10 януари, 2012
Днес край на почивката. Още сутринта се захванах за компютъра, за да му припомня защо съществува.
После имах излизане по центъра и щях да използвам ходенето, та навръщане да купя нещо от рибарницата. Днес е вторник, ден за риба. Да видим с какво ще ме изненадат.
Работата я свърших бързо и професионално и спокойно се заех с мислене в кой магазин да отида? А насам, а натам и пак в обичайния влязох. Зазяпах се по рибата. Гледам етикет за сьомга 6.80. Изненадаха ме! Обаче цена има, а сьомга няма. Питам аз рибарката има ли няма ли и тя ми показва едно огромно туловище! Даааааааа. Обядът е решен. Само че, този път вместо да ми отреже 4 парчета, я помолих да ми отреже едно голямо, дебело, колкото 4 парчета.
Имах намерение да махна кожата и да я направя на хрупки, а като е по-голямо парчето става по-лесно. Останалото щях да го мисля по-късно.
Сьомгата е чудесна риба, само дето е доста мазна. Верно, че тая мазнина е Омега 3 и 6, но все пак си е мазнина и е много (сьомгите, които продават тук са от развъдници и са много по-мазни от сьомгите, които растат в природни условия). Натежава! Но от друга страна, никак не ми се хвърляше. Как да направя така, че хем да запазя мазнината, хем да олекотя вкуса?
Махнах кожата и костите сравнително лесно. Оформиха се две прекрасни розо-оранжеви парчета.
Кожата нарязах на триъгълни парчета и ги сложих на бавен огън, за да започнат да си пускат мазнинката. Около 15 -20 минути им трябваше, за да станат на хрупки. Стахотно мезенце за виното! Като казах "виното", и си сипах една чашка. Елегантно, както казва свеки!
Кожата пусна доста мазнина. Всичката я изсипах в едно бурканче, готова за друга употреба.
Парчетата ги последва друга съдба. Малко сол, черен пипер и лимонов сок и се пльоснаха на тигана. Само си хванаха цвета от двете страни и завършиха във фурната за 10 минути.
Още мазнина пуснаха! Само я добавих към предишната.
Поръсих със соев сос от марката Heinz, че е по-сладък, за да придаде лек солено-сладникав вкус.
Поръсих със соев сос от марката Heinz, че е по-сладък, за да придаде лек солено-сладникав вкус.
Една класическа салатка направи комапния на рибата и даде завършек на този простичък обяд.
Със свеки се заебавахме с дизайна на чинията, имитирайки абсурдния понякога начин на сервиране в модерните ресторанти.
Ден като ден. Без нищо особено. Само една сьомга и край!
Трябва да призная, че от както започнах да водя тези записки, си давам сметка за много неща, на които преди не съм обръщала внимание. Днес е последният ден от точно трите месеца откакто започнах да пиша. Не си и представях, че ще е толкова трудно понякога. Не ми се пише всеки ден! Но, понеже си го поставих като цел и съм доста упорита в постигането им, мисля да изкарам така цялата година!!! Каквото ще да ми струва!
Интересен е процесът, който води до това какво точно да напиша днес, освен от простата информация каква манджа съм яла. Тъй като знам, че нещо трябва да напиша, започвам да наблюдавам мислите си, спомените си и дори чувствата си. И, знаейки, че всичко остава записано "на хартията", ми се иска де е нещо хубаво, нещо мило, нещо, което да ми е приятно да чета после.
Не всеки ден е щастлив. Не всеки ден е особен с нещо. Не всеки ден имам желание или вдъхновение да пиша. Но това прави предизвикателството още по-интересно. И като си помисля само, че започна с простата идея "да знам винаги какво съм яла вчера"!
Незнам докъде ще ме доведе това приключение... Само знам, че гледам вече по друг начин на всеки един ден. В желанието си да го направя достоен за отбелязване, пречиствам всяка негова минута. И така, без да се усетя, пречиствам себе си. Усещам го в момента, в който седна пред екрана на компютъра. Може би е леко различно от реалността, но пък какво от това? Когато искаш реалността да е по-красива, по-добра, то тя се превръща в такава. Самото ти желание за това те кара да действаш и реагираш по друг начин, по-добър, по-красив. И лека по лека може би ти самият ставаш по-добър, а защо не и по-красив.
След само три месеца тези записки ме промениха. А сега се чудя на себе си, как се безрасъдно започнах. Нямах и представа колко много енергия отнема!
То лудото си е лудо!
Ще се срещнем с него накрая. След 366 дни, на 10-ти октомври, 2012...
Трябва да призная, че от както започнах да водя тези записки, си давам сметка за много неща, на които преди не съм обръщала внимание. Днес е последният ден от точно трите месеца откакто започнах да пиша. Не си и представях, че ще е толкова трудно понякога. Не ми се пише всеки ден! Но, понеже си го поставих като цел и съм доста упорита в постигането им, мисля да изкарам така цялата година!!! Каквото ще да ми струва!
Интересен е процесът, който води до това какво точно да напиша днес, освен от простата информация каква манджа съм яла. Тъй като знам, че нещо трябва да напиша, започвам да наблюдавам мислите си, спомените си и дори чувствата си. И, знаейки, че всичко остава записано "на хартията", ми се иска де е нещо хубаво, нещо мило, нещо, което да ми е приятно да чета после.
Не всеки ден е щастлив. Не всеки ден е особен с нещо. Не всеки ден имам желание или вдъхновение да пиша. Но това прави предизвикателството още по-интересно. И като си помисля само, че започна с простата идея "да знам винаги какво съм яла вчера"!
Незнам докъде ще ме доведе това приключение... Само знам, че гледам вече по друг начин на всеки един ден. В желанието си да го направя достоен за отбелязване, пречиствам всяка негова минута. И така, без да се усетя, пречиствам себе си. Усещам го в момента, в който седна пред екрана на компютъра. Може би е леко различно от реалността, но пък какво от това? Когато искаш реалността да е по-красива, по-добра, то тя се превръща в такава. Самото ти желание за това те кара да действаш и реагираш по друг начин, по-добър, по-красив. И лека по лека може би ти самият ставаш по-добър, а защо не и по-красив.
След само три месеца тези записки ме промениха. А сега се чудя на себе си, как се безрасъдно започнах. Нямах и представа колко много енергия отнема!
То лудото си е лудо!
Ще се срещнем с него накрая. След 366 дни, на 10-ти октомври, 2012...
