28
март, 2012
Толкова
наситен ден не съм имала не помня от кога, от месец може би. Ден, пълен със
събития. Излязох сутринта и не се прибрах до вечерта. Пътуване до столицата,
среща с колеги, вземане на важни решения, рисуване на открито, представление на
младите колеги. Така като погледна, ми се струва важен ден, но всъщност какво
толкова. Просто нещата се случиха наведнъж. Има дни, в които нищо не се случва.
Тях с какво да ги запомня? С нищото им? Не, отиват в плявата. Не може и без
нея.
Нямаше време
да се прибирам в къщи за обяд, а и нямаше смисъл. Само минах да си купя едни
закуски, две круши и вода и се запътих към един парк. Трябваше да се срещнем с
разни колеги по рисуване и да се опитаме да нарисуваме огромните дънери на едни
дървета, които имаха поне 100 години. Бяха с невероятни форми и толкова
наситени, че не знаеш откъде да започнеш.
Едно дърво,
уж е просто нещо. Но когато започнеш да го рисуваш, се заглеждаш по всичките му
бръчки и чупки и разбираш, че е като всяко живо същество. Отдалеч погледнато е
просто, а като го опознаеш - вселена. Скоро чух някъде една страхотна фраза:
"Всеки човек е като една вселена, а Вселената е като един
супер-човек." Може би това се има пред вид като се е написало, че Господ е
създал човека по свой образ и подобие?... Кой знае... Но мисля, че и дъветата
се присъединиха към това оргомно подобие. С всичките им бръчки, и чупки, и
буболечици дето им лазеха отгоре. Че и ние, будалите дето стоим и ги рисуваме.
Наоколо се разхождат хора и кучета, слънцето пече пролетно с всичка сила, от
земята никнат какви ли не цветя и цветенца с най-различни цветове! Абе, кич и
половина!
И в средата
на този кич, аз си извадих закуските и с най-голямо удоволствие ги загризах.
Сладко! Хапвам си кроасанчетата със сиренце и си мисля: как да ги нарисувам тия
дървета? какво първо да им нарисувам? Някой клон ли, някоя хралупа ли, то
материал колкото щеш! Мозъкът ми забакна. Добре, че бяха кроасанчетата, та
малко да отложат и забавят процеса, та да не се стресирам от толкоз природа.
Хареса ми това забавено млящещо наблюдение. Толкова ми хареса, че си го удължих
допълнително с двете круши. И с това забавяне разбрах, че единият час, който
имах няма да ми стигне ни да започна. Така че, извадих фотоапарата и започнах
да снимам. Снимах, снимах, снимах и се дивях. Имах материал за цяла изложба,
ако нарисувам всичко дето съм снимала.
Но не е
същото. Извадих си бележничето и лекичко, ръфайки втората круша, забодох поглед
в дънера на едно дърво. Усещането за откриването на нещата малко по малко е
толкова сладко, че прилича на вид дрогиране, мисля. Сякаш целият останал свят
спира да съществува, освен онова мъничко парченце, което се опитваш да
нарисуваш в момента. И колкото повече се затваряш в него, толкова детайли ти се
откриват пред погледа. Като по магия, започваш да виждаш невидими неща! Сякаш
очите проглеждат, а мозъкът се отваря. Невероятно колко малко неща виждаме
иначе!
Не усетих
как стана време за представлението на младежите.
Добре мина,
доста добре. Добре сеправиха децата. Толкова добре, че беше повод за
задълбочени разговори със сина, за това какво ще продължава да учи. Театър
искал! Защо бе, дете!!! Сякаш не знаеш, сякаш не си свидетел цял живот за какви
мъки става ръпрос?!!!! Заболя ме сърцето. И заприличах на майка ми, когато й
съобщих, че напускам болницата и ставам актриса. Как ужасно се повтарят
нещата!!!... Сега мистана ясно каквоим е било на родителите им. Но всичките им
притеснения са били напразно, защото съм толкова щастлива с професията си, че
ако ми се наложи пак да избирам пак това ще избера, без да се замисля нито миг!
Сега е ред
на детето... Нека! Всяко нещо пореда си...
