22 януари, 2012
Днес е такъв, тегъв ден. Аз нещо станах накриво, и като че ли повлякох крак и всички се скапаха. Не говорим, не се майтапим, няма живец!
Свеки отиде със сина си до пазара, аз останах с моя в къщи. Аз да готвя, той да учи, който каквото.
Нямах никакво желание за нищо. Всичко правех абсолютно машинално. Предишния път, когато готвех така, манджата стана безсолна и реших, че ако аз съм скапана, поне яденето трябва да е долу-горе на ниво, за да не окапем съвсем.
Открих, че моментното ми състояние не само влияе върху крайния резултат и вкуса на яденето, но и се предава след това на останалите от семейството. Не разбирам защо и какви са механизмите, не мога да си го обясня изобщо, но наблюденията ми са точни.
Положих всички усилия да спася положението, ще се постарая малко повече, все пак неделен обяд, "свечан ручак" както казва свеки (свети обяд, ще рече).
Бях размразила едно месо от вчера, нямах и понятие какво е точно.
Днес отворих торбичката и видях, че са две парчета свинско от плешката обезкостени. Аз пък мислех, че са джолани. Нищо, пак ще ги направя като джолани.
Разцепих месото, направих го по-полоско и го поръсих с подправки. Счуках си в чукалника малко черенпипер, кимьон, кориандът, кардамомово семе, изобщо постарах се да го намиризмя добре, за да замаскира моето вкиснато настроение. Навих ги на рула и ги омотах с конеца.
Не мислех много да се занимавам с тях, във фурната и толкоз. Но пак си спомних, че е неделя и че .... Ох, айде още малко ще поработим.
Запекох ги първо в самата тенджера с малко зехтин на котлона от всички страни, да си хванат цвят и да се размиришат подправките. А така! Alegría! Така вече по-може да се говори! Фламбиране?
Защо пък не?! Имам един баски ликьор, домашен пачаран. Много е сладък и ароматен, става!
Полей, залей, пални, тръсни, гаси! Оп, аспиратора! За малко да забравя да го изключа... Ееееееее, започнах да идвам на себе си.
Сега една голяма глава лук, малко водичка и във фурната на 6. Забравих ги веднага!
Направих едно картофено пюре за гарнитура и супичка от кокали. Абе, постарах се, направих каквото можах. Опитах се да се спася в готвенето, ама все нещо не ми минаваше.
Какво ми става? Някаква необяснима тъга, някаква досада, някаква умора. Женски му работи!...
Защо сме толкова чувствителни към всичко? Защо господ не ни е дал една дебела слонска кожа, която да ни предпази оттакива полъси на настроенията. Малко да подухне и за нас е вече буря! А то не е....
Има моменти, когато ми се иска да избягам, да се скрия, да си сменя пола даже! Но мъж не ми се иска да ставам, а трети пол май няма. Има! Дете!
Да стана пак дете. Да виждам нещата толкова простички, колкото всъщност са. И вятърът да ме кара да летя, а не да ме забива в стената. Да си отворя отново очите, като дете! Да... готвя... !
Като казах слонска кожа, малко индийско орехче на картофеното пюре му придава мек и екзотичен вкус.
Станаха ролцата, вкусни станаха, но сухи... Трябваше да ги опека във фолио, за да не си изгубят сока.
Опитах се със сосчето от смления лук отново да скрия , че ми кисело, даже сложих лъжичка захар... Но не...Може би, ако бях направила гарнитура от някакъв плод, за да компенсира и омекоти вкуса , щеше да е по-добре. Направо ми пресядаше, беше ми прекалено опечено.
На другите май им беше вкусно. Защо тогава не си казахме ни дума по време на обяда.
-Кажете нещо, харесва ли ви?
-Мхм - измънка мъжа и това беше разговора. Синът заклюма с главата в знак, че му харесва, а свеки замаха с ръка, че няма думи. И нямаше повече думи.
Поне беше вкусно, но пак неможах да предотвратя настроението ми да се предаде на другите. Съжалявам, мое мило семейство, извинете ме, но днес ми е такова... Тъжно и кисело, чисто по женски!...
