21 януари, 2012
Този ден така ме омагьоса, че дори незнам как да го опиша.
Синът ми отдавана заяви, че иска да се научи да прави хляб. Първо започна с мекиците и днес беше момента за хлябa.
Звучеше като "Малка нощна музика".
Аз казвам, той изпълнява, задава въпрос, после прави нещо друго. Показвам, и го оставям. После докато го прави обяснявам, той слуша, и слуша, и слуша. И после пита. Малко се учуди, после се успокои. Разбра, усети, зацепи, тестото го слушаше и той него, сякаш цял живот само това е правил.
-Не е толкова трудно, каза.
-Не е. Но си има тънкости, които трябва да усетиш. Сега съм тук и показвам, другия път ти сам ще го правиш. Аз само ще отговарям на въпроси.
-Кога ще ходите някъде?
-Някъде?
-Някъде. И като се върнете, аз да съм ви направил хляб.
-Незнам...
-Айде, другата събота пак.
-Нямаш проблем!
Хляба стана превъзходен. Нямам думи. Напираха в мен такива чувства, че не мога да ги опиша, само се усмихвах! Една огромна вътрешна усмивка се разливаше по цялото ми тяло и ме топлеше, топлеше!
И тогава изведнъж нещо проблесна в главата ми. Една мисъл, като падаща звезда описа светла дъга. Вече знам защо описвам всички тези дни. Написаното остава... И вече знам за кого остава!...
Досега пишех ей тъй на, от инат, щото съм си обещала, че ще си записвам, ако ще да е най-голямата глупост. Но сега нещата добиха други окраски. Синът. Поколението. Тези, дето идват след нас. Не че, което пиша е някакво нечувано откритие, не е. Но е част от моя живот, моя опит. И се надявам синът ми един ден да го прочете и, ако не друго, то поне да му помогне да не яде глупости.
Даааа... Написаното остава...
Междувремнно аз се заех да направя една постна леща.
Тази проста, проста манджа, може да се превърне в истински манхар, ако се приложат няколко хитринки.
Баба ми я вареше направо със зеленчуците (морковче, чесън, лук, понякога чушка). И чак накрая запържваше малко червен пипер в олио и заливаше отгоре да почервенее.
Аз обаче, реших да пробвам друг начин. И да си кажа честно става изключително вкусно.
В малко олио, задуших лука (наситно), после морковите (пак така) и чушката (също). Добавих червения пипер, да се задуши и си пусне миризмата на по-горещо. Чак тогава добавих лещата (измита и мокра, отстояла за 15 минути). Като се оваля хубавичко в миризмите (сложих и малко чубрица), добавям вегета и вода.
Какво се получава? Когато е мокра лещата коричката се накисва, но после минава през олиото и се запечатва. Така по-късно зрънцата се сваряват, но остават цели.
Слагах малко по малко водата, за да не се пресича варенето.
Когато се свари добавих доматите (белени, от консерва) и доматеното пюре. Това съвсем попречи на лещата да се разкашка. Киселината на домата стяга. Така поне казваше баба.
Имах пресен юзум, оставих го за съвсем накрая. И докато нещо си бъбрехме със свеки над тенджерата, стана въпрос за едни подправки, който ми донесе и аз извадих едно бурканче с индийски орехчета, просто да й ги покажа! И изведнъж си казвам:
-Я да пробвам нещо.
Отварям капака и помирисвам лещата и докато мирисът й нахлуваше в носа ми, поднесох до него и отвореното бурканче с индийските орехчета. Невероятна комбинация! Без да се замислям повече настъргах малко в лещата. Стана чудесна! Ама чудесна, наистина, нищо общо с онази скучна леща, с която съм свикнала. Богата на миризми и вкус. Без месо!
С хляба на сина направо си лепнаха.
Простите манджи, наистина са най-вкусни, особено когато са направени с кефффф!
Наздраве, сине!
