Рядко рядък боб

22 април, 2012

Днес мъжът готви. Още от вчера се е застягал. Що се възпалява толкова когато тръгне да готви, не мога да разбера! И никой да не му е насреща! Като че ли съдбата на целия свят зависи от неговата манджа. Ама така е, като го оставям рядко да готви. Може би, ако го правеше по-често нямаше да се впечатлява толкова. Но, за сега е така. За по-нататък може да се поправим ;)

Бобът е специален, градински. И не е внос, а си е тукашен, астуриянски. Едър и като се свари имаш чувството, че има масло, толкова е наситен на вкус. Накисна го още снощи във вода и тази сутрин му се закани отдалече.

Нещо обаче не му беше ден и все се ядосваше. Ту на едно, ту на друго. А най-вече на мен, щото съм го била накарала да готви неподготвен! Какво толкова има да се готви човек?! Манджата е проста, боб. Но наистина, има човек понякога такива дни, в които нищо не върви. И днес беше един от тях.

Случваха се неща въпреки всичко. Незнайно защо. После се отслучваха. Пак незнайно защо. Странен, ама много странен, ден.

И мъжът беше притеснен, че и с боба така ще стане. Притесняваше се да не оплеска картината.

Стана рядък. Никога досега не му беше ставал толкова рядък (той не обича рядък боб). НО днес, може би повлиян от самия ден, не можа да прецени колко вода да сложи и стана по-скоро боб чорба, отолкото боб. Но пак стана вкусен. А и по-добре така, беше с по-пролетен вкус. Нищо му нямаше! Само дето му се тръшкаше толкова!

Защо понякога се тръшкаме повече отколкото трябва? Притесняваме се, кроим, сглобяваме на ум. А то накрая става каквото си иска.

До колко сме господари на съдбата си? Май не много...

Понякога се случват неща, които не само, че не си планувал, но и изглеждат невероятни. Казва ти вътрешния глас, например: "Не пипай там". А ти пипаш. И оплескаш работата. После се вайкаш, тръшкаш, че няма оправия. А то изведнъж вземе, че само се оправи. Как да го тълкуваш това? Едно време имаше един такъв израз: "Не пип, че пляс!" И като ти пип, то - пляс! Обаче когато си поблъскаш достатъчно главата в стената, оплаквайки се от собствената си глупост, вземе че излезе, че решението е много близо, само да протегнеш ръка.

Такива уроци ни сервира понякога живота, че ти идва да се тръшнеш и да се предадеш. Защото не разбираш нищо!!! Нещата се случват въпреки тебе и понякога на пук на тебе. Чувстваш се пълен и кръгъл идиот в такава ситуация. Как да постъпиш, на кого да се оплачеш? Нищо. Нищо! Седиш и чакаш! Следващото. Па, може нещо и да ти светне - защо, откъде, и как?!
Накрая и боба си стана както си иска и всичко друго се нареди, пак както си иска.