29 декември, 2011
Днес е един от последните дни в годината, в които може да се свърши някаква работа. Утре и вдругиден сме на път и няма как да стане. И днес се бачка на 300 процента. Бързи, смели , сръчни!
А в 13.00 часа трябва да сме на линия в театъра. Бързо, бързо! Няма време ни да се мисли ни за ядене, ни за нищо! Оставихме бабата и внучето в къщи да се оправят сами, а ние се чупихме да бачкаме. Отидохме, разтоварихме, монтрирахме донякъде и аз си погледнах часовника: 14.30. Ако ще ям, сега е момента. До 18.30 има 4 часа, достатъно да замине храната и да не ми пречи да се сгъвам по сцената. Нещо леко, нешо малко, нещо, което да залъже стомаха и да даде малко енергия, един малък сандвич с марула, домат и яйце. Послужи ми и като почивка на мозъка и настройка за това какво следва. Починах си, заредих се енергия и, давай нанатък. До 8.00 вечерта нищо, че и до девет. Ама се връщаме, свеки, направила едни соленки, едни питки, как да не опиташ, как да не хапнеш, особено като си гладен. Нещо любопитно бяха питките от картофено тесто, любопитни, но трябва да кажа, че не ме грабнаха нещо. Картофеното тесто не е мое любимо ядене и сега това се потвърди. Синът блуждаеше натам насам с проблеми около компютъра и още нещо, та едва се яви на масата. Затова пък аз си хапнах и се запътих като добро дете към леглото. Утре ни чака ранно ставане и път. Като казах път, а сандвичите? Кой ще ги приготви? Айде, ставай, пак вади неща от хладилника, мисли от какво да ги правиш и бързо, че ми се спи, две не виждам! На две на три сплесках сандвичите и като добри ученици си легнахме с кокошките. Утре на бач! И на път!
