18 януари, 2012
Днес заявих, че няма да готвя. Всъщност почти всяка сряда е така. Детето го няма за обяд и ние си правим каквото искаме. Ядем когато си искаме и каквото си искаме. Тати, мама и баба свободни!
Иначе даваме пример и домашен уют, но в сряда разпускаме. Има нужда човек от такива моменти, да не се обвързва с нищо и с никого. Както в студентските години, сам си си господар на времето (когато нямаше изпити разбира се).
А и беше останало доста ядене от предишните дни и днeс задачата беше всичко да се ИЗЯДЕ!
Седнах си спокойно на компютъра, свърших си работата без да бързам, без да мисля, че трябва да излизам, да пазарувам и да готвя. Само по едно време обявих почивка. Сипах си винце, да ме сгрее и една недовършена рибена салата (от по-онзи ден) мi правеше компания. Ангажирано изгледах новините, ядосах се да целия свят и системата му, както си му е реда. Изобщо не бързах. Глътка винце, хапка салатка, щипка новинарски глупости. После обратно. И така, докато едно от трите свърши.
Свеки, вярна на традициите, въпреки обявата, че няма да готви, направи супичка за двамата. Аз вече бях обявила, че няма да ям, само ще мезя! Тя, обаче, сервира за себе си и сина, нареди масата и си покани момчето. А той... "И аз няма да ям"
Милата свеки, мъчно ми стана. Пълна анархия днес! Добре, че мъжът се смили и седна да обядва с нея, та да не е самичка.
Ей тъй, само на мезе, не си спомням от кога не бях сядала. Сърбите не мезят като нас и този навик лека полека изчезна. А и самичка не ми е итересно.
Вечерта, обаче се случи нещо, което ме впечатли особено.
Свеки, в отговор на моя тиквеник вчера, беше направила гибаница. Гибаницата е почти същото като баницата. Само, че сместта е по-редичка и става по-сочна. Даже не се нареждат корите, а се мачкат, топват се хубавичко в сместта и се нареждат в тавата. Само отдолу и отгоре се слагат опънати кори, за да се затвори. Просто, бързо и лесно.
Връщам се от рисуване, а в къщи ме посреща миризмата на гибаница, която се носеще вече и по стълбището. Седнахме си спокойно, отворихме по биричка, нарязахме гибаницата и я изядохме. Всички заедно! Останаха обаче две нещастни сардини от миналия ден. Казах строго:
-И това да се изяде! Няма да го хвърлям!!!
Мъжът се опита да се възпротиви:
-Е как сардини с гибаница?!
-Ей така! Аз ще дам пример и ще изям едната, вие другата. Щом аз се жертвам и вие ще помагате!
-Да! - съдружнически каза свеки - И аз ще ти помогна!
Мъжът нямаше какво друго да каже. Послушно хвана другата сардинка и я зачопли.
Гледахме някакъв филм с Джаки Чан, смеехме се и си чоплехме костите от зъбите. Синът и той беше с нас, вечеряйки сладко гибаница.
И докато аз си чоплех моята сардина, псувайки се отново и отново наум, че ги изпусна тия сардини и месото им стана такова тричаво, стигам така до опашката и изведнъж чувам синът да казва:
-Този е много добър актьор.
-Кой?
-Този, дето играе лошия.
Стреснах се и забих поглед в рибешката опашка, за да преценя добре как да продължа разговора. Никога досега не е коментирал актьорските способности на който и да е. Това го правим ние с баща му и обикновено се ядосва на нашите коментари. Сега изведнъж дава оценка и то за актьор, който е китаец и е почти непознат. Оказва се, че е гледал някакъв китайски филм от интернет с този актьор и много му е харесал.
Така си останах с опашката на рибата в ръката. Така мило ми стана!!! Детето!!! Мисли! Оценява! И препоръчва на нас какво да гледаме! Порасна, значи. Още мъничко... Почувствах се и аз още мъничко по-стара.
Стана много приятен диалог... Толкова приятен, че ми стана топличко на гърлото, чисто по майчински. А тази рибешка опашка ми се стори най-сладкото нещо на света. Облизах си я и й благодарих, че ме спаси да не кажа някоя мъдра глупост и да разваля магията на непринудения диалог със сина ми.
Колко са сладки такива моменти! И колко редки!
