2 ноември, 2011
Писна ми от това пиле, признавам си. Три дни го дъвчем! Ама от друга страна не се мисли за ядене и може да се свърши доста работа.
Днес отново сме без детето на обяд, но пък сме с баба. Сядаме да ядем, нема начин. Аз използвах, че си имам и аз баба и се захванах за компютъра. И двамата с "колегата" добре поработихме.
После рисуване, после да се видим с детето...
Докато се усетя и... мина денят. Усетих го някак си...празен.
И се замислих... Колко такива дни има в живота на човек. Безкрай! Малко са дните, които запомняш с нещо. Този ден почти щеше да отиде в купа от забравените дни, когато разогворът със сина ми ме осефери.
Всеки ден заслужава да бде запомнен с нещо, ако ще и с нещо малко. Все пак е ден от нашия живот. Човешката памет избира сама какво да запомни. И колкото повече остаряваш, толкова по-ясни стават спомените от детството или младежките години. И дори не можеш да се сетиш "какво си ял вчера".
Аааааа, сега си спомням защо всъщност започнах тези записки!
Хе, уж на майтап! За да си спомня какво съм яла вчера. И си обещах да пиша всеки ден!
Ама всеки ден, в продължение на една година!!!
Незнам какво ще излезе от това и дали изобщо ще мога да спaзя обещанието пред самата себе си, но като идея ми изглеждаше добре, пък и никога не съм си водила дневник. Що да не се пробвам?
Значи не e чак толкова празен денят, щом е записан, може и да се запомни :)
