6 април, 2012
Днес се олях!!! Направо се олях!!!
Всичко започна с едно телефонно обаждане. Звъни един приятел, колега испанец, дали може да дойде днес за обяд. Имаха отдавна уговорка с мъжа, така че той само се обърна към мен и попита:
-Днес, приятел, обяд?
-Сиииииии. (даааааааааааааа)
И запретнах ръкави. Защо ме вдъхновява толкова самата мисъл да имам някой на гости? Обожавам гости! Може би защото преди това беше норамалното състояние на къщата ни. Още от дете. Винаги бяхме готови за гости и винаги идваше някой на гости. Имаше даже продукти, които се купуваха, опитвахме, и после оставаха "за гости". България от моето детство беше страна, в която традиционно се канеше и посрещаше гости. Непрекъснато. Особено събота и неделя.
По-късно, когато живеехме в така нречения "гарадок", този начин на живот доби съвсем други размери. Непрекъснато, ама непрекъснато бяхме в контакт с комшиите, с приятелите, с колегите, с майките... Не само когато имахме нужда или празнувахме нещо, а за какво ли не! Идва време за лютеница - една приятелка обявява деня и часа и се изсипват всички желаещи "да помагат". Слагам го в кавички не защото не помагаха, а защото покрай помагането се правеха много други къде-къде по-важни неща. Като това да си говорим и да се смеем. Почти целият ми пубертетски период беше белязан от такива приятелски сбирки на родителите ми.
По-късно, дори се ожених, само и само да мога да приемам гости в моя "собствена" къща!
И потока не спираше!
Сега нещата са различни. Испания е друга страна. Тук хората не си ходят на гости, ходят на бар. И се дебнат кой кога ще почерпи. Защо? Незнам. Защо се дебнат знам, за да не се мине някой. Но защо не си ходят на гости? Незнам. Тук като поканиш някой нагости, после се чувства задължен да ти върне жеста. И много пъти, след две или три ходения, нещата се изчерпват. Немога да си го обясня!!!...
Може би затова фактът, че някой ще ни дойдена гости се превръща в истинско събитие, което остава в историята.
Магазините са затворени, така че каквото има в хладилника, това е. А то се оказа, че хич не е малко.
Вчера бях купила от арабското магазинче две дебееееели (6-7 см) телешки пържоли. Не пържоли, пържолища! И днес трябваше да ги превърна в празнично ястие. Мъжът, нали е сърбин, месото все му е малко. Рече:
-Това няма да стигне!
-Да, бе, да. Няма да стигне. Няма само месо да ядем?!
Първо ги извадих да се климатизират. И се замислих. Какво може да помогне? За първо реших, че е най добре крем-супичка от картофи. Вместо да правя до болка познатата гарнитура от печени картофи, по-добре е супичка. А после с пържолите, едни пълнени гъби. Стояха в хладилника от оня ден, чакайки подходящото настроение. Все пак да правиш пълнени гъби си е играчка и си иска нагласата. А и повода. И днес имаше и двете.
Огромни гъби, само за пълнене и на фурна. Скакво ги напълних? Само извадих миксера с ножа и започнах да слагам: крачетата на гъбите, малко пресен лук ( че е по-сладък), пресен магданоз и джоджен, едно парченце червена чушка, черен пипер, сол, бучка масло, лут червен пипер и мащерка. Уж изглеждаше малко, но едвам се събра в купата на миксера. Стана на гъсто пюре. Като напълних гъбите с него, ми се стори недостатъчно сериозно и добавих отгоре по още една малка бучица масло, по няколко парченца топено сирене и купче пармезан. Сега вече ми хареса. Само ги паркирах отстрани да чакат реда си за фурната.
А там весело втасваше хляба. Този път беше необикновен! Нещо се вдъхнових и освен семената ( сусам, лен и ким) го разстелих на кора 1 см (долу-горе) и взех да ръся треви - започнах с риган, после добавих традиционната чубрица и, тъй и тъй съм стинала до там, защо, казах си, да не сложа и сминдух. Намазах леко с олио. Ведна се размириса на шарена сол. Нарязах кората от центъра към края на звезда на седем парчета, като в центъра ги оставих свързани. И завих всяко парченце(едно в центъра и 6 покрая)около себе си в абсолютно безотговорна форма. Хареса ми! Много ми хареса. И още повече ми хареса като се опече.
Приятелят ни направо ахна. Яде хлаб дори със супата, нищо, че беше гъстичка и не вървеше особено, но той заяви, че този хляб би го ял със всичко! Наистина стана невероятен.
Пържолите... Няма какво да ги коментирам, направих ги по баски. С много сол от едната страна, която после при обръщането се изтръсква. Отвътре ги оставих почти сурови. Нарязах ги на дъската и ги поръсих с лимонов сок, бучка масло и прясно нарязани магнадоз и чесън. И те, както си бяха пуснали сокчето, съвсем се ошашавиха. Сервирах ги светкавично и ги изядохме с трепет!
Истински празник. Е, разпети петък е все пак. Поводът е сериозен. То не се яде месо на този ден, ама ние нали не постим и не сме католици, а приятелят ни пък атеист, така че се бяхме събрали една компания, която нямаше нищо против да опапа пържолките.
Беше като общо дрогиране! Приятелят ни само викаше:
-Брутално! Брутално! Как е възможно?! Вижте, ако с тетъра не върви, както се и очертава, вие поне можете ресторант да отворите.
Ех, приятелю, не си първият, който ни го казва.... Смеем се, но...кой знае, ако наистина продължава да е все така, може и да се наложи да мислим за ресторант... Кой знае, наистина.........
