7 март, 2012
Отдавна не ми се беше случвало да изключа така. Сутринта всичко си вървешв по мед и масло. Изпратих детето на училище, пописах на компютъра, изпих си трите чая, нагласих се за излизане. Напазарувах. Бавно и славно. Връщам се, започвам да готвя. Идва си детето. И изстрелва следното изречение:
-Днес съм на театър.
-Даааа - отговарям механично.
-Днес съм на театър. - Повтаря, защото вижда, че не включвам.
-А! Как така си на театър, а си тук? Да не смениха деня?
-Не са го сменили.
-Е, тогава как така днес си на театър? Значи няма теaтър.
-Имам театър. Нямам обяд.
-Абе какъв театър във вторник?
-Мамо, днес е сряда!
-А ВЪЙ!!!
Е, сега я оплесках!
Бях убедена, че е вторник!!! Как така ми убегна един ден? Къде се изгуби?
Та, трябваше бързо да се действа. Забърках светкавично едно китайско. То си беше предвидено, но само чаках последния момент. Китайското трябва да се яде току-що приготвено, иначе не става. Оризът беше готов и чакаше да забъркам манджата. Добре, че става бързо. Хапна детето и излезе навреме.
Аз седнах изтощена на масата. Стресирах се! Как така стана, че се обърках?!
И двамата ме гледат и нищо не казват. Единият не се обажда, че не съм му направила сандвич. Другият ме вижда, че готвя и изобщо не пита защо. Ех, момчета... Прощавайте... Мамата се обърка, върна се във времето, с един ден назад.
Нищо, нали не си останах там.
