26 ноември, 2011
Днес сме на път, от много рано сутринта. Едно представление на обяд и друго след обяд. А вечерта строим за утре сутринта. Имаше някакви сандвичи за закуска, които задържаха положението до след представлението.
Бяхме изтощени. Залата беше като хамбар и, въпреки че имаше доста хора, изглеждаше полупразна. В такива места енергията никога не стига, все едно да искаш да напълниш кофа и после се оказва, че е без дъно. Но хората останаха доволни. Е, ние пък защо да не сме?
Сега следваше още работа, размонтиране, още път и чак тогава, обяд.
В 3 часа вече бяхме изпосталели от глад. Налагаше се да се хапне нещо.
Когато работим, не обичаме да ядем много, защото после е много трудно да се сгъва човек. А и те наляга една дрямка, много трудна за преодоляване. Да не говорим за жаждата после, която ти пречи да свържеш две приказки накръст. Не, не, никакво ядене, когато работим. Никакво не, но много внимаваме! Малко, но достатъчно. Леко, но хранително.
Това почти винаги е неосъществимо, особено с испанската кухня.
Събота, обедно време, от всички ресторанти мирише на ядене, та се къса! Гледахме и се чудехме какво да ядем. Аз се спрях на едни пилешки крилца без нищо, които после се оказаха малките бутчета. Ама по-добре. Мъжът си поръча някакви комбинации с пържени картофи. Без салата, естествено. Какво е това? Всичко беше пържено в НЯКАКВА мазнина и миришеше на всичко друго, но не и на това, което беше!
Мразя този вид храна! Това си е чиста отрова! Но когато си на непознато място, гладен си, трябва да се хапне нещо, да се запълни дупката, дето се вика. Е, запълнихме я! С бълвоч! Така се допускат грешки, напълно разбираеми.
Такива моменти ми напомнят цената на домашно приготвената храна. Никакъв ресторант не може да се сравнява с нея! Освен скъпите, но там не се готви по домашному! А и не сме толкоз богати:((((
Нищо, днес ще се преглътне тежкия залък на пърженото, мазно и неприлично ядене.
Няма как!
