ами, че то детето не е тук!!! И скоро няма ни да си дойде! За какво да купувам кисело мляко? На мен ми дразни стомаха! Я да се махам от тук!

От тогава минаха дни, седмици, месеци... Няколко сезона се смениха! Сякаш нямат друга работа! И пак е пролет... Пак идва Великден... А само преди час беше Коледа!

Изблизах къщата от зимния мухъл и тъга...  Прегърнах слънцето и му благодарих, че се е върнало!

Включих тигана и си опекох едно бързо мезенце за бирата. Но образът на двете жени не изчезна... Даааа, мяй ще трябва да си сипя и едно винце!

С малко "ущипани кебапчета"! Но сипано в глинената чашка дето си изпразних тази сутрин. Брех, замириса на... Мелник! И ми замириса на България!

"Ущипаните кбапчета" са една смесица между сръбските ущипци и наште кебапчета, ама с кайма от немски хипермаркет. Глобализация!

Не ми се описва целия процес. Купих си някакви кебапчета на оферта, немски ли, испански ли, ама те нямат кимьон! Та трябваше да им развалям формата, да ги меся, да ги мачкам и накая вече толкова бързах да си опека мезето, че не ми се правеха пак на кебапчета и ги напльосках нащипани и безформени по тигана. То пък стана чудесно!

И с винцето от глинената чашка!...

Образът на двете жени изчезна, но се появиха образите на майка ми и свекърва ми...

И като напук зазвуча песен, която повтаряше безнадеждно, че "съм само човек, малък човек"...

Ох, нищо не е просто! Ни да умреш!!!

С вкус на "Стол"

17 октомври, 2013

Не съм предполагала, че идването ми след тригодишно отсъствие в България ще ме натовари с толкова много емоционални сътресения. От всякакъв вид!!!!!!!! Чоплих старите спомени повече, отколкото можеше да ми понесе мозъка. Като да ровиш в стара кутия със снимки, а да не си готов, че можеш да се изгубиш в нея. Каза един приятел: "За да намериш себе си, трябва първо да се изгубиш."

Така се случи. И сега снагата ми не го понесе. To е като да вземеш някаква дрога, за чието действие нямаш и идея и после да се чудиш, кой беше тоя голям заек дето караше колата, а пък то и кола нямало!

За кратко и ясно ще кажа: Напих се! Напих се, бе! 
Чак не е за вярване! Толкова отдавна не ми се е случвало, че чак бях забравила как се преодолява. И като последен глупак се хванах за чая. ГРЕШКА! Грешка, която беше поправена много скоро в кварталната шкембеджийниица.

Квартална шкембеджийница! Как звучи само! Как някои неща не се променят! Поръчахме си по едно шкембе и двойка кебапчета и кюфтета с гарнитура и по една питка. Насосахме си люто и чесън, както си му е редът.

Шкембето беше зле, не ми хареса. Беше правено с готово сварено шкембе и нямаше никакъв вкус. Айде, ще простим!

Но двойката кебапчета с гарнитура смениха картинката. Не само това, ами като че ли натиснаха едно забравено копче, което се казваше "стол". Безгрешно можех да разпозная този класически вкус на студентски стол. Измитата зелева салата си беше същата, а картофена салата не беше се променила хич! Пренесоха ме през времето. Сякаш всичко започна да се върти със светкавична бързина! Сменяха се неща, хора, къщи, появяваха се и изчезваха, а шкембеджийницата си стоеше, заедно с "кебапчетата с гарнитура" и питката. Сложени на масата и пребъднали през времето, сякаш в контраст и напук на избледнелите спомени. Да, вечно са били там и винаги ще бъдат. Измитата зелева салата, варените картофи с лук и кебапчетата от стола...... И сигурно, ако се върна след време, пак ще си стоят така на масата и пак ще ме чакат, за да ме утешат. Заедно с чаша бира.
Надникнах да видя кой готви и я видях. Жената, лелката от стола. Не я познавах, но и нямаше нужда, веднага знаех, че е тя. И тя беше класическата "лелка от стола" - възпълничка, с ръце на кръста, само малко поостряла и почти без зъби. 

В този момент влязоха двама старци, баба и дядо. И те класика! Той й подава чиниите, нарежда, тя тихо и кротко носи, сервира... Той плаща, подпира се на бастуна, гледа остро. Все едно гледах баба ми и дядо ми.

Това място, шкембеджийницата, беше като кораб на времето, тук нещата си стояха така както винаги са били и се усещаше във въздуха, че винаги така ще бъдат.

България. Много време не бях си идвала.....Много неща се бяха насъбрали за разчистване! И тази шкембеджийница ме довърши! Излязох от там като нова!

Проста торта в сложни условия

2 юни, 2013

Проста торта в сложни условия

Рожден ден има човекът. Всека година откакто се е родил и все се празнува на същата дата! На деня!

Странно нещо е рожденният ден. Разбрах го в деня , в който се роди синът ми. Тогава, дъжейки онова мъничко телце, увито в миришешти на болница пелени, произнесох тихичко, само за него: "Честит рожден ден!" и за първи път тази омръзнала фраза прозвуча истински. 

От тогава знам, че рожденният ми ден  е празник всъщност на майка ми, а не мой!

Така е! И знам, че всички майки ще кажат: "Аааа, не, не, на детето си е!" Но как може да ти е празник ден, който даже не помниш?! Просто си се появил! След мъките на майка си, естествено.

Но, празникът си е празник и трябва да се отбележи както си му е ред.

• Мъже, като не щеш да го празнуваме на широко, поне кажи какво ти се яде.

Очите светват хитро, веждте се повдигат на високо, една мазна усмивка се разлива по лицето. Очаквах, че ще каже ЧУЛЕТОН (chuletón=голяма пържола от крава, това което е познато като беефстек) - Чулетон?

• Не, искам ми се ...моята торта!
• Аяяяяаааа...

Тази торта е едно от най-простите, но само ако имаш продуктите.

Целувки,сметана и касис. Редят се ред целувки, резнати хоризонтално наполовина  , ред бита смета, поръсва се с червен касис, този дето е по-кисел, пак ред целувки (другата половина), ред сметана и отгоре пак касис.

Доълнение:

Целувките задължително трябва да са чисто бели, без никакви добавки като бадеми, орехи или други подобни.

Касиса може да е пресен, а може и да е замразен. По-добре да е пресен, пробвала съм и двата вида.

Сметаната е хубаво да е на прах, защото става по стабилна и по-гъста. А и резултатът е по-сигурен, не се пресича ;)

ОХххххх! Мразя простите задачи със сложно решение!!!

В Испания нито касис, нито бели целувки, нито сметана на прах! Трябва да съм направил незнам каква физиономия, щом мъжът веднага отстъпи:

• Ако се намери касис!

Да беше само касиса, с мед да го намажеш!

Започнах от него. Отидох до Големия магазин и намерих кутийка замразени горски плодове. Разклатих нахално замразените плодчета, за да видя дали има червен касис. Нещо се червенееше между боровинките и къпинките, май е касис. Ще се изрови нещо!

Следваща задача. Целувки. Гледам в едно малко магазинче има. Бели и розови.

• С какво са?
• Белите са с бадеми, а ягодовите са с парценца шоколад - почти с гордост ми заявява продавачката.

Веднага се оказах! Какви ягоди какъв шоколад, че и бадеми! Такава мешавица ще стане! Хубавото на тази торта е простотата на съчетанието. Хрупкавите сладки целувки, пухкавата сметана и контраста на киселия касис. Гениално съчетание! Никакви бадеми! Само разсейват рецепторите!

Ясно беше, че ще трябва да правя целувки. Айййййииииииииии!!!

Белъците станаха, но печенето ... Е, станаха леко кремави! 120 градуса трябваше да бъде температурата, че даже 100, а не 130. Ама нали се покриват със сметана, нема да се види. Вярно, че вкусът леко се изменя, но само леко. Ох!

Сега беше ред на сметаната. Големият ми страх! Последният път като бих сметана, стана такъв провал. Пресече се в двете секунди след като спрях да бия! Мразех я!

Затова сега започнах бавничко на ръка, (откачи ми се ръката да я бия) и спрях преди да е станало късно. Държеше се, па да видим дали ще издържи до като разрежем тортата.

На края монтирах тортата. Посредата сложих смес плодове, а за отгоре изрових само касиса, за заблуда на врага.

Нредихме свещите, рожденникът ги духна всичките ( със зора дето видяхме докато ги запалим всичките), каза на висок глас: "Искам колело" (спомняйки ни стария виц за Иванчо пред огледалото) и грабнахме лъжичките. Стана, бе!!!да не повярваш! Мъжа, нали си е "сладкогузи" (сръбска дума, която е ясно какво значи) след като си изяде порцийката се залепи за тавата и смени лъжицата за по-голяма. А след това ми каза и "Браво, жена! Много ти благодаря! Голям подарък!"

Даааа, подарък...

Така завърши одисеята с най-простата торта на света! Като не си си в къщи обаче, нещата не са толкова прости!

Честит рожден ден, мъже!

Обиден хляб и цвят на пролет

Тази сутрин се събудих се непреодолимото желание да нарисувам пролетта. Може би напук на тоя смачкан, грозен и дъжделив ден!

Тази идея ми се мъдри още от преди няколко дни. Вчера даже си избрах снимката (една чудесна снимка!) и се нагласих. Сядам, отварвм си боичките а то, свършило се жълтото. Как да се нарисува пролетта без жълтото! Ами нали точно това е цветът, който още не знае, че ще стане зелен?!

Айде до магазина за боички... Та пак не се получи.

Затова може би тази сутрин желанието ми да нарисувам пролетта се повиши на десета степен. Дъждът помогна много, но това, че знаех че в палетата ме очакваше една чисто новичка жълта боичка, която чака да стане свежо пролетно зелена ме накара да стана като пружинка!

Преди обае да се захвана с пролетта, трябваше да се захвана с хляба.

Много отдавана вече не купувам хляб. Не ми харесва испанския хляб, който всъщност са френските франзели. Има и селски, ама е толкова скъп, че ми излиза по-на сметка аз да си го правя. Пък и го правя с естествена мая и много малко купешка. Имам си в хладилника една ферментирала кашичка, която от време на време подхранвам, за да не умрат добичетата от глад вътре и тя ми е майката-мая. С нея хлябът придобива съвсем различен вкус и вид - по-стегнат е, не се троши толкова много, има много лек киселикав  вкус, приятен дъх на фементирало тесто и, най-важното, не дразни увствителните стомаси. А най-забавното е, че всеки път става различен!!!

Толкова много предимства никак не са за пренебрегване, затова запретнах ръкавите и набързо забърках днешния хляб:

 400 черно  брашно и 350 просто бяло.

Долу-горе, вече не го меря, че да се изненандам повече от резултата.

200 грама мая-майка,

400 мл топличка водичка, малко сол и БЪРКАЙ!

Даже не се стигна до месене, щото още като вземе да се скупчва и да се стяга му слагам малко олио, за да не ми лепне по пръстите и го оставям така да втасва. Черното брашно иска повече вода, за да е по-леко и да може по-лесно да се вдигне. Иначе става степаво и хлябът е по-тежък. 

Не ми отне ни 5 минути!

Зарязах го на топличко в печката и с вътрешна усмивка се запратих към малката стая да рисувам на светло.

Голям зор видях с тая рисунка!!! Дали защото дуждът гадно напяваше, че скоро тия цветове от снимката няма да ги видя, или защото облаците бяха толкова черни, че по-светло беше на осветлението в банята отколкото до прозореца, а как да рисуваш слънчево време когато наоколо е мрачно като в задник?!

След малко пък изгря слънце, за малко само и после пак затръшка. Е, как да се оправи човек с настроението си, как да разбере дали да му е слънчево или мрачно, като и самото време не знае!?!?

Както и да е, времето мина неусетно и аз съвсем забравих за хляба. Като се сетих беше се надигнал толкова много, че щеше да излезе от купата.

Изсипах го на плота, разтеглих го и вдъхновена от обещаващите резултати и по художествената, и по хлебната тема, смело наръсих с маково и сусамено семе, ДА ИМА!

Навих си го на рулце, закръглих го о всякъде и пак го бутнах в печката на топло.

Айде, обратно на рисувателната площадка.

Ама толкова ми беше кеф! Рисувай, мечтай, страдай, меси, наричай, ядосвай се, пак мечтай... Кога ще порасна най-после?! (би ми казала майка ми може би)

Пораснала или не, рисунката доби вид достоен за внимание.Ми, ей я на:

За любител рисувач какъвто съм аз, мисля че се справих. Е, знам че има грешки, има още какво да се.... Лелееееее хляба!!!!!

Така се беше разпльокал миличкия, че ми стана мъчно...

Забравих го на по-топло и за по-дълго отколкото трябваше и той се беше разлял като пица по тавата.

Въздъхнах с мъка и на ум му се извиних, че го забравих. Толкова можах да направя... Завъртях ключа на фурната на мах и пак му се извиних.

Опече се но си остана обиден.

Хлябът иска да го обичаш. Само тогава става. А аз го зарязах като сираче.

Толкова се чувствах виновна, че като се опече нямах търпение да изстине и отрязах крайшника за да видя дали и вътрешно е толкова обиден колкото и външно. НЕ! Отвътре ме очакваше една душичка, нежна, топла и ухаеща на селска  фурна! Да, беше ми простил, че съм го забравила.

Може би ако му бях дала още няколко "прегръдки" (т.е. Да го преметна само няколко пъти, за да се събере в себе си) можеше да стане още по-добър. Но и так беше добре.

Отказах се да ям друго за обяд, само хляб, топъл черен хляб.  И за вечеря пак.

Нямаше как! Дължах му го.

Ушо на плоча

23 ноември, 2012

Трябва да си призная, че историятя около това невероятно ушно приклчениe започна още преди месец. И за щастие финала му беше повече от щастлив.

Цялото отиване в Турция и престоя ни там беше ужасно напрегнат. Не само заради условията и работата, но и заради нас самите.

Връщайки се от там, трябваше да отиграем едно представление и в едно градче, близо до Валенсия. Затова се наложи да преспим в Мадрид и на другия ден, вече с испански дух да поемем към Валенсия. Този преход от Азия в Европа, от Ориента към Оксидента беше твърде рязък и ни се отрази на взаимните отношения.

С една дума, скарахме се. Ама от онези скарвания, дето ти се струват за последно и за винаги!

Ходех ядосано сама по Мадридските непознати улици, говорех си самичка и се чувствах на друга планета. Толкова се ядосах и развълнувах, че по едно време усетих зверски глад! Забързах към хотела да си взема нещата и трескаво затърсих къде да се мушна на топло (след топлината на Азия, европейсткият студ ме втрисаше до кокал).

Може би затова се наврях в първия срещнат хоремаг!  Защото точно на това ми напомняше, на някогашния селски хоремаг, където всички се познават!

Забодох пръст  в първото нещо, което ми се прияде и не мислех изобщо за последствията - ухо на плоча.

Трябва да уточня, че в Испания ушите са много на почит. Не колкото у нас, но все пак! Продават се сварени нарязани и подправени с червен пипер и чесън. Ей такова едно купче видях на витрината и само попитах, за да съм наясно:

-Ухо на плоча е това, само, че опечено на плочата, нали?

-Точно така! - отговори бармана.

Все ми беше тая, питах колкото да се знае, че мога и да приказвам... Хич не ми беше до нищо, толкова ми беше криво заради кавгата!!!!!!

Сервираха ми го това опечено на плочата ухо и, неможех да повярвам!, светът се промени за части от секундата! И ставаше все по-светъл с всяка хапка.

Как е възможно едно просто ядене, едно нищо и никакво ядене да ти промени настроението, да ти отвори очите и да ти върне всичките надежди????!!!! Какъв химически процес, каква математика и физика могат научно  да ми обяснят какво всъщност се случвашв в този момент с моето тяло и същество?!

Олекна ми на душата, но ми натежа на корема, не можех да го изям всичкото, така че помолих да  ми направят един сандвич с остатъка.

Прибрах се в хотела и само под сурдинка казах, че ако има гладни това е сандвич от еди какво си, но не споменах подробности около качествата му. Само казах:

-Много беше вкусно.

И край.

Сандвичът беше изяден и, за щастие, кавгата, малко по-късно, минала на много заден план.

Три седмици по-късно се връщаме на същото място, като че ли за да си спомним къде сме сгрешили! И как сме се оправили, какво сме пропуснали.

Пак излезе въпроса за яднето и аз заведох мъжа ми там, на същото място, в хоремака!

И пак си поръчхме ушо на плоча, ама тоя път си го ядохме заедно, а не по отелно! И топличко, топличко, парещо! С ледено студена бира и чаша червено винце. Който каквото...за кавгата и дума не споменахме, но бармана ме помнеше, и сандвича помнеше и даже помнеше кога точно е станало. Усетих го сякаш е бил ням свидетел на раздора ни!

Никой от нас не каза нищо повече по повода, само се радвахме че сме заедно и че всичко е наред. Слава богу! И слава на ушите!

Бабо, йебо те колач!

Върнахме се от път, зажаднели за нашта си домашна обстановка и малко почивка.

Свеки, много щастлива, че сме си дошли, закаканиза приказка след приказка: кога, какво е готвила, внукът какво е ял, кога е валяло и колко е валяло. Едва ли не ни разказа какво се е случило  всяка една минута докато ни е нямало. Колко страшна е човешката самота... И колко малко ни трябва да се почувства полезни, едно нищо!

По едно време гледам на плота стори един голям пакет, грижливо обвит в найлонова торбичка. Кекс. Пак кекс! Свеки напоследък се чувства задължена да не оставаме ни час без кекс! Решила е някак си по свой си начин, че на детето му е нужна точно тази закуска. Да, добре, ама всяка сутрин. То тоя кекс няма изяждане! А тъкмо се зарадваме, че сме го свършили и тя вече вади рецепта за нов. Няма край!

Последния път като направи, синът само изохка:

-Ох, пак ли?!

-Разбери се с баба ти! Тя е решила, че на теб ти харесва и няма да спре докато не кажеш нещо.

-Харесва ми, ама няма край!

Аз не предадох този диалог по-нататък, защото той беше главният виновник и трябваше той да се оправя. Човек трябваа да се научи да казва и НЕ. Което също никак не е лесно!

Остана така работата.

И сега като видях познатия силует на новопостъпилия в къщата кекс, една лека вътрешна усмиква се разля по стомаха ми.

-А! Кекс! - рекох, не без малка ирония.

-Този е различен - рече свеки.

-Е, те всичките са ти различни - казах го, но не предполагах какво ме очакваше.

След обед си отрязах едно парченце, хем за да уйдисам на въпросителния поглед на свеки, хем за да помогна и на сина с изяждането. Интересен кекс. Много ароматен, сочен, със стафиди (всичките на дъното), само дето изглеждаше като наполовина.

-Нещо не е могъл да се вдигне както другите. Иначе е много вкусен.

-Ми как ще се вдигне като му падна капака на лампата вътре.

-Какво?!

-Лампичката на фурната нали има предпазен капак? Еми, гледам паднал у сред кекса.

Толкова беше абсурдно и невъзможно това дето го каза, че чак мъжът наостри уши:

-Какъв капак? Къде падна?

Свеки повтори цялата история, този път на сръбски, което прозвуча още по-абсурдно!

Та значи, трябвало жената да отвори фурната, за да извади нашественика от кекса и той, естествено,СПАДНАЛ.

НО на всичко това свеки имаше свое обяснение.

-Аз още докато бъркам кекса, идва внука и ме пита какво правя и аз казвам:"Колач" А той ми вика:"Е, бабо, йебо те колач!" И на, виж как стана! Баш!

-Нищо му няма! -рекох, с леко чувство на вина - Пак ще го изядем...

-Аз ти казах, че е различен!!! - ухили се свеки.

Смяхме се, чудехме се и пак се смяхме!...

И в този момент се сетих за гениалните строфи на Валери Петров:

"Значи могат нещата да се случват без мен..."

Да, само че там става въпрос за това как фикусът бил пораснал в негово отсъствие, което е нещо що-годе предвидимо и обяснимо. Но да ти падне капака на лампата на фурната по средата на кекса, това не е могъл и да си представи! Със сигурност!

Мисли за това "Какво е готвенето?"

Пътуваме с колата към къщи, след повече от седмица бродене по турските сцени.

След месопотамското слънце испанския дъжд ми се отрази философски. Заблях се по минаващите покрай мен пожълтели есенни дървета и се замислих за този блог. Какво да го правя, как да го продължа? Започнах го на майтап, а ми стана интересно. Но годината отмина. Каква нова форма да му дам? Че няма смисъл да пиша всеки ден, ми е повече от ясно! Но какво да е? И се замислих какво е за мен готвенето. Ясно беше, че за мен е нещо повече от това да приготвя нещо за хапване. Мислих, мислих и се оформи следното неопределено определение:

Странен химически, психически и емоционален процес, при който се смесват продукти  при най-различни условия и състояния, а крайният резултата служи  да ни зареди с енергия и предаде емоции, желания, мечти и надежди. С една дума, е възможността, която ни се дава всеки ден да напълним деня си с топлина и красота. От това следва, че готвенето е Форма на изкуството.

Мисля, че онзи (май беше Достоевски), който беше казал, че красотата щяло да спаси света е имал пред вид изкуството във всичките му прояви. Може би дори не е ставало въпрос точно за изкуството, което да играе ролята на спасител на душата (нещо като Исус Христос), а да направим от простичките неща, които вършим всеки ден, изкуство.

Ако е готвене, то да бъде с онзи замах на художник и експериментател, за да намериш местенце, където да изявиш своите собствени желания,  чувства, да кажеш на висок глас: ето това съм аз и това мисля по въпроса! Не ме е страх да се проваля, не ме е страх, че няма да се хареса на всички. Важното е, че носи частица от мен! Нищо друго! Без претенциите да остава в историята на изкуството, без да мислиш дали е правилно или не, без да робуваш на това как трябва да се правят нещата! И най-важното винаги да научаваш по нещо, дали за себе си или за другите, няма значение. Еволюцията трябва да върви напред!

Така разбирам аз тази известна фраза "Изкуството (или красотата) ще спаси света".

Всъщност човеците сме тези, които имаме нужда да се спасим.

И така си мисля, че трябва да бъде във всяко нещо до което се докосва човешката ръка и въображение.

Разбира се, че има неща, които не могат да се правят по друг начин, освен по утвърдения, но пък защо да не се опита?

Спомням си, веднъж направих октопод за едни приятели, на които бяхме на гости. Трябваше да бъде "Pulpo a la gallega", т.е. Октоподът сварен, заедно с няколко зърна черен пипер, дафинов лист , малко вино и морска сол.  След това се нарязва с ножица. В същия бульон се сваряват и цели, небелени картофи, които се режат на кръгчета и се нареждат на дъното на чинията, огоре се струпва нарязания октопод. Поръсва се с червен пипер, едра сол и се залива добре със зехтин.

Това е цялата рецепта . Проста кат фасул! Има само един основен и ключов момент, да се улучи кога е сварен октоподът. А това зависи много от големината му, от това дали е бил замразяван или е свеж и от вида му. Големината е ясна - ако е по-голям, повече време се вари.  Само не трябва да се преварява, защото веднага става жилав и се дъвче като дъвка.

Що се отнася до свежстта, опитните казват, а и от опит го разбрах, че е най-добре да се замрази, отмрази и тогава да се приготвя, така става по-мек. Ако е свеж и няма време да се замразява, трябва да се бие с точилката по пипалата, докато омекне. А за вида, там вече няма спасение. Някои просто не са хубави и това е! Въпрос на късмет!

Но да се върна на темата за импровизацията и въображението.

Направих октопода по всички правила, улучих и момента да го сваля, стана чудесен! Но тогава си спомних какво не ми е харесвало когато съм го яла - че когато се поръсва само, не се овкусява достатъчно и има парченца, които остават без сол, без червен пипер, което ги прави доста по-скучни от останалите, дето са имали повече късмет. Затова просто ги пообърках лекичко преди да ги сервирам. Тази проста операция даде възможност на всяко парченце да се овкуси и изяви. Но какъв бунт предизвика у испанеца-домакин. Не се било правело така!!!  И което ми направи най-много впечетление:

"Вие, българите, сте все такива! Няма да го направите както се прави, а все ще го побългарите по вашему! Някои неща не бива да се променят!"

КОЙ КАЗА?!

Ти не ги променяй! Аз искам да ми е хубаво! И понеже имам привилегията АЗ да го готвя, имам правото да го направя така, както на мен ми харесва. А пък ако на някой не му харесва, просто трябва да изтърпи, докато си го направи той самичък.

Класическите рецепти са, за да се учиш от тях, но и за да се подобряват.

И затова си мисля още, в този дъждовен ден, че жените наистина сме привилигеровани създания. Традициите ли, гените ли, но нещо все ни води към кухнята. Болшинството, разбира се. Грижим се за прехраната на семейството ни всеки ден, всеки ден се изявяваме по своему. Кой с повече, кой с по-малко желание. Но знам, че веднъж открили сладостта да променяш настроението на деня само с една нищо и никаква манджа, вече не можеш да спреш! Иска ти се да продължиш, да повториш, да разбереш. Е, понякога липсва вдъхновение, или пък умората е малко в повече, но пък за щастие, винаги след този момент идва друг, който променя всичко. 

И така, докато можем...

Ишли кюфте

4 ноември, 2012

Няма да забравя този ден. Сблъсък с автентичната месопотамска кухня.  Попаднахме на подходящото място и в подходящия момент!

Момчето, което ни придружава за фестивала ни заведе в ресторанта на сестра си, за да пийнем чай гратис и за да изчакаме негов прятел и колата, която щяла да ни води на някакво много интересно място.

Влизаме и гледаме, сестра му приготвя едни интересни неща, движи си ръцете по необикновен начин и, и, и, абе, не прилича на нищо, което съм виждала.

Присламчих се до нея да гледам как става. Има и видео, но аз ще го разкажа:

Замесено беше гъсто лепкаво тесто от булгур, вода и сол. Булгурът беше добре набъбнал, което означа ва, че е бил накиснат предварително. После е бил мачкан, за да си пусне нишестето и да стане това гъсто лепкаво тесто.

Та, от това тесто правеше масурчета, които късаше на топчици с размер около 3 см диаметър. Оформяше ги хубавичко, мокрейки си ръцете. След това забиваше пръста в средата на топчицата и започваше да върти около пръста тестото докато се оформи фунийка. 

Следващата операция беше да намокри два пръста и да започне да изтънява стената на фунийката, докато стане еднакво тънка и гладка навсякъде. След това напълваше леко фунийката с някаква смес от месо, зеленчуци и подправки (мисля че тук плънката може да варира). 

С малко водичка залепваше краищата на фунийката и ги нареждаше в тава на разстояние едно от друго.

Неможах да се сдържа и я помолих да опитам. Засмя се и май й стана приятно, защото веднага ми отстъпи мястото си и взе да ми показва как се прави. Толкова беше ловко движението, с което го правеше. Опитах се да го имитирам, и тук там се получаваше. Първото ми нещастно кюфте го мачках няколко пъти, докато най-после стигна до формата. 

Тя, обаче, накрая ме спря и каза, че вече съм сложила много вода и затова не може да стане формата, късаше се много лесно. Второто сякаш беше по-добре, третото малко по-добре. 

Само ми послужи да разбера, че за да се направят такива кюфтета, се иска мноооого, ама много практика.

После ми обясни, че се варят във вода. Не съм ги яла, така че не мога все още да кажа като как изглеждат когато са готови. Виждала съм само снимки. Обеща си твърдо тия дни да ги опитам тия кюфтета. За сега се задоволих само с опита, а то хич не е малко. Че то на ресторанта лесно, поръчваш, ядеш и плащаш!

Докато търсех из интернет някоя снимка, намерих и рецептата. Ето и линка:

http://filizinmutfagi.blogspot.com/2011/02/mardin-usulu-icli-kofte.html

Палачинки с дупки за награда

21 oктомври, 2012

Събота. Спокойствие в къщи. Тревогите около премиерата завършиха и изведнъж животът придоби обичайния си "нормален вид".

Събудих се с усещането за огромно задоволство от свършената работа. Една топлина се раливаше по стомаха ми. Бях изморена, след 7 месеца труд, но удивително щастлива. Чувствах се запълнена, завършена, ДОВОЛНА! И дали беше от топлината в стомаха или от това задоволство, но изпитах глад! Сякаш ме бяха държали на вода и въздух тези последни дни.  И ми се ядеше не какво да е!!! Неееееее! След толкова труд, напрежение и удовлетворение, заслужавах награда!

Неистово ми се ядяха палачинки! От онези с дупките, дебелички, дето като им сложиш мед, той влиза навътре по дупчиците и се изпълва цялата палачинка със сокче и аромат!

Помня много добре първия път, когато за първи път ядох такива палачинки.

Тогава още хората около мен бяха много по-големи и ги гледах като гиганти отдолу.

Една съседка дойде и донесе тези палачинки. Майка ми не ги правеше такива, нейните бяха тънички, фини и повече приличаха на катмите на баба. А тези, като ги видях даже не знех, че също се казват палачинки, толкова бяха различни!  Впечатлиха ме дупките!!! Започнах да изследвам всяка хапка. Комшийката ги беше заляла с някакво сладко, домашно естествено (по онова време всичко беше домашно), и сега това сладко изпълваше всяка дупка на палачинката. С детското си въображение, не можех да си представя коя магия беше направила това??? Как всяка дупка си имаше сокче!!! И бяха дебели. Полюбопитствах дали тези дупки стигат до долу и откъснах една част от палачинката. Лелееееее! Красота! Вида на дупките, които пронизваха цялата палачинка ме замая! Как става така?

-Тя ги прави с мая - компетентно обясни майка ми - и им слага много мазнина, направо ги пържи! Аз не ги обичам такива, стават мазни. И ги залива със сладко! Да не ги залива, да си ги прави всеки както иска (може да не са били в много добри отношения с тази съседка).

Мазни ли? Нямаше мазно! Само дупки, пълни със сладко! Вълшебно!

Жалко, че беше само една... В онзи момент съжалих, че майка ми не харесваше палачинките на съседката. Аз бих се пренесла у тях само, за да ям тези палачинки.

Този спомен от моите детски години стои толкова ярък, чак все още си спомням вкуса и миризмата на тези палачинки.

И тази сутрин реших да се наградя! И се нагласих да изям не само една, а колкото ми се иска и то топли, още от тигана! Заслужавах си го пък!

Има един простичък начин да станат на дупки, без да им се слага мая (че стават по-бързо и по-леки).

Разбивам отделно млякото на пяна и яйцата на пяна. Ама на много пяна, като за торта! После се събират и леко се добавя брашното, по-добре пресято, за да не се образуват топици. Порпорциите:

На половин литър прясно мляко - 3 големи яйца (4 малки), 300 г брашно. Сол на вкус. Може да се сложи и олио, но аз не слагам. Ако са сладки се прибавят и 150 г захар и малко ром или друг ликьор. Аз пропускам тази точка, защото ги обичам солени. Пък после си слагам каквото си искам отгоре. МЕД или масло! 

Важен момент е когато се изсипва кашата върху плочата - само леко се разстилат с опакото на черпака, за да останат дебелички. 

Температурата не трябва да е висока, за да се образуват дупките и се опекат добре отвътре.

Станаха! С дупките от моето детство! Опатках 5!!! И хич не ме беше срам! Заслужила си бях!!!

Китайско по желание - Ребърца с кайсиево сладко

2 септември, 2012

Най-после някой нещо да си пожелае!!!

Детето още вчера твърдо заяви и наяви:

-Утре - китайско!!!

-Ама...

-Китайско!

Явно му беше домъчняло... Добре! Мама е насреща! И само дето мислех да ходя да работя в ателието, Ъ-ъ.  ТЦ!

Вчера бях закупила едно парче врат без изобщо да имам идея какво ще го правя. Та днес го паркирах на дъската и го обезформих на малки парченца, колкото за хапка. И извадих старите рецепти. От времето когато се учех да готвя.

Олио + супена лъжица захар (по-добре кафява), да се карамелизира. Прибавя се месото, докато добие достоен за уважение цвят. Залива се с малко вино, после джинджифил, анасон и канела, после соев сос и се полива с бульон (аз използавах супата от вчера, какво пък!), докато почти се покрие. Оставя се час и половина, докато уври с всичките тези миризми. Накрая се сгъстява с малко нишесте и добива лъскав цвят. Туй то! Просто кат фасул. Един бял ориз за подложка и един куп леко омотани в олиоце зеленчуци на тиган.

И детето щастливо! Че и майка му! И всички около тях!

Свеки я няма, избяга на плаж; мъжът бачка на компутъра... Седнах да правя компания на детето. И усетих чудото. Главата ми се замая! Не бях готвила от близо месец и затова с такъв мерак се бях въртяла около тиганите и тенджерите. И резулатът беше невероятен!!!!!!! Рецепторите ми дадоха заето по едно време, само въздъхнах..."Уффф.... (и чух в хор от детето отсреща абсолютно същата фраза) МНОГО ВКУСНО!"

Трябва да спомена ребърцата, защото дъхът спираше от вкуса им. Разделих ги на ребърца, всяко със своето си месенце. Сварих ги за един час. Извадих ги и още горещи ги оставих да се отцедят.  После им изсипах отгоре две-три супени лъжици соев сос и една голяааама супена лъжица сладко от кайсии. Защо ли? Ми щото нямах мед!

И така омесено го мушнах във фурната да се поопече и карамелизира. Стана страхотно! 

РАЗПАДНАХ СЕ ОТ КЕФ! Добре дошла в кухнята отново, жено! Друго си е като готви човек не просто с мерак, а с мноооого мерак!

Перфектна закуска

27 август, 2012

Няма нищо по-хубаво да започнеш деня перфектно. Защото така ти и върви! Така и свършва! Перфектно!

Малко са таква дни, наистина.

Вчерашното приключение завъши повее от успешно. Малко са случите, в които си даваме реална сметка за това какво може да струва труда ни, когато няма пари. Тази сутрин се събудих с пеенето н асъседския петел, вдъхнах чист планински въздух, хвърлих си еидн свеж душ на отворен прозорец и слязох за закуска.

Не беше нещо необикновено. Най-простото нещо на света! Плодове, обаче! Какви плодове и в какво съчетание? Пъпеш с горски малини. 

Тази комбинация е префектна, никога не бях я пробвала. Пъпеша служеше за удобна подложка и красив фон на ароматните и леко киселяви горски малини. Лапваш и умираш! В

 този момент можех да изям килограми от тези плодове, но... Нали не съм си в къщи......... По нанатък нещата придобиха по-нормален вид. Различни видове хляб, току-що препечен с домашни сладка и  мед. Чай, кафе, кой каквото. Освен това магдалени, кекс, бисквитки, всичко домашно. И какво му е хотелското тогава?! То все едно че си на гости. А като се има предвид, че бяхме поканени, всъщност така си и беше. След тази обилна и изключително приятна закуска имах време на мое раположение, можех да избирам, да се разхождам и да блея по тревичките и мушичките, или да забия някъде на сянка и да рисувам. 

Избрах второто, с намерението после да подаря нарисуваното на любезните домакини. Но както обикновенно става, точно когато искаш да нарисуваш най-хубавото, се получава точно обратното. Но въпреки всикчо го подарих, при условието да отреже грозната част.

Вечерта ме чакаше друга приятна изненада - работата по сценографията вървеше така добре, че почти я свършихме!

Та деня, наистина, както започна, така и свърши - перфектно!!!  

Малка лещена "лъжичка"

22 август, 2012

Дне стрябваше всички да сме в разход, всеки по свойта си посока и нямаше кога да се готви. Затова мъжа, много предвидливо, още снощи предложи да сготви една леща, та до утре "да се формира".

-Аз може ли да не участвам в готвенето? - попитах опънала уморените си крака на дивана.

-Аз не казах ти да готвиш.

Беше се подготвил - купил леща от хубавата. И късно вечерта се паркира до печката да готви.

Аз заспах, бях скапана.

Тази сутрин ставам и гледам тенджерата на котлона пълна до горе с леща. Реших, че качествен контрол трябва да има и то на време. Та си взех една лъжичка и я пробвах.

Едно много приятно усещане се разля по още съненото ми тяло.

Страхотен вкус!!!  Браво!!!

Само, че аз леща не бива да ям. Е, как да му го кажа на мъжа сега?! Още щом стана му казах,че съм пробвала лещата и че е страхотна! Пък за обед ще го мисля. Може и да се жертвам...

Не мога да ям леща, дразни ми колита и после седмици не мога да се оправя. Ако е малко количество, може, но цяла чиния не бива. И с боба е същото.

Като излязох от репетиции, минах през рибарницата и си взех малко сафрид.

Влизам в къщи, а то само сина там.

Е, сега е момента! Бързо изпържих сафридчето по класическия начин, с брашно, резнах си домати и краставици и, готово! Извиках сина и двамата седнахме да хапнем. Свършихме, разчистихме, даже имах време да проветря, да не мирише на пържена риба.

Дойдоха си другата двойка майка и син, гладни и питат:

-Вие ядохте ли?

-Дааааа - отговорих, без да уточнявам кой какво е ял.

-А, вие нищо не сте яли.

-Е, па то много леща, от две чинии не си личи разликата.

Това беше единствената лъжа, че чиниите са били две, когато всъщност бяха една. Плюс двете лъжици, дето пробвах тайно от себе си.  

Мъчно ми стана да му кажа, че не съм яла леща. С такова желание, с такъв майсторлък я направи!Чувствах се като малко дете. Но нямаше как... Излъгах... Не исках и да си представям какви въртележки би ми коствала тази една чиния леща. Скоро се оправих от последната криза, не мога! Следващият път си обещавам да подготвя почвата отдалече и да не изпадам в нуждата да ям тайно друго нещо. 

Бърза и нервна сьомга

21 август, 2012

Нямаше време за нищо! Даже за мислене. Или поне аз така си мискех. Или просто бях толкова гладна, че нямах време. А може би всичко това взето заедно.

Сутринта рептиции, мъжа наляво-надясно, бабата ранена. А аз гладна!

Набързо спретнах крем супа от един останал бульон от кокали и остатъците от вчерашното общо творение. Така де, няма да се изхвърля!

Сьомгата си беше готова нарязана, та поне нея нямаше какво да я мисля. На тигана и толкоз! Запретнах ръкави и забързах.

По едно време се появява сина. Питам го:

-Днес ще излизаш ли?

Не ми отговаря. Повтарям въпроса. Пак няма отговор.

-Не мога да те погледна, отговори ми с думичка - и продължавам да готвя. Нервна и забързана.

-Кажи ще излизаш ли?

Глас в пустиня. По едно време се обръщам да го погледна, отлепвайки поглед от тигана и гледам, че се подхилква, гледайки към баба си.

Такъв шамар изяде зад врата! Бабата ми беше далече и се смилих, че беше ранена. И си замълчах. Но синът го отнесе. Сигурно от години не бях го плесвала, но днес направо си го изрпоси, а и не улучи времето кога да се майтапи.

-Ако ти задавам въпрос, то е заради нещо, а не защото ми се заебава в момента!

Изчена от полезрението.

Ядосах се.

-Жена, що си нервна?

-Вместо да дойде и да попита: "Мамо, мога ли да помогна с нещо?" , той мълчи като пукал и ми се хили зад гърба.

-Спокойно, ела тука да те целуна.

-Чакай малко, че съм с ножа!

Оставих ножа и се приготвих да си получа целувката. Гушна ме и ме целуна наистина. Та малко се поуспокоих. Бях прегладняла!!! И добре че беше таз целувка, та да дам на сьомгата малко по-весел характер. Бях я отупала с малко брашно и сложила директно на тигана. Ама след целувката, като я обърнах, й сложих и винце, и салвия, и черен пипер, и лимонче, и сусам, че даже и соев сос на финала.

Какво ли не прави една целувка!  

Обща манджа

20 август, 2012

Днес беше интересно.

Пътво да отбележа, че свеки дойде ранена. Незнам какво е правила, но ръката й беше превързана. А като я отвърза, ми стана лошо щом я видях. Подпухнала, отекла чак до пръстите.

Скарах й се, че не е ходила на лекар да я видят. И веднага се заканих, че още днес отиваме.

Каквато и да е историята около ръката й, резултата беше, че не може да я ползва. Аз имам репетиции, а някой трябва да се погрижи за обяда. 

Още оня ден бях купила едно парче свински врат и се чудех какво да го правя, та така си остана. Тази сутрин го отрупах с подправки (риган, червен пипер, смес от подправки за скара и малко чубрица) и сол и го пльоснах на плочата да се запечати от всички страни. Докато се печеше на горещата плоча и разпръскваше всичките си миризми в заспалата сутрин, нарязах три глави лук на резени. И така композираната манджа се курдиса в една глинена тава, която ми подари свеки по незнам какъв случай и биде полята с една чаша просто бяло вино. Завих всичко това с фолиото и го оставих във фурната. И се заех със зеленчуците.

Гледам ги двамата, седнали на масата, пият си кафето и си казах, сега е момента да дам инструкциите:

-На това месо му трябват около два часа да се сготви, значи след около час, час и нещо сложи зеленчуците, дето съм нарязала на дъската плюс половин червена чушка, че не мис тигна и три-четири картофа.

Говорех на мъжа, но гледам, че свеки и тя кима с главата. Само си я представих как хуква да готви с тая подута ръка и побързах да уточня като поддържах визуалния контакт, подкрепен от подчертано посочване с глава:

-Ти не. Ти! Ти няма да пипаш нищо! Че след обед сме на лекар.

Когато се върнах, манджата беше готова и ни чкаше в печката. Всички с любопитство се наведохме да видим резултата. На едно място видях следи от доматено пюре и казвам на мъжа:

-Като слагаш доматено пюре, разбъкай го после, за да се смеси вкуса му с този на бульона отдолу.

-Какво доматено пюре? Не съм слагал доматено пюре.

-Аз сложих - обади се свеки. Явно досега беше таила ндеждата, че нейната намеса няма да бъде разкрита. Тюх!

-Кога успя?! - викна мъжа и погледна майка си укорително, че пак не е седяла кротко.

Манджата мина теста за вкус със шестица.

-Е, браво! -рекох- Днес всички учасвахме в готвенето и виж каква хубава манджа сготвихме.

-Да, супер е! - рече свеки - Даже внука се включи.

Погледнахме въпросително.

-Отваряше ми фурната, подкрепяше, държеше.

Аз и мъжа млъкнахме. Явно не може да стои мирна, добре че е поискала помощ поне от внука и не се е случило нещо "по-интересно".

Само си се представих в нейната ситуация, сигурно и аз щях да съм същата! Шило в торба не стои, дори да му е подуто шилото, какво да го правиш?!

Неделно лятно агнешко

19 август, 2012

Как може да се яде агнешко през лятото? Как изобщо може да се яде месо? Ами... Трудно, ама като неможах да удържа на офертата? Само се чудех по какъв най-лек начин да го приготвя.

Моите хора си идват, неделя е, как да не се облажим. Облажим, но с елегантност!

И се реших. Агнешкото беше отупано с подправки - къри, малко лют червен пипер, черен пипер, сол и една супена лъжица брашно.  Тринайсет капки мазнина на дъното на тенджерата заеха мястото си за да помогнат на месенцето да се запечата на висока температура. Размириса се на подправки! И после само го отрупах с лук (точно три глави, нарязани на фини резенчета). Така задушеното месе, се скри под лука и зачака какво ще му се случи. Ми не му се случи нещо по-различно от това да бъде опиянено с една чаша вино и оставено на тъмно под похлупака на бавен огън за точно 100 минути. Навих часовника на котлона и изчезнахме с мъжа да вършим разни работи. Идеята беше компания да му прави един прост бял ориз. И така и стана. Една зелева салата допълни цялата тази симфония. лятна манджа със сосче, почти без мазнина, освен тази на агнешкото. Лек и приятен вкус.

Ох, от вчера се чувствам вече по старому. Моите хора са си тук, свеки и тя се паркира в нейната си стая и така къщата се напълни отново с хора и гласове.

Докато ги нямаше, едва три пъти седнах да ям на масата. Маса голяма, а аз сама на нея. Не върви някак си. Признах си го. Еми да, като няма с кого да споделиш яденето, не ти се и яде!

-Даааа - рече с много нискък тон свеки, която живее сама от много, много години - Аз то знам много добре. Питай ме кога и как ям. Не ям. 

Всъщност никога не съм оставала толкова дълго сама. Винаги съм си мислела, че ако ми се случи, ще си правя какви ли не експерименти и ще ям каквото ми се иска и както ми се иска. Но не беше така. Всъщност ядях, защото трябваше да ям. Но самият процес беше доста тъжен.

Сядах на дивана, близо до прозореца, слагах си чнийката на табуретката пред себе си и хапвах блеейки в цветята от импровизираната ми мини-градинка. Имах нужда от някакво живо същество. А вятърът така леко ги поклащаше, че сякаш шепнеха нещо си. Замъглявах поглед и така процесът на зареждането с гориво не беше толкова досаден.

Но сега вече всички са си в къщи и нещата си дойдоха на мястото. Вече ми е сладко да сядам на масата и много се радвам, че е така!