27 февруари, 2012
Днес е сложен ден, много сложен ден!
И за ядене е сложен. Не се яде.
Имаме страшно отговорно представление, и то две!
Първото мина нервно и с много проблеми. Технически. Идеше ми да убия някого! Еми, не е честно!!! Приготвяш се, репетираш, грижиш се всичко да бъде перфектно, за да се появи накрая един разнебитен контакт и един смотан техник и ти провалят цялата подготовка. Да го убиеш!!!!!
Нищо, както и да е. Само подтвърдих за себе си за кой ли път, че трябва да настояваш и да изискваш своето, дори това да означава скандал!!! Нека е невъзпитано, нека е грозно, но ако това е начина да те вземат на сериозно, а не да те правят на глупак, ДА.
След първото представление имахме поне три часа да се мотаме. Не бях обядвала, нито исках да вечерям. Само имах нужда от въздух, течности и нещо мини за мезе. Разходихме се по плажа, издуха ни вятъра, успокоиха се страстите и се скрихме на топличко в едно кафе. Докато хапвахме малките сандвичи, се заслушах в разговора, който течеше на съседната маса.
Бяха се събрали 6-7 възрастни жени на около 60-65 годишна възраст и си говореха... за децата си.
Имаше особено една, която беше толкова ядосана на сина си, че гласът й ехтеше из цялото кафе. И да искаш не може да не ти стане ясно, че не е съгласна със сина си. И, естествено, нещата опряха и до манджата. Че, ако не слуша, няма повече да му готви! Да ходи да яде на друго място! Не й повярвах, мисля, че и тя самата не си вярваше.
Една от жените много интимно сподели, че идват децата й веднъж в седмицата на обяд. И коментираше, че е единственото време когато готви, за децата.
-Да, верно, идват за два часа, но поне знаеш, че не си сам.
Една необяснима тъга навлезе в гърдите ми. Стана ми топло и мъчно. Сама. След толкова години работа и саможертва в името на децата, остава сама. С изключение на тези два часа, когато отново се изпълва със смисъл цялото й съществуване. Пиех си сока и, като че ли нещо ми приседна.
Самотата... Изпълваше повечето от времето на тези жени, но живееха за онези броени часове, в които бяха заедно с децата си. Стана ми ясно, че и мен това ме чака, че това е естествения ред на нещата. И трябва да го приема и да съм щатлива ако имам и тези часове. Сетих се за майка ми, за свекърва ми. Колко щедра е съдбата понякога и колко сме слепи да го видим.
Докато мяскахме сухите сандвичи, един приятел ни изпрати съобщение, с което ни поздравяваше за представлението. За първи път виждаше наша работа и беше възторжен! Еххх, съвсем си замина бяса ми към смотаните техници. Останах си с хубавото и пръждосах лошите помисли.
Тръгнахме си с онази сладка усмивка, която ти се лепва на лицето след тежък, но смислен труд. Какъв хубав ден!
