27 януари, 2012
Обяд за изпроводяк
Днес свеки си тръгва. Последен ден. От вчера си мисля какво да й приготвя. Мислех, мислех и се сетих, че много и харесват морските дарове. Казвала ми е сто пъти, че при тях има, но са много скъпи и са все замразени.
Тук пък са евтини (в сравнение с останалата част на Испания) и са свежи! Как да им простиш?
Не исках да си усложнявам много живота и да приготвям много различни неща. Реших едно, или две, но богати на материал.
И измислих! Една супа с морски дарове. Исмислих я. И се получи мнго добре и си я записвам, за да я повторя и потретя.
Първо си я представих. Червена супа, леко гъстичка, с парченца риба, миди и скариди.
Реших днес да използвам едно рибено масло, заделено от една предишна сьомга, която беше доста мазна. Не ми се хвърляше, то си е чиста Омега 3 и 6, че и 9! Как да го хвърлиш?
Мидите. Само ги сложих в тенджерката, прибавих им малко винце, целина и лук и ги оставих да се отворят. Веднага ги махнах и прецедих бульона право в супата.
Скаридите. Имах два вида. Едните обелени и замразени, другите пресни. Пресните ми се досвидяха да ги слагам в супата, затова реших да използвам само главите. Запекох ги на тигана с малко рибено масло и после ги намачках, за да им излезе сока. Сложих вино и оставих да се поизпари алкохола. Прецедих бульончето пак директно в супата.
Преди това.
За супата първо направих една основа от лук, картоф и червена чушка, леко задушени в рибеното масло. После добавих бульона от мидите, бульона от главите на скаридите и малко Вегета. Добавих малко вода и го оставих да се вари. Като се свари го смлях с миксера. Стана една гъста крем-супа, която разредих с вода и добавих доматен сос.
Сега беше ред да прибавя мидите нарязани на парченца, скаридите (замразени) и парченцата рибка, останала от онзи ден.
Малко сметана, черен пипер и девисил завършиха нещата и направиха супата перфектна.
За мезенце преди супата приготвих скаридите, онези свежите.
Обелих ги, изчистих им лайненото каналче и ги плоснах нежно в тиганчето с две капки от рибеното масло. Скаридите имат толкова нежно месо, че стават светквично. Винаги трябва да се махат леко сурови, защото много лесно се прехвърля момента на сготвянето. Ако се изтърве, стават сухи и жилави. Та, само в последния момент им придадох мекота с една малка бучка масълце. Знам, холестерол, ама като е малко дава мирис и не е страшно. Черен пипер, лимонов сок и магданоз. Станаха най-хубавите, които съм правила досега. Мъжът ги сервира с няколко клечки за зъби забити отгоре и много бързо изчезнаха, като семки. Бяха топли, те тогава са вкусни!
Обядът мина наистина празнично!
Свеки омота две чинии супа! И каза:
-Никога не си я правила така! Супер йе!
-Никога. Днес ми хрумна, ама ми харесва и ще я запомня. Ще се повтори!
По-нататък продължихме с една карамелизирана сьомга, която синът се спретна да приготви за баба си. Правил я е вече няколко пъти и се чувства доста свободно с тази рецепта.
Искаше и той да участва с нещо в този специален ден. Искахме да е различен, празничен, за да си отиде свеки със хубави спомени, в които всички участваме и които дълго да я топлят в студените и самотни дни в Сърбия.
Мъжът обаче реши да се пошегува:
-Виждам аз, че празнуваш, че си отива свекърва ти.
-Ще стигнеш и ти до нейната, ще те питам тогава. Всяко нещо си има и доброто и лошото. Айде да останем с доброто, а?
-Шегувам се.
-Знам.
Да, и ми е хубаво и не ми е.
Един мой колега го каза най-добре. Една двойка, когато е дълги години заедно, се познава толкова добре, че е достигнала до някакъв баланс. Няма нужда да се държи "някак си". Но всяко присъствие на който и да е трети човек предизвиква промяна в поведението и на двамата и разваля този баланс. Вече не са двама, а трима. Няма значение каква е връзката помежду им. Не са двойка, а тройка. И трябва отново да се търси баланса. Но този път е различен. Троен.
Точно това се получава всеки път когато идва свеки. Преминаваме от баланс "между нас двамата и детето" към баланс "между нас тримата и детето". Отношенията са по-сложни, по-разнородни. И никак не е лесно да се намери "златната среда". Трябва да призная, че в началото, като "млада булка" ми беше много трудно. Но с времето и аз и тя се научихме да се уважаваме взаимно. Да отстъпваме, да се изслушваме и разбираме. И никоя да не се налага над другата в нейната собствена къща. Ох, колко нерви ми струваше всичко това!...
Разбира се, че се радвам, че се връщаме към предишното добре познато равновесие, но от друга страна ми е мъчно за свеки, че е самичка там. Ние сме целия й живот! Живее там, но мислите й са все с нас. Да, признавам си, че ще ми липсва. Особено женската част от нея (че и тя е мъжко момиче). Дружки сме си. По женски, че и по мъжки.
Нещата минават и заминават. Докато си се тресеш за нещо, то взело, че минало и не помниш, че си се тресъл. Но затова пък идва друго и пак се тресеш и пак минава. И така малко по малко, съвсем неусетно, минава и живота. Събитие след събитие, среща след среща и раздяла след раздяла. Бил си млад сега си не си.
Няма как, всеки си носи собствения кръст. Тя нейния, ние нашия. И всеки своя.
На добър път свеки! До следващия път...... Живот и здраве!
