15 май, 2012
Голяма
одисея, голямо мислене, за толкова простичък резултат.
Ще започна с
чушките. Прекрасни чушки, такива рядко пускат тук. От онези, които някога
гледахме за червен пипер. Тънки, тъмно червени, сладки, ароматни...
Страхотни!!! И си замечтах за пълнени чушки. Такива, дето ги равеше майка ми...
С малко кайма, ориз, тревички и застроени с яйце и кисело мляко. С такъв мерак
ги купих!!! Вече си ги представях в тавичката. НОоооо!
Защо винаги
когато си окрилен от очакване, се появява това "НО"?
Отварям
кутията (пластмасова опаковка за червени чушки, донесени от Италия, май) и що
да видя?! Дръжците им толкова мънички, чушките толкова тънички, че и на
всичкото отгоре кривички, че абсурд да станат за пълнене. Усетих как музиката,
която пранично звучеше през всичкото това време и веднъж рязко забави и спря с
онзи западащт тон "иииуууууп...."
Значи....
КАКВО? Какво да ги правя тогава?
Плънката
вече беше готова, какво да напълня с нея??? Седях, гледах, чудих се ... Дори
прибрах обратно чушките и после пак ги извадих! Накрая реших. Няма да ходя до
никакъв магазин! Но пък няма и да си играя да напълня тези криви и тесни чушки!
Резнах ги на две по дължина и реших да ги напълня като лодчици.
Чистя
чушките и още когато ги разрязах ме лъхна аромата на червен пипер. Страхотно!!!
И странно... Защо тукашните испански чушки нямат този вид? Италианските имат
вкус, аромат, с една дума, чушки, които са расли на слънце, обилно слънце!
Испания също е слънчева страна, но чушките им миришат на плстмаса, може би от
оранжерията. Тукашните чушки не миришат на слънце, не миришат на пръст нито на
чушки!
И изведнъж в
главата ми изплуваха спомени, един след друг, които ме върнаха много години
назад. Във времето, когато носех скъсани дънки и нарязан на ресни потник.
Когато можех да си позволя да бъда хулиганка, или поне така да изглеждам. Макар
че в този "вид" само ходех да копая пипера на мястото, което
родителите ми бяха взели "под аренда". Да този пипер беше надеждата
на нашите да си помогнем малко финансово. Тогава за първи път се позволяваше на
простото население да вземе земя под наем и да я работи, и да си запази за себе
си каквото изкара. Колко надежди изгряха с тази реформа тогава! Майка ми и баща
ми са много работливи. Обичат да работят земята и от както ги познавам (:)),
все нещо чоплят по нея и все нещо
изкарват. Бяха толкова ентусиазирани тогава, взеха под аренда декар и половина
земя и я засяха с чушки за червен пипер. Гороглед се казваше сорта, все още си
го спомням, защото чушките растяха нагоре. "Гледаха нагоре".
Брезкраен ми се виждаше този парцел. Когато трябваше да садим, да копаем или да
берем пипера. Все пак бях само една тийнежърка, която мразеше селото, защото...
не знам, може би защото бях просто тийнейджърка, те по принцип мразят всичко.
Тежко ми идваше понякога, но пък беше есинственото място където можех да нося
накъсания си костюм от нарязаните ми дънки и боядисан и нарязан потник. Все пак
жега си беше! Обае сега си давам сметка, че научих много за земята и чушките.
Нещо което сега ми е от полза и което ми липсва.
И тези чушки
ме отнесоха в моите младежки години, когато се противях, но копаех, без дори да
си представя, че един ден с умиление ще си спомням за тях.
Изчистх
чушките и ги наредих в тавата. Напълних ги с плънката от месо, лук, настърган
морков и ориз, която сега пък се оказа много. Е, няма да я оставям за
другпът!!! Всичко в тавата! И се оказа толкова много, че покри всико. Чушките
останаха закопани в ориза. Айде, голяма работа! Пак ще го изядем. Добавих
водичка, на око, за да се свари ориза, без да изсъхва и го бутнах "Ла
фур"!
Като се
опече, за да компенсирам липсата на застройка с чйце и кисело мляко, направих
една заливка като за мусака - 2 яйца, добре рзбити,като за торта, кисело мляко,
сол и 2 лъжици брашно. Опекох го, хапнах и изчезнах!
Не беше това
най-добрия финал за тези чушки, оказаха се много нежни. Но пък бяха
изключително вкусни! Нищо, че едва се откриваха сред ориза, бяха успели да
повлияят на вкуса и мириса на цялото ядене!
Страшни
чушки! Нищо, че не се виждаха!
