10 декември, 2011
В събота и неделя за закуска по традиция приготвям нещо по-различно. Я мекици, я баница, я палачинки. Ние с мъжа не закусваме, ама нали да зарадвам детето.
А той обожава мекици. И баща му също. Че и аз, да си призная.
Свеки беше замесила тестото от вечерта. Това тесто е интересно, казва се "лудо тесто". "Лудо" защото има и сода, и мая, и кисело, и прясно мляко. Оставя се в хладилника и може да стои там 7 дни и все нараства. Абе, луда работа!
Някъде имам точната рецепта от свеки, но никога не съм го правила.
Сутринта само го извадих от хладилника, добре нараснало, и запретнах ръкави.
Доста лепкаво е и не може да се работи без намазнени ръце или през брашно. Дори така ми се наложи да си мия няколко пъти ръцете, за да мога да работя!
- Свеки, много лепне, бе!
- Да! Сега се сетих защо отдавна не съм го правила!
- Що?
- Ми зато що лепне!
Аха! Май скоро няма и да се прави. Но пък когато се опече става мекичко и леко киселко на вкус.
- То заради киселото мляко - обясни мъдро свеки. Да, де.
Мъжът уж беше сънен, уж това онова, но като чу думата "мекици", изведнъж очите му станаха кръгли:
- А кисело мляко?
- Ми, има... Мисля.
Отваря веднага хладилника:
- Има... Две! (две с европейски размери, т.е. мини, не, микро!)
Веднага се мобилизира, обу се светкавично и изхвърча до магазина за кисело мляко. Толкова бързо отиде и се върна, че момента на излизане почти се сля с момента на разкламбичкване на мини млекцата. (сещам се за едно любимо изречение на Удхаус: "Толкова бързо отидох до аптеката, че без малко да се сблъскам на вратата със себе си на излизане!" )
Аз пържа мекици, той прави айряна. Влагаше в това такъв ентусиазъм, че свеки зяпна изненадано, никога невиждала сина си толкоз ангажиран с "готвене". Колко може да промени човека любимото му ядене! Очите му светват, тялото се изправя, всички сетива се наострят в очакване на нещо познато и любимо! А мозъкът очаква с нетърпение обичайната доза допамин!!!
Седим със свеки и леко се бъзикаме с ентусиазма му, а той, сериозен и съсредоточен в пропорциите на водата и киселото мляко, изобщо не ни удостои с внимание.
Седна концентриран пред чинийката си и съвсем ни забрави!
Стъписани от този изблик на енергия и внезапно спокойствие, гледахме и чакахме нещо да каже. Ама не! Устата заета! По едно време, много срамежливо попитах:
- Мъже, как са мекиците?
- М-м. (превод: "Добре.")
След много кратка пауза избоботи:
- Нищо не питаш за айрана.
- Как е айрана?
- Супер.
Хапнаха. И ние опитахме по малко, ама малко, че...Опасно!
Уговорката беше закусваме и излизаме по работа. Разчистих каквото имаше около печката и се обръщам да кажа, че съм готова и що да видя???!!!
Мъжът заел позицията с дистанционнто на дивана и аха-аха да пусне телевизора!
НЕ!!!!
Не отговори с думи, само с поглед. Нямаше ни помен от онези ококорени очи, от онзи ентусиазъм. От дивана ме гледаше съвсем друг човек!!! Очите половинки, тялото отпуснато в дивана дрогирано с екстра доза допамин и пръста на дистанционното в бойна готовност!
Не можех да повярвам на очите си!
- Ама нали ще излизаме?
- Как да работя след мекици? Само малко...
Отидох да се стегна за излизане и като се върнах, ЕВАЛА! Както обеща - беше готов за излизане.
Но шофираше леко и плавно. Почти дремейки! Цял ден се движеше като лодка по Дунава. Смеехме се на тая ситуация, така позната и непозната!
Изобщо целия ден всички бяхме нещо побъркани.
Вечерта, отивайки на гости у едни приятели, гледам луната:
- Луната е на 100 % - казах.
- Ееее, йебаче нам майку! - отбеляза свеки, и веднага допълни - 300 по сто!
- Е, сега всичко ми е ясно!
- Лудо тесто, луди мекици, луда работа! Луната е виновна за всичко!
