26 декември, 2011
Днес пак е празник. Нищо не работи. А слънцето пече ли пече! За закуска няма какво да мисля. Даже за обяд не мисля да се замислям, само ми се иска да изляза и да се порадвам на слънчевия ден. Вчера си говорихме с наште и ми разказаха, че има сняг до колене, че през деня температурата стига до нулата, че е бяло и чисто, като в приказка. Така ми се прииска да съм там! Сняг! Зима! Огън в печката! Чайник отгоре! А аз вместо това се разхождам по слънчевите улици на града, гледам гларусите, зяпам вълните и си мисля: Да, хубаво е, но как ми липсва да съм в къщи... Ама, кое е това "в къщи", къде е?
Разхождахме се със свеки и не мислехме за нищо.
А морето сякаш някой го беше изпил. Отиваме да се разхождаме край него, а него го няма! Отливът беше толкова голям, че си ходехме по дъното на морето. Защо си е отишло толкова! Чак имах усещането, че няма да се върне повече! Обидено е сякаш! Май че има и за какво...
Погледахме, почудихме се.... Морето започна да се връща. Успокоихме се, че всичко е в ред и айде, в къщи на обяд.
Както нямахме никакви планове, така се наложи пак да се готви. Уж това останало, онова останало, ама за един обяд не стига! Айде, отваряй фризера. А! Едни тънки шницели се мъдрят в единия край. Бяхa заделени от плешката, когато приготвях кебапчетата. Много ми хареса това парче и си заделих няколко фини пържолки за недай боже. И сега им се усмихнах!
Размразиха се за нула време в микровълновата. Свеки се мота наоколо и ме пита:
-Какво? Пак ще се готви, а?
-Ами какво да правя? За един обяд не стига! А и все постно, а пък то, Коледа.
-Да, да, да. Кaкво ще ги правиш?
-Ще ги панирам. Нали е празник, да се освиним с пържено.
-Ама класично ли?
-Класично.
-Добре, ти гi приготви, аз ще ги панирам.
Тези парченца бяха доста фини, идеални за "сръбски шницли". Сръбските шницли са различни от нашите по две основни неща. Първо, че се правят от месо, а не от кайма. И второ, че се панират с "брашно-яйце-Галета", а не "брашно-яйце-брашно". Аз много ги харесвам, особено е подходящо за някое по-сухо месо, каквото е например филето. Панировката го затваря и пречи на соковете да се изпарят. Остава си сочничко. А ако не ти се яде мазното, само отделяш панировката и си хапваш месенцето. Чиста работа!
Свеки панира, аз пържа кротко на тигана, приказваме си тихичко за манджи... И тогава се случи чудото!!!
Пръв дойде сина. Надникна какво ще има за обяд и се възпламени.
-Аз, аз, аз, може ли...това кога ще е готово?
-Опаааа, май сме гладниииии.
-Не, не, не, аз защото, това е вкусно когато се яде веднага, а пък докато изям супата, то...
-Добре, добре, сядай и яж! Ясно е!
-Не само да изчисля, това след колко време ще е готово?
-Готово е! Сядай!
-Добре.
Седна, набързо ошмули супата и светкавично си сервира в чинията един шницел. Нямах време ни салатата да объркам. Грабна набързо един домат и айдеееее.
-Мммммм, колко е вкусно! Аз открих, че когато се яде когато е току-що направено е много по-вкусно, отколкото когато изстине малко.
Брех, откритие! Значи обръща внимание какво яде, как и кога. Браво!
След това беше ред на мъжа. Заосуква се около тигана. Веднага си сипа супата и последва сина си.
Боже господи! Гледаме се със свеки.
-Абе, като че ли сме ги държали гладни тия дни! Ще изядат шницлите от тигана!
-Чакай да изстине малко!
-Няма време!
Едвам успях да объркам салатата и да седнем със свеки и ние като хората, т.е. като мъжете ни.
Истерия!
Това е то, като рядко пържим... А като е вкусно... А като ни харесва...
Е, Коледа е, може!
