1 април, 2012
Мъжът пак замина.
И пак сме сами с детето.
И реших да му сготвя любимата манджа - спанак с ориз.
Сложих тенджерата и започнах като в унес, дежурно. Олиото, лука на ситно, че да не се усеща много, после морковите настъргани, сложих и малко червена чушка. Знам, че иска само ориз и спанак, но защо да не използвам да яде още заленчуци. Пак ще е вкусно. Като е нарязано наситно, не пречи. Май. Гърлото му е като цедка. Всичко преглежда, опитва, като аланизатор е. И от малък е такъв. Не може да му убегне нито една съставка. Яде го, но за всеки случай пита какво е. И винаги е наясно дали му харесва или не.
Този път му сложих от всичко. Знаех, че няма да мине незабелязано, но нека пък!
Сложих само една чаша ориз от кръглия. Той се подува много, а и има повече нишесте и така става по-меко ястието. Този път реших да приложа италиaнската техника на приготвяне на ориза (risotto). Започнах да прибавям вряла вода, малко и бъркам непрекъснато. Като сгъсти, пак малко вода и яко бъркане. Така ориза си пуска скорбялата и става една пухкава нежна кашичка. Набъбва лека по лека. Зърната не се разпадат, а остават цели.
Само на финала прибавих спанака и малко по-късно, доматеното пюре.
Едно малко дяволче ми подшушна, че като съм го започнала като "ризото", да го довърша. Бързо му се подчиних! Прибавих бучка масълце, и веднага стана различно. Бъркам, бъркам, докато лъсна. После, както си му реда прибавих и две шепи настърган пармезан и пак бъркам, бъркам. Стана като крем! Жестоко! Черен пипер, ситно нарязан пресен див джоджен и магданоз.
Синът, естествено, отбеляза присъствието на чушките:
-Имаме новости май.
-Дааааа.
-Чушките.
-Даааааа. И пармезан.
-М? Не се усеща много.
-Защото се разтопи, но се усеща как е по-кремозно.
-Да. Има нещо.
Е, мислех си, че разликата е по-голяма, но май не е. Нищо, няма значение! На мен пък ми хареса много това сливане на италианската и българската кухня. Ще се повтори!
