28 януари, 2012
Днес свеки я няма. И няма да се готви. Не, защото няма, а защото има много неща останали от вчера и от онзи ден. Така че, ще си позволия своеволието да работя, да блея и да се загубя в мрежата.
За закуска на детето му спретнах едни питки със сирене. Нищо и никакви питки, ама стават вкуснииии!
Брашно, вода, сол. По желание олио, сода и кисело мляко, стават по-мекички. Разточват се с брашно до малко по-тънки от пици , слага се сиренеи се сгъват наполовина. Стават като презполовени луни. Само трябва хубаво да се изкара въздуха, за да не се надуват много. Пека ги на плочата, без мазнина, на сухо. За да не бяга топлината ги покривам с капак. Това е цялата им философия! Понеже ми се стори, че направих повечко, половината даже не им сложих сирене, ами ги опекох ей тъй на, като питки. Намазах си една с масълце, само колкото да се разтопи, поръсих с шарена сол и ме лъхна на домашно, на село. И се сетих за пазламите.
Преди време, бях вече по-големичка, бях на село при леля ми и една сутрин тя направи пазлами.
Пазламите са чудно нещо, просто и вкусно.
Точи се кора като за баница, но е по-малка и се оставя по-дебеличка. Ръси се по средата сирене и се затваря като плик от четирите страни.
Така се пльосва на сача или на тигана. Може да се намаже мазнина, а може и без. Не си спомням леля как точно ги правеше.
Скоро ходихме в Турция и видях за какво става въпрос. Продават ги тези пазлами като баници! Натрупани на куп! И всичките са домашно приготвени! Личи си, защото ги продават едни туркини, които много приличат на нашите баби от село, само дето нося шалвари и са забрадени по друг начин. Познава се отдалеч, че самите те са ги токли и пекли. И сами си ги продават.
По-късно пък гледах няколко документални филми за Турция, Индия, Китай, разбрах, че пазламите не са само турски патент. По-скоро идват от Индия, или може би от Китай. Но ясно е, че са ястие, което е пропътувало доста километри и е минало през няколко модификации, за да се стигне до пазламите на леля ми.
В Китай ги дърпат на намазнена повърхност, също като нашата дърпана баница, но после пак ги сгъват на плик.
В Турция ги точат, даже не ги точат а ги прехвърлят от длан на длан, от ръка на ръка и ги завъртат, така се разтеглят от собствената си тежест. Подобно на пиците, само дето не ги хвърлят във въздуха
В Индия, нещо средно между двете, дърпат ги с ръка. А плънките са най-различни, индийските обикновено с къри и са по-сочни, китайците слагат повече зеленчуци (зеле, моркови, соя), а турците също като нас, слагат сирене с различни комбинации, със спанак, праз и т.н.
Много е интересно да се наблюдава развитието, промяната, пътя на едно ястие. Всъщност е просто хляб, който завива нещо. Нещо като прадядото на сандвича и на затворената пица.
Няма нищо ново под слънцето, само добре забравено старо. Кой го е казал, не помня, но добре го е казал.
На обяд, тъй като имаше какво да се доизяжда, само реших да опържа едни картофки и да направя една зелева салата. Сипахме си ракийка с мъжът, разприкавахме се съботно, доволни, че всичко е минало наред. Пържа картофки, бочкам салатка, айде наздраве! Свеки по едно време се обади, че е пристигнала по живо по здраво. Айде, пак наздраве по случая. Пийваме, хапваме, а картофите все не стигат. Появи се сина, хапна, и с него се разбъбрихме. Ма за какво ли не! За глупости! То така най-сладко. Така и не се стигна до ядене, наядохме се мезейки. Не ни се ядеше, приказваше ни се. Сякаш не се бяхме виждали месеци! Усетих, че нашият баланс (ние двамата и детето)започна да се завръща. И ми стана хубаво. След толкова години брак, все още има какво да си кажем и ни е сладко.
Дай, боже, всекиму!
